Миграция, емиграция, реемиграция, бежанство, репатрация, депортация. Това са думи за преселване, напускане, пристигане, завръщане. Зависят от границите на тази и онази държава, от политическата, военната, икономическата ситуация. От тези думи зависят човешки животи. Сблъсъкът на културите, липсата на толеранс към различното, недоверието превъръщат онези, тръгнали да дирят сигурност в бежанци до доказване на противното. Бежанец и емигрант стават синоними в речника на медиите, в плановете на правителствата и в човешките възприятия. На фона на бежанската криза, за която говори цяла Европа, Унгария издига стена по границата си, а Германия провежда тренинги на място под мотото „Останете в родината си”. Ще ви запозная с Муханад – един сириец, емигрант за България, имигрант за Германия, но не и бежанец от Сирия.
Муханад е роден близо до Дамаск през 1982 година. Завършил е история и е магистър по операторско майсторство. Отличен е с грамота за принос към развитието на българската видеожурналистика на Медия прес фото за филма „Границата на Рая”. Той е заснет по време на военно нападение от страна на силите на Башар Асад над един пазар. Муханад е живял в България 8 години, след което се премества в Германия. От 8 години не е виждал майка си, баща си и братята си. Страхува се за тяхната сигурност дори в момента, заради това интервю, защото роднините му са все още в окупираните от режима територии на Сирия.
България променя плановете на Муханад за бъдещето няколко пъти, но я помни с добро. Най-трудно му е да произнесе името на любимия си български поет Христо Ботев, защото буквите „Б” и „П” за арабите са кошмар – разбирам за кой автор ми говори, когато цитира: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира”.
– Муханад, защо избра да дойдеш в България?
– В Сирия нямах никакви шансове за развитие. Завършил съм история в университета в Дамаск. По това време в моята страна нямаше война, но корупцията се ширеше отвъд границите на нормалното. За да следвам магистратура, трябваше да приготвя много пари. Винаги съм се интересувал от история и затова виждах, че Сирия е на прага на цивилна война. Нямах избор и исках да се развивам. Проучих историята на България и видях много общи неща – и двете страни са били под турско робство, и двете страни са били под влияние на бившия Съветски съюз. Но България изглеждаше много напреднала. Тъкмо беше станала член на Европейския съюз. Исках да разбера как го е постигнала и да се запозная с модерната й история и реших да дойда.
– Помниш ли деня, в който замина за България?
– Беше през април, 2007 година. Трябваше да избирам – викаха ме в казармата и трябваше да действам бързо. В деня, в който отидох на границата, разбрах, че са ме търсили за казармата у дома. Не исках да служа, защото щях да загубя 2 години и половина. Казармите в Сирия са страшни – те са като гроб. Можеш да умреш по време на тренировки, хвърлен в пустинята или изоставен някъде в морето. Плащат ти по долар на ден, а същевременно офицерите те рекетират, ако искаш да видиш роднините си или ти е нужна болнична помощ. В Сирия се ширеше корупция. Да премина границата ми струваше 2000 долара рушвет.
– Имаше ли трудности при пътуването към България?
– Един от хубавите ми спомени е точно от този момент. Призовката за казармата бе дошла в същия ден. Попаднах на добър офицер на границата, който знаеше това, но си затвори очите за мен. Опасността грозеше и мен, и него, но той избра да ме пусне.
– Страхуваше ли се, че оставяш семейството си в тази несигурна ситуация в Сирия?
– В този момент се страхувах само за себе си, защото ако ме хванат на границата, трябваше да ида 5 години в затвор и още 2,5 години в казармата след това. А като изляза щях да взимам минимална заплата като учител по история – 200 долара преди войната, стигат само за храна и вода. А сега дори по-малко – по 40$ на месец след като падна сирийската лира. Докато учех в Дамаск, работех и се справях. Имах апартамент, който вече нямам, защото е конфискуван от режима.
– Оставил си зад гърба си майка си, родината си, живота си, защото си видял перспектива в България. Така ли продължи да мислиш, когато пристигна тук?
– След като се отърсих от първоначалния шок, осъзнах, че в тази страна не може да се учи и работи едновременно. Член е на ЕС, но заплатите не са европейски. Парите, които получаваш след къртовски труд на месец едва стигат за преживяване. А междувременно тук ми взимаха такса 3500 евро на година. Аз нямах парите, взех на заем от брат ми, но това, което имах не ми стигаше да уча история. Промених плана си и се записах да уча операторско майсторство, тъй като имах слабост и към това, а баща ми беше фотограф в Сирия. Учих две години, през това време протестите в Сирия бяха започнали. Планирах като завърша да замина да работя в Дубай или да се върна в Сирия.
– Тоест, бързо се разочарова?
– България ми се беше видяла много по-напреднала от Сирия. Но останах разочарован най-вече от сметките за парно. 40% от заплатата ми, която едва ми стигаше за храна, отиваше за сметките. Нямах право да работя на пълен работен ден, тъй като бях чужденец. Така че заплатата ми беше крайно недостатъчна. След две години завърших и трябваше да избирам – да остана и да продължа да уча в България или да се върна в Сирия. Войната там започваше. Записах се магистратура в друг университет и да – отчитам като плюс стажа и дипломата си. Но след като завърших, България отново обърна плановете ми с краката нагоре. След като завърших нямах право да остана в България. Трябваше ми друг изход. Войната беше в разгара си. Аз бездействах в страна, която не ме иска. Бях активен за каузата на Сирия във Фейсбук и интернет, но не се чувствах удовлетворен от това, което правех за родината си, за Сирия, за мястото, където бях оставил майка си. Майка ми, която не съм виждал вече 7 години.
– Избягал си от Сирия заради развитието, а не заради войната, така ли?
– Разбира се. В България се чувствах някак изолиран от родината си, чувствах се бездействащ. Връщах се в Сирия 8 пъти по време на войната. Ходих в лагерите по границата. Събирах пари, лекарства и дрехи и носех на братята ми там. Исках да видя в какво състояние е родината ми и бях ужасен. В лагерите имаше деца, умиращи от глад, студ и от страх. Никое дете не беше психически стабилно там. Правех каквото мога по силите си. Нито веднъж не видях семейството си, защото имах достъп само до местата, които бяха отвоювани от Асад.
– Тогава ли засне филма „Границата на Рая”?
– Да. Бях заминал, за да снимам бежанци. Такъв беше планът ми. Но се случи така, че снимах истинска, ужасяваща атака насред пазара. Разбирате ли, в първите 8 месеца от протестите никой от нас не носеще оръжие на шествията. Но когато видиш как изведнъж някой от близките ти се строполи убит без причина до теб, в кръв, нещо се пречупва в теб.
– Това ли се случи с теб, когато войниците нападнаха пазара?
– Дори сега при спомена изпитвам една вътрешна агресия, яд, гняв. Виждах как обстрелват невинни хора, които просто пазаруваха. Видях как убиват над 15 души – 4 деца и възрастни хора, мирни граждани, невинни, невъоръжение. Тогава разбрах защо протестиращите хванаха оръжието – ако се беше случило с мой близък, щях да си намеря пистолет за 5 минути. Така постепенно всеки в Сирия се снабди с оръжие. А у сирийците оставаше усещането , че никой по света не застава редом до сирийския народ.
– Звучи по-скоро като ад на земята, защото тогава филма се казва „Границата на Рая”?
– Филмът е заснет на границата. Хората там знаят, че когато дойдат войниците от режима, ще нападнат и ще убиват. Ние вярваме, ако срещенем смъртта си в подобна атака ще отидем в Рая.
– В България усещал ли си се изоставен? Чувствал ли си се дискриминиран, отхвърлен?
– Не. В България имах много приятели и колеги. В един от случаите, когато трябваше за пореден път да променя плана си заради бюрокрацията и законите в България, приятелите ми ми предложиха да организират протест за мен, казаха, че няма да позволят на българските власти да ме изхвърлят. Тогава разбрах,че България е шок и за самите българи. Самите те емигрират. Тогава допуснах за първи път, че може би направих грешка, че избрах България. Беше добре до известна степен за моята професия, но в бъдеще не е добре да останеш в България , нито за мен, нито за други сирийци. България не е точно дом за мен, но приятелите си чувствах като близки. Бих се върнал дори в България, на почивка, но не да живея.
– Защо би се върнал тук?
– Защото обичам природата на България. Смятам, че за фотография и снимки България има какво да покаже като места. Но пък Германия е по-добре за живеене, тук се чувствам по-добре. Дават ти възможност да учиш или да работиш, оценяват човека и неговите качества. Срещам тук много българи, емигранти, и те са добре тук. Казват ми да не се връщам в България и че и те няма да се върнат, да продължавам напред.
– Какво не оценяват според теб българите?
– Мирът. Те не оценяват спокойствието, но според мен никоя страна не осъзнава какво има докато не дойде войната. Тя е страшна. За мен войната в Сирия е исторически момент от живота ми. Не мисля, че някой нормален човек трябва да преживява това. В България до ден днешен си спомням циганите, които крадяха от чантите на хората посред бял ден, пред очите ми. И един приятел от Сирия ме попита тогава: „Това ли е Европа, заради която избягахме от нашата страна?”
– Имаш ли някакъв съкровен спомен за България?
– Да, определено има един момент, който ме разтърсва и в момента. Когато тръгнах да снимам филма за Сирия трябваше да си намеря маска, която да ме пази от химическите оръжия. Обиколих София, но никъде нямаше. Отидох в един магазин за противопожарно оборудване. Продавачите бяха семейство, мъж и жена. Имаха само една маска, бях готов да палтя над 500 долара за нея. Те не взеха нито стотинка. Казаха ми: „Нищо не дължиш, тръгвай, и ние имаме деца.” Подарих тази маска, други дрехи и старата ми камера на приятелите ми в лагерите в Сирия. Там имаше над 100 хиляди души, напуснали домовете си. Имали са апартаменти, коли, работа. А изведнъж се озовават в палатка с други многодеетни семейства. В Сирия всеки има по 4-5 деца. В палатките оцеляваха без ток, вода, храна, лекарства, интернет. Налагаше се децата да спят едно върху друго, някои се задушаваха в съня си. Ужасни случаи. Там няма как да се спасиш, когато дойдат от режима. Ако някой стреля веднъж от жилищен блок веднага идва самолет и взривява сградата.
– А какво помниш от детството си в Сирия?
– Когато бях малък се организираше държавно парти, всичко е безплатно. Там имаше 100 хиляди души и двама полицаи, които да наглеждат хората. Всички бягахме като мравки от двамата полицаи. Ние бяхме 100 хиляди души, а се страхувахме от двама.
– Майка ти още е там?
– Да, там, където е семейството ми все още не мога да ида. Стигах само до местата, които вече са под контрол на опозицията. Мечтая си да мога да взема майка ми тук, в Германия.
– Вече си отписал България?
– Нямах право да остана в България, защото няма закон, по който да остана. И трябваше да намеря начин , друг изход. Защото след като научих езика в България, следвах, участвах в равитието на България, (защото аз получих грамота за развитието на видеожурналистиката в България) видях, че България не ме иска. В други страни за 5-6 години можеш да получиш постоянно пребиваване или гражданство поне, а аз след 8 години нямах и временно пребиваване в страната. В бюрото за документи за чуждестранни граждани една жена се държа доста странно с мен: „Колко години смяташ да учиш още тук? Да не смяташ да ставаш гражданин на Европейския съюз?” и аз видях, че няма какво да правя тук. Дори да остана законно в България, аз ще трябва да плащам за всичко като чужденец, особено ако искам да уча. Щях да се завъртя в омагьосания кръг на България, от който няма да мога да изляза – работа, парно, други сметки… Имах чувството, че България не ме иска, но аз съм чужд. По-лошото е, че и самите българи имат това чуство. Сега България върви напред, но много, много бавно. Не знам колко хора ще останат, докато България стигне нивото на останалите страни в Европейския съюз.
– А твоите сънародници, сирийците, които сега са в България искат ли да останат там?
– В България са влезли много сирийски бежанци, но много малко ще останат там. Никой не влиза с намерение да остане там. Аз имах намерение, останах малко и пак емигрирах. Тези, които влизат в България, повече от 50 хиляди души, щом си получат документите, направо си тръгват. Не чакат нито минута в България. Сирийците тук в Германия, правят бизнес, лекари са, инженери са – готови кадри. България не инвестира в своите младежи, а камо ли в сирийците. Това е проблемът за вашата страна. Голяма част от бежанците са интелигентни хора, с професия. Тук могат в Германия да учат и работят, да се хранят, да живеят – езикът е единственият проблем за емигрантите. Но в България не – а ако страната ви инвестира в сирийците, които са влезли, това би било по-добре за нея, отколкото за нас.
