Хората, които изчезват

В Чечения хората продължават да изчезват безследно и никой не носи отго­ворност за това.

Представете си как група от неидентифицирани мъже във военни уни­форми нахлуват в дома ви, измъкват любимия ви и…

И това е. Това е краят: имаше човек – няма човек. Изобщо го няма. Сякаш е изтрит от живота – като тебеширено човече от училищна дъска. Пък вие нека си търчите, побърквате, молите за каквато и да е информа­ция… А онзи, който трябва да ви я даде, просто ви съветва: забравете го и толкова…

Най-страшната трагедия на Чечения в наши дни са хората, които из­чезват безследно. Официално са около хиляда души. Неофициално – почти две. Изчезвали са през цялата война, до днес, в различни населени места и при различни обстоятелства. Всички такива истории обаче си приличат по две неща. Първото – за последен път хората са видени, когато са ги вземали военните. Второто е, че многобройните и разклонени правоохранителни ор­гани на Чечения не могат да намерят никого.

Отново за Серноводск

Веднъж месечно в новия Министерски съвет в Грозни се провежда специална среща по повод на отвлечените – трябва да се отметне в списъка с мероприятията. Обикновено се ръководи от Владимир Каламанов, спе­циален представител на президента за спазване на правата и свободите на човека в Чечения.

Около Каламанов се е разположила цялата републиканска бюрокра­ция, военна и гражданска. Прокурорът на републиката, Всеволод Чернов, е в качеството си на главен докладващ, защото повече от всички остана­ли е задължен да търси изчезналите. Разбира се, тук са представителите на Ханкала, основната военна база, а по лицата им е изписан незаличим скеп­тицизъм. И на главната военна прокуратура – тихи като надгробни плочи. Срещата се точи като дъвка. Господата обсъждат нещо бавно и е трудно да се скрие колко са незаинтересовани и дори отвратени.

Таиса Мусаева скача, неспособна да издържи. Гласът ѝ се срива:

– Вие какво обсъждате тук? Желая ви едно – да се окажете на мое мяс­то. Никой не търси мъжа ми. И не иска да го търси. – Таиса е на 25 години и не разбира съвсем за каква да се счита: за съпруга или вече за вдовица?

На 2 юли, по време на прочутите масови и жестоки прочиствания в се­лата Асиновская и Серноводск, съпругът на Таиса, Зелимхан Умханов, бил отведен в неизвестна посока от собствената си къща на улица „Куталов“ в Серноводск пред очите на цялото си семейство. За тези прочиствания вече е разбрал целият свят, заяви президентът, който за пръв път през дългите месеци на войната изказа възмущение от безсмислеността на специалните мерки, а главният прокурор публично увери обществото в задълбочеността на разследването.

– Това е лъжа. Никакво разследване няма – реже с истината си Таиса. Минали са два месеца, откакто семействата на двама жители на Серноводск – на 28-годишния Зелимхан Умханов и 22-годишния Апти Исигов – са по­хитени от военните, не могат да изискат от кабинета на прокуратурата на Чечения дори да проведат разпити за това, на което са били свидете­ли. Роднините обикалят републиката след прокурора на Чечения Всеволод Чернов и молят да вземат от тях информация, която може радикално да про­мени хода на търсенето на техните близки. Абсолютно неуспешно…

Какво не поискаха да разберат прокурорите в Чечения? Може би поне техните началници от главната прокуратура ще се заинтересуват от това? И така, те не се интересуваха от номера на бронетранспортьора, с който хо­рата в маски, без дори да погледнат паспортите им, са отвлекли Умханов и Исигов – 4025. Както и позивните на БТР-а, „88“. И ответната позивна, тази на командващия отвличащите – „12“. Именно „12-и“ с кода „88-и“ решавал съдбата на задържаните – къде да бъдат отведени. В допълнение номерът на военния камион „Урал“, който участвал в отвличането, е О 1003 КШ. На 3 юли и Умханов, и Исигов са били видени в каросерията на този „Урал“ – ка­мионът бил в Асиновская, а отвлечените мъже лежали под брезента. Живи. Като чули гласове наблизо, помолили за вода. И има свидетели, на които не­щастниците успели да кажат, че вече втори ден не им е позволено да излязат изпод брезента.

Така се ражда първото заключение: прокурорите не искат да знаят нищо конкретно за престъплението.

„Смятаме, че издирването на изчезналите може да приключи за някол­ко часа.“ Това е цитат от писмо до президента Путин от майките на изчез­налите серноводчани. На 28 август, след като загубили вяра, че ще получат помощ в Чечения, те го пратили в Москва. „Необходимо е само да се събе­рат ръководителите на тази специална операция (нали се знае кои са), да разпитат няколко войници и офицери (те също са известни), а ако е необхо­димо, да ги идентифицират, има очевидци сред жителите на Серноводск“ – съветват майките президента.

Майките са обикновени жени, които не са били обучени да търсят, но пишат за очевидното. За най-простите неща. И те вярват в най-доброто. Те не знаят, че стотици семейства от Чечения вече са минали по пътя им и почти всички са писали на президента и са съобщавали в тези писма инфор­мация, която им е била известна и въз основа на която е било възможно да се намерят изчезнали хора само за няколко дни. При наличието на желание, разбира се. И в това е целият проблем.

За тайните желания

На 2 януари тази година Зелимхан Мурдалов, 26-годишен жител на Грозни, вървял по улицата. Внезапно бил нападнат от 6 души в камуфлажни дрехи, съблечен и напъхан в една кола пред очите на пътниците в автобуса, който случайно спирал наблизо. По-късно официални свидетели на сцена­та на отвличане ще станат две жени от автобуса, на 73 и 40 години, майка и дъщеря. Те се опитали да помогнат на Зелимхан, за което и пострада­ли – 73-годишната жена е със счупена зъбна протеза в резултат на удар от „бойците“, и двете били съборени на земята, а над главите им започнали да стрелят. По-късно обаче те не се побояли да идентифицират нападатели­те – служители на временния отдел за вътрешни работи на Октябрски район (ВОВР) от командирования милиционерски отряд от Ханти-Мансийск.

На Мурдалов изобщо не му провървяло: на ханти-мансийците в Грозни им се носи лоша слава. В регионалния отдел Зелимхан бил поставен под разпореждане на майор Александър Прилепин, началник на криминалната полиция, по-известен с прякора Алекс. Както и на следователя Журалев и офицер Сергей Лапин, по прякор Кадета – тази дума е била избръсната на тила му. По-късно следствието доказва, че именно те са ръководили изтеза­нията над Зелимхан и самите те са го мъчили.

Късно през нощта на 2 срещу 3 януари Кадета довлякъл Мурдалов в килията на временния арест. Там именно са го видели другите задържани. И това е много важен, решаващ детайл от механизма на почти всички ис­тории за „военни“ отвличания: нито една структура в Грозни и Чечения не информира семейството на задържания за ареста му и обвиненията срещу него. Информацията идва само от освободените затворници – които са били заедно с него в килията и са успели да се измъкнат. Това означава, че инфор­мацията идва изключително по случайност. И само при роднините. И след това вече те тичат след прокурорите, за да получат официално от тях тази информация.

…Съкилийниците видели края на садистичната оргия. От дясната предмишница на Зелимхан стърчала кост от счупената му ръка. Дясното му ухо било отрязано. Ребрата на гръдния кош – счупени. Човекът бил в безсъзнание. Затворниците започнали да му четат молитва, като над умрял. Поискали лекар, а той след прегледа заявил, че е необходима спешна хи­рургична интервенция. Офицерите обаче отказали с думите, че човекът се оказал истински чеченец, силен и непреклонен, и затова ще оцелее.

На сутринта на 3 януари затворниците чули по радиостанцията: „Прокурор на границата…“. И отговор: „ще чака“. („Границата“ тук наричат пропуска.) При Зелимхан дошъл доктор, дълго го бол с нещо и накрая човека го извлекли. Вечерта обявили пред затворниците, че са изпратили Мурдалов в болница, откъдето е избягал… Никой, разбира се, не повярвал и разбрали си­туацията така: тъй като Зелимхан не е можел нито да бяга, нито да се движи, очевидно е починал все пак сутринта, а трупът му е бил скрит от палачите, за да избегнат неприятности – за техен късмет из целия Октябрски район са руини, които неизвестно защо и неизвестно кой постоянно взривява, а от тези руини, както знаят всички в Грозни, се носи миризма на трупове…

И така, веднага щом извлекли Мурдалов, в ареста пуснали прокурора. Той отбелязва, че в килиите няма човек на име Мурдалов и даже не иска да разбере защо него, прокурора, не го пускали толкова дълго време да влезе.

За хуманните прокурори

Появата на прокурора в Октябрски район не беше случайна.

Родителите на Зелимхан, Рукият и Астемир Мурдалови, мобилизира­ли за това всичките си връзки, те са известни в Грозни хора. И по-нататък именно родителите – не юристите, не детективите – от началото и до наши дни водят истинското разследване на обстоятелствата около отвличането на техния син от ханти-мансийските милиционери и фактически принуждават прокуратурата на Грозни да работи, принуждават я да възбуди наказателно дело 15004 за отвличане, изтезания и последвало безследно изчезване.

Един щрих: ханти-мансийците държат в страх не само население­то на Грозни, но и… прокуратурата на Грозни. Например, когато някой от офицерите на Октябрския ВОВР, който има някаква връзка със случая на Зелимхан Мурдалов, е викан от следователите на разпит, пристига мили­ционерска бригада, въоръжена до зъби, обгражда сградата за известно вре­ме, докато разпитът тече, чупи мебели в коридорите, държи зданието на мушка с гранатомети, обещава да изгори всичко до пепел, ако „брат“ им не бъде освободен… И интересно, няма никаква реакция от Ханкала. Сякаш бойците на Обединената група на войските и силите в Северен Кавказ така и трябва да се държат.

По този начин се формира главната цел на много прокурори – да не се разкриват военни престъпления, а напротив, умело да прикриват свърза­ните с тях скандали, да избутат изпод ударите извършителите максимално. Както знаете, за такова нещо в Чечения има обективна възможност – по-го­лямата част от военните биват командировани тук за 90 дни. Три месеца – и у дома. Три месеца – и вече е много трудно да стигнеш то тях, дори и всичко да е ясно: кой, кога, защо.

…На 7 януари разследващите решават да задържат следователя на ра­йонния отдел Журавльов, след като установяват, че той е измъчвал Зелимхан. Ръководителят на отдела, полковник Валери Кондаков, обаче спешно го из­праща у дома, в Нижневартовск, като издава заповед за това със задна дата, от 5 януари. Според очевидци самият полковник е имал нещо общо със слу­чилото се със Зелимхан и не е искал някой да си отваря устата в прокура­турата. На 18 януари историята се повтаря: когато се опитват да арестуват друг офицер, Лапин (Кадета), той също спешно е изпратен у дома. А вече на 7 февруари цялата смяна от ханти-мансийски милиционери, след като отбелязват подобаващо „уволнението си“ след 90 дни служба, поемат към Нижневартовск.

И тутакси стават практически недосегаеми! Както за получаване на ин­формация, така и за арест. Сякаш Нижневартовск е в далечната Латинска Америка, където военнопрестъпниците обичаха да се крият. Например на 12 март прокуратурата на Грозни изпраща двама свои служители в Нижневартовск, за да задържат и доведат в Чечения, на мястото на престъпление­то, същия този Кадет – и на 2 април се връщат единствено с подписаната му мярка за неотклонение. А още на 20 април следствието е информирано за решението на градския съд в Нижневартовск за сваляне дори на мярката за неотклонение. И за заявлението на заместник-прокурора на Нижневартовск: щом са в града заради изчезнал чеченец, делото трябва да бъде при­ключено и никой никого няма да пусне от Нижневартовск.

И не го пуснали. Делото виси. През последните 8 месеца цялата право­охранителна власт не е в състояние да направи нещо по въпроса. От началото на април родителите пишат оплаквания и обжалвания навсякъде, но никой не се е противопоставил на полицейското беззаконие в Ханти-Мансийск. Няма отговор от министъра на вътрешните работи. Нито от главния про­курор. Нито от главния военен прокурор. Сякаш така и трябва. Оказва се, че цялата вина на Мурдалов е в това, че се е оказал на грешното място в грешното време – на 2 януари милиционерите спешно са имали нужда от чеченски информатор, за да могат да предадат някого и да докладват нагоре. Ханти-мансийците хващат първия човек, с когото се сблъскват, и започват да го убеждават да сътрудничи с методите, с които са свикнали да действат. Това всъщност е и всичко.

„Защо?“ е единственият въпрос, който днес си задава Рукият Мурдалова, майка, която е загубила единствения си син. Бащата на Зелимхан, Астемир, който за тези месеци е свалил повече от 20 кг, признава, че никога няма да може да прости това. Същото го казват вече и стотици семейства в Чечения.

Грозненецът Абдулкасим Заурбеков от ул. „Новосадов“ тъкмо започва работа временно като кранист в същия този Октябрски районен отдел. На 17 октомври миналата година, в 9 часа сутринта, той идва за заплата, влиза в сградата, подписва се във ведомостта срещу 2400 рубли и никой повече не го вижда. 18-годишният му син Айнди до вечерта чака баща си – баща му не е напускал районното управление. Но и досега го няма никъде…

На 27 август миналата година на разсъмване Магомед Умаров е отве­ден от собствения си дом на ул. „Ключевая“ в Старопромисловски район на Грозни от неидентифицирани маскирани мъже в камуфлаж. Вече в 9 сутрин­та на същия ден родителите на Магомед, Руслан и Лейла, успяват да иден­тифицират по характерни признаци няколко от похитителите на сина си: те са служили в комендантството на Старопромисловски район. Родителите успяват да възбудят наказателно дело, но точно тогава следва ротация на служащите и те се прибират у дома си. И край.

Дори суперпредпазливата Ева Хубалкова, експерт от Съвета на Европа, която сега работи като част от мисията на Съвета на Европа в чеченското село Знаменско, бе принудена да обяви цифра: 55% от заявленията за отвли­чане, изпратени в кабинета на Владимир Каламанов, специален представи­тел на президента, в прокуратурата и други правоохранителни органи на републиката, остават без отговор. Дори и отрицателен. Като вземем предвид, че огромният поток от наличните отговори са студени, безполезни офици­ални отговори, отсъствието на правоприлагащите институции в случаите на „военни“ отвличания става очевидно.

Имаше човек – вече го няма… Днешната ни съдба е страна на минирани отношения, където всяка среща с милиционер може да се окаже фатална за нас – ами ако това е Кадета? Царят времена на срамен военен разгул, в които е позволено да правиш всичко. Засега само в Чечения. И с мълчаливо върховно одобрение. А по-нататък?

10.09.2001 г.

…

Из „Нищо друго освен истината” от Анна Политковская, превод: Ангелина Александрова Руска, изд. „Сиела“.

…… 

Дали си струва да умреш в името на журналистиката, свободното слово и върховенството на закона? Да продължаваш ли да се бориш със системата, когато по всичко личи, че гласът ти е като глас в пустиня? Убитата преди почти 13 години Анна Политковская е правила това до самия край. В сборника „Нищо друго освен истината“ са събрани някои от нейните най-значими и силни репортажи – свързани с войната в Чечения, с трагедиите в Беслан, с „Норд-Ост“, произвола на руските тайни служби и прокуратура, с руските олигарси и начина, по който Владимир Путин властва в на думи демократичната Руска федерация. В книгата са включени и нейните недовършени последни материали, както и мнения, спомени и статии на нейни колеги и роднини. 13 години след смъртта си, Анна Политковская се е превърнала в международен символ на борбата за свобода и истина и нейните думи звучат повече от актуално на фона на ширещия се популизъм.