През януари централната емисия новини на Нидерландската национална телевизия започна да предава всекидневни репортажи от епидемията, свързана с новопоявил се коронавирус в Китай. Провинция Хубей, където се намира най-пострадалият от епидемията китайски град Ухан беше блокирана. Наблюдавах репортажите със смесени чувства. Със съчувствие, но и с възмущение от бруталността, с която провинцията бе блокирана. Хора, които бяха отишли по работа в Ухан, се оказаха хванати в капан. Те не можеха нито да се приберат у дома, нито да отидат на хотел, а да бъдат взети за бездомници в комунистически Китай не беше безопасно. Вероятно в малко по-добро положение бяха тези, които макар и разделени на хиляда и 200 километра от близките си, все пак имаха познати или роднини, които можеха да ги приютят за два месеца. Тоталитарният подход, който не желаеше да се съобразява с отделния човек, беше още по-възмутителен на фона на опита на Китай да прикрие епидемията, пламнала в началото на декември и да подложи на репресии лекарите, които я обсъждат професионално. Защото днес вече знаем, че още през ноември в Китай е имало пациенти с коронавирус.
Не по-малко възмутително беше съществуването на нелегалния пазар за диви животни в Ухан, откъдето многократно тръгваха пандемии и за когото комунистическите китайски власти си затваряха очите, както навсякъде, където корупцията е ежедневие. През януари смъртните случаи в Китай се увеличаваха, западните медии показваха лекари, опаковани като космонавти, в Ухан се строяха ударно нови болници. Всичко това изглеждаше като лош филм, зад който напираше тревожният въпрос: колко далеч оттук, от Европа е епидемията. Спомних си един холандски афиш, когато в Африка главоломно растяха случаите със заразени с HIV: „Колко далеч е СПИН от вашия дом? 12 часа със самолет?“. Афишът призоваваше да не се пренебрегват предпазните мерки в сексуалните контакти. В края на януари европейските страни взеха решение да евакуират заклещените в блокираната китайска провинция европейци. Колко далеч беше вирусът от нас? Хм, няколко часа със самолет.
Всъщност, оказа се, че вече е бил в Европа. Защото докато китайските власти се опитват да скрият истината през целия месец декември, цели групи с китайски туристи се изсипват в Европа, а европейци летят до Китай и обратно.
Какво се случи в Нидерландия?
Първият пациент с коронавирус в Нидерландия е от провинция Брабант и е приет в болница на 27 февруари. Десетина дена по-рано, на 18 февруари той лети до Милано в командировка – за да посети борсата за кожени изделия. След три дни се прибира у дома, няма никакви оплаквания, а и в самата Италия драмата тепърва започва. Защото на 21 февруари, денят в който Йост се прибира у дома, 38-годишният италианец Матиа – пациент номер 1 в Италия, вече е в болницата, а в неговото градче на 60 км от Милано е установено гнездо с първите 19 заразени. На следващия ден те са вече 76. Но това е в Италия, където в събота, на 22 февруари е отбелязан първият смъртен случай.
А през това време в Брабант се провежда традиционният карнавал и през уикенда – 22 – 23 февруари Йост се забавлява с приятели на карнавала в Тилбург. Времето е студено и всички се трупат в затоплените и претъпкани с хора кафенета, където танцуват и се веселят, а после на групи се придвижват до следващата кръчма. Никой не подозира нищо.
На 25 февруари, вторник, Йост се чувства неразположен, но мисли, че е грип и ще му мине. На следващия ден нещата се влошават и вече е толкова зле, че през нощта на 26 февруари линейка на бърза помощ го закарва в болницата. В болницата действат бързо и професионално, вземат му кръв за изследване, на него и на съпругата му. На 27 вижда, че лекарят влиза при него със защитно облекло и разбира, че нещата не са добре. На 3 март в Нидерландия няма приети в болница пациенти с Ковид-19. На 4 март са 5-ма. На 8 март – 36. На 12 март – 86. На 22 март – 988. На 31 март – 4 712.
Още на 6 март в засегната провинция Брабант (там, където по традиция се празнува най-весело и многолюдно карнавалът) са предприети мерки за ограничаване на заразата.
На 9 март в Нидерландия се отменя здрависването. На 12 март са затворени музеи, кина, концертни зали, театри, ресторанти и кафенета. Три дни по-късно са затворени училища и университети. Същевременно започва стремглавото покачване на приети в интензивните отделения пациенти. В началото на кризата Нидерландия разполага с 1 400 легла в интензивните отделения.
Първите дни на март лекарите и експертите все още са спокойни, че ще бъдат достатъчни. Малко след това се усеща паниката. Вирусът се разпространява бързо, лесно, невидимо – с огромна скорост. Стремглаво се покачват приетите в болницата и част от тях трябва да бъдат приети в интензивните отделения. Оказва се, че престоят там също се оказва много дълъг – средно около две седмици, понякога повече. Тоест, един пациент задържа много дълго едно място в Интензивните отделения. Пряко сили е разширен капацитетът на леглата в интензивните отделения до 2 300. Пряко сили, защото легло в интензивното инфекциозно отделение не означава легло в болницата.
Иска не само съответната апаратура, но и съответния специално обучен медицински персонал.
Пациентите в интензивните инфекциозни отделения се нуждаят от непрекъснато наблюдение и грижи и една добре обучена медицинска сестра може да обслужва не повече от двама пациенти. Най-големият кошмар за един лекар е да трябва да избира кой от пациентите има право на шанс да живее.
Нидерландските власти уговориха с някои болници в Германия евентуално да приемат при нужда пациенти в техните интензивни отделения, тъй като Германия разполага с най-много легла в интензивните отделения на глава от населението. Тревогата беше огромна.
Още през март започна строежът на полеви болници с помощта на нидерландската армия. Конгресни зали бяха преоборудвани на болници за по-леките случаи. Цялата страна се обедини, някои вериги хотели предложиха легловата си база за по-леките случаи – пациенти, които са твърде болни, за да останат вкъщи, но не са толкова болни, че да имат нужда от интензивни грижи. На 9 април броят на пациентите в Интензивните отделения стигна критичната точка от 1 417. Няколко от тях бяха приети в болниците в Германия. Все пак междувременно леглата в интензивните отделения бяха увеличени с около 900.
И тогава … взетите на 12 март мерки започнаха да дават резултат. На 11 април (месец след взетите мерки) пациентите в Интензивното взеха леко да спадат. От 1 417 на 9 април, станаха 1 391. Но все още беше рано да си отдъхва човек. Мерките продължиха. Продължи и спадът на брой пациенти в интензивните отделения. На 24 април те бяха 963. Мерките продължиха. На 11 май броят на пациенти в Интензивните отделения спадна двойно – 498. В края на май паднаха под 200.
Нито едно от хилядите допълнителни легла в полевите болници не се наложи да бъде използвано. В бързината се оказа, че не е било предварително уговорено кой ще плати разходите за две от полевите болници – тези в Ротердам и в Мастрихт, за които бяха похарчени 14 милиона евро. Нито едно от тези легла не бе ползвано. Упреци от страна на медиите и обществото нямаше. Проблемът бе спокойно разискван, докато се реши кой ще поеме разходите. Все пак и тук, в Нидерландия не мина без противоречиви мнения в началото, макар че страната разполага с вирусолози, епидемиолози и учени на световно ниво. В началото имаше твърдения, че докато човек няма симптоми, той не разнася заразата. Оказа се, че не е така. Ето защо това, което наистина даде резултат бе спазването на дистанция от 1.5 метра между хората и строго спазване на мерките. Според данните на Световната Здравна Организация, равносметката за Нидерландия към 2 юни е следната – общо заразени – 46 545 души, от които починали – 5962.
България погледната отвън
Нямах особени притеснения за Нидерландия, познавайки разумната политика на правителството и професионализма на учените и лекарите, както и способността на всички да работят в екип, да се обединят и да действат адекватно. България беше голямата ми тревога. А тревогата ми течеше в две посоки. От една страна, като всички преживели тоталитарната държава, изпитвах огромни притеснения, че извънредното положение може да се използва за злоупотреба с власт и за още повече концентрация на власт. И не само аз, а голяма част от обществото бе настръхнало. От друга страна, познавайки хаоса и мизерията в българското здравеопазване, никак не бях оптимист за епидемията. За моя изненада, България опроверга и двете ми тревоги и за първи път от десетилетия се справи блестящо. И колкото и да е чудно се нареди сред 5-те страни в ЕС с най-добри резултати. В края на май най-малко жертви на 100 хиляди души има в:
1. Словакия – 0.5 на 100 хиляди души
2. Латвия – 1.2
3. Кипър – 1.4
4. Гърция – 1.6
5. България – 1.9
Стегната, добре обмислена организация, никакво отпускане в продължение на 2 месеца, невероятен успех при проследяване контактите на заразените, за да не се допусне дифузно разпространение, а да се поддържа заразата на гнезда, на огнища, които се контролират.
И точно това бе основният ключ към успеха. Защото ако България беше допуснала такова стремглаво и бързо разпространение на вируса като в Италия, Испания, Франция, Великобритания или в Нидерландия, нашата рехава здравна система нямаше да издържи. Заслугата за това е изцяло на Националния оперативен щаб от експерти начело с генерал-майор проф. Мутафчийски и неговите колеги. Основното, най-важното бяха навреме взетите мерки, които ограничиха заразата и я държаха на огнища като в България, а не да се разпространява дифузно като в Нидерландия. Това не значи, че Нидерландия не се справи чудесно, напротив. Но тя се съобрази с капацитета на своята здравна система и успя, удържа положението, почти на ръба. За България с нейната окаяна здравна система, този подход щеше да е фатален. Ето за сравнение броят на жертвите на 100 хиляди души в най-пострадалите страни от ЕС:
Белгия – 83.0 на 100 хиляди
Испания – 59.8
Великобритания – 58.7
Италия – 55.4
Швеция – 43.2
Франция – 43
Нидерландия – 34.6
Като изключим Белгия, която за разлика от другите страни брои не само доказаните (тестваните случаи), но и съмнителните, предполагаемите, ясно се вижда, че колкото по-забавени във времето са били взетите мерки, толкова повече са жертвите.
Да, България имаше късмет, че има несравнимо по-малък поток от туристи, но основната заслуга за малкото жертви е адекватната реакция, разумните препоръки и отличната организация, предложена от Националния оперативен щаб. Как щеше да се справи България, ако имаше над 50 хиляди заразени и имаше нужда от 7-8 хиляди легла в интензивните отделения? Изобщо някой дава ли си сметка, че щабът, всички лекари от РЗИ и тези на първа линия спестиха наистина огромна трагедия на народа ни? България е в първите 5 страни от ЕС с най-малко жертви на глава от населението. И е крайно време хората у нас да бъдат оценявани според свършената работа и получените резултати.
