Пина Бауш е родена на 27.07.1940 г. в Солинген, Германия. Тя започва да изучава танцово изкуство на 14-годишна възраст във Folkwangschule в Есен при един от влиятелните хореографи в Германия Курт Йос, един от основателите на немския експресионистичен танц. След дипломирането си през 1959 г. , Бауш напуска родната си страна и продължава обучението си в престижната танцова школа в Ню Йорк „Джулиард”. Пина Бауш е автор на известните спектакли „Кафе Мюлер” (1978), „Пролетно тайнство”, „Две цигари в тъмното” (1985), „Мазурка Фого” (1998), „Нефес” (2003), “Vollmond” (2006) и много други. В историята Пина Бауш ще остане като най-влиятелната творческа фигура в следвоенния театър, превърнала се във вдъхновение за много хореографи, създатели на танцов театър. След смъртта си през 2009г. Бауш остава богато наследство и множество последователи. В нейна памет през 2011г. Вим Вендерс създава 3D фима “Pina”.
Когато през 1997г. получихте Берлинската награда за театър, Петер Естерхази говори за това, че има нова дума на този свят: bauschen (от немски: издувам, придавам форма чрез въздух – игра на думи с името Bausch, бел.прев.) Случи ли ви се да се събудите една сутрин и да си кажете: Аз съм класик?
Не знам какво си представяте, но когато се събудя сутрин си мисля за всичко, което трябва да свърша и как да го организирам. Дали съм класик не са ме питали никога.
Успехът не е ли важна тема за вас?
Нямам друга тема на разговор, освен работата. А тя се състои в това, че танцовият театър е представление на живо. Тук е трудността и красотата. Дори когато вечерта е била прекрасна и споделена, тя си остава единствена и не може да се повтори. Моята работа е направена от тази живост. И това, че играем толкова много представления – също и на този фестивал с единадесет игрални продукции, като всички трябва да бъдат подготвени. Това е нашето ежедневие, има и много пътувания. Репетираме една или друга пиеса – доста експериментиране има. Всичко се състои от безброй малки неща, трябва да се погрижим за тези детайли, за да го има правилното чувство. Не може да има почивка за това. Реалността е такава: понякога един или друг е пострадал и всичко трябва да бъде измислено по друг начин. За това са нужни много сила и желание. Аз през това време се страхувам, вълнувам се и понякога се радвам, че се е получило нещо хубаво – и след това поемам глътка въздух, непосредствено след представление или репетиция.
Някога се изправихте срещу големи протести, които през годините съвсем се размиха. Стигна се до една прегръдка, дори и с целия свят. Не поражда ли тази прегръдка и едно чувство на потиснатост?
Определено има известно напрежение. Но аз го възприемам по различен начин. Поради нашите много прекрасни, щастливи пътувания, всички подаръци, поради възникналите приятелства, се чувствам така, че искам да отвърна на всичко, което съм получила. Но това никога не стига. То е само една малка част от това, което желая да изразя. Оттам идва напрежението.
Какво се случва по време на тези триседмични гостувания на състава, дали в Япония, Бразилия, Португалия или Турция? Как от тези срещи се поражда енергията, която после е отразена в представленията?
Винаги има места, където сме играли и преди. Срещали сме се при тези представления. За първи път го направихме в Рим, тогава възникна „Виктор“, 1986г.. Когато ме попитаха, дали бих направила представление за Рим, бях отначало уплашена. Не може да направя представление за Рим, за историята и всичко останало. Накрая се случи така, че ни повлияха: Мястото като основа, но и всичко друго. Разчиташ на много, много хора, които правят града по-близък. Не в туристическия смисъл. Хора, които искат да се знаят и трудностите или неща, които никой не знае. А и ние не се движим като група заедно насам или натам. В повечето случаи всеки отива някъде и носи своите идеи, създал е връзки. Аз тогава задавам съответните въпроси. Първоначално разполагаш с огромен материал. Тук във Вупертал се продължава. От събраните материали после търся малките неща. Дълъг, дълъг процес. След това е вълнуващо да пътуваме за премиерата на място и да покажем какво се е получило. Това води до повече от приятелства във всички градове, възниква съвсем ново разбиране за много неща, така че човек се чувства близо по друг начин. И едно такова представление остава в репертоара ни. Превръща се в нещо като семейно представление. Случва се и любовта с един град.
Откъде идват при толкова радост тъжните моменти, болката?
Голямото доверие се състои в това да си показваме тежките неща. Не мога да направя хореография за сграда или забележителност. Мога да правя само представления, в които опознавам хората. Разчитам много на това. Понякога това трае толкова, докато намериш нещо. И чувстваш, колко си приличат хората по начина по който чувстват, по който са докоснати, смеят се, плачат, плашат се. За тези неща няма разлика никъде по света.
Пристрастена ли сте към хората?
Всъщност не. Обикновено ги избягвам. Но с голямо желание бих искала да показвам нашата работа. По този начин мога да изразя най-доброто от себе си. Това е част от мен. И също има нещо общо с публиката.
Когато човек ви преживява по начина, по който ние сега, се чувства голямата ви сила да се радвате, детска сила. Дали несравнимата форма на представленито, която сте постигнали през десетилетията, не е попречила на непосредственото преживяване? Тази ваша позиция не отнема ли и свободата?
Съвсем забравям за това. Вярно е, че мога да подхождам като дете, да адресирам всички тези неща по този начин. Аз мога да отида на някое място, да се удивлявам и да направя нещо с това, тази наивност е важна. От тази гледна точка е просто. Мога да се възхищавам, мога и също толкова бързо да почна да скърбя. Може би съм…
(Пина Бауш завърта глава в едната, после другата посока, сякаш търси нещо. Накрая поглежда с широко отворени очи в нищото. Настава дълбока тишина.)
Не знам какво съм – наистина. Нямам представа, принзавам. Това е лудост, да. Нямам книга, талисман, нищо. Всичко опира до нашия състав и вярата, че ще се случи.
Има ли нещо като техника – може би това не е правилната дума – с която по време на репетициите предизвиквате определени процеси, напасвате се на своеобразието на танцьорите и техните преживявания, техника, с която карате нещата да се случват?
Няма никаква техника. Ако знаех по-добър начин да правя представленията си, щях да го използвам. Няма принцип. Важно е доверието. Задавала съм толкова въпроси по време на работа, като не ми хрумва нито един в момента, ако искате да чуете някой. Танцьорите трябва да имат вяра, да казват това което чувстват, в групата, пред всички. И трябва да имат доверие, че ще подходя правилно и ще стигна дотам да ги питам за всичко.
Всеки има еднакви шансове, изведнъж някой става по-важен в едно представление, друг път друг, това изкристализира. Нямам ансамбъл от солисти. И когато някой направи нещо глупаво, всички се смеем. Накрая става дума за това да се намерят малките нещица. Идва и този момент, в който танцьорите трябва да са много търпеливи с мен, когато се опитвам да направя нещо с извлеченото. Тогава съм настоятелна и дребнава и правя всякакви глупости, изпробвам всичко възможно. Не вярвам на това, което си мисля, вярвам само на това, което съм видяла. Толкова е просто. Понякога си мисля, че през цялото време задавам грешните въпроси. Някак си знам каква посока съм поела, това не е нещо което мога да назова. Когато после намериш формата, знаеш, че принадлежи на мястото си.
Запознатият с танцовия ви театър зрител забелязва промени. Има ги хората от старото поколение, Доминик Мърси, Хелена Пикон итн. Освен това ги има и младите, които много повече се изразяват чрез танц, по-малко чрез думи и кратки истории.
Потребността да се движиш със сигурност е станала по-голяма. Но тези начини на движение са възникнали от въпроси, а не просто така. Това са съвсем други, сложни форми на движение, които другите преди време не биха могли да направят. Това е и един друг път, той може и отново да се промени. Заради това, че продължаваме да играем тези много представления, е станало трудно да се търси друг път; но аз мисля че е хубаво и здравословно да се търсят нови идеи, защото ние представяме старите представления постоянно. Има хореографи, които взимат най-хубавите си постановки и ги представят и в следващото произведение. При нас това отпада, защото ние винаги играем всичко. Когато някой попита: „Защо не направиш нещо като Sacre“, казвам: но ние вече сме го ирали.
Взимате ли всъщност нещо от културната сцена тук в Северен Рейн-Вестфалия?
Всъщност вземам много малко наистина, не защото не искам, а защото нямам време. Не само защото пътувам – много време сме и тук. Но ги има организацията, планирането на следващата година – и самите репетиции, всяка сутрин от 6 до 10. Няма къде да отида. Добре, че има някои хора като Доминик Мърси, които ме отменят. Но той предпочита да преподава в Есен.
Защо все още сте във Вупертал – нямате ли отдавна собствена къща в Ню Йорк или Париж?
Това да си другаде. Толкова години съм била с куфарите – не буквално, а като усещане, и съм си мислела, винаги съм само за една година тук, сключвала съм договори за по една година. Но в крайна сметка осъзнавам, Вупертал е нашият роден град. 30 години, направо си е лудост. Не мога да проумея колко бързо мина времето. Не мога и да се изнеса от жилището, а бих искала да имам по- уютно и голямо място. Но нe стигам до нищо, освен да влагам усилия време в работата. Имало е предложения да се преместим. Обсъждали сме със състава и аз си мислех, че всички искат да се преместим, тук винаги толкова вали и е сиво и безрадостно. Но всички пожелаха да останем във Вупертал.
Защо?
За мен е все едно къде съм – не става дума за това да съм тук. Но това, което намирам за хубаво във Вупертал и важно за нашата работа е чувството, че живея във всекидневието. Има градове в които настроението е такова сякаш винаги е неделя. Аз обаче намирам за важно да си конфтонтиран с действителността, и без това сме толкова малко навън. Когато отивам в репетиционната, между пийп шоуто и игралните авотмати, има и една автобусна спирка с толкова тъжни хора. Тук ние сме наред. – Трябва да омагьосваме с работата си. В момента игнорираме обстоятелствата тук, строежа, финансовото положение, но колко ще трае това, не зная.
Да се върнем към „Три седмици с Пина Бауш“: С удивление усановяваме, че групи като Dumb Type се уповават на Пина Бауш, много по-млади хора, от Япония! Вие сте един вид майка на две, три поколения танцьори и хореографи. Фестивалът не е ли и един вид семейно събиране?
Семейството е много голямо. – Не става дума за това. Има толкова други неща, които са съвсем различни от моята работа, но също толкова важни. Например аз намирам формированието на Dumb Type – архитекти, техничари, музиканти и танцьори за сензация. Или Вим Вандекибус или Саша Уолц с „Тела“ – важни хора. При тях имам чувството, че ще има продължение, а не две години и край.
Наблягате на различния път, който другите са поели. Въпреки това има и една изходна точка. Къде може да бъде маркирана позицията, която вашата работа е поставила, от която е било възможно да се развият и други?
Не мога да съдя за другите. Бих могла единствено да кажа за себе си, че исках да изразя нещо, което думите не можеха да изразят. Това, което непременно трябваше да кажа, но не вербално. Това са чувства. Или въпроси – никога нямам отговор. Занимавам се с това, което всички чувстваме, което занимава всички, с еднакъв език. Аз съм и зрител. И бих искала да чувствам, във връзка с това което виждам, и във връзка с музиката. Мога да изхождам единствено от собствения инстинкт. Когато наистина се доверявам на чувството си, не вярвам, че е само мое. Споделям го с другите.
Когато човек общува с вас пред обществеността, дори и тук, излъчвате една нежна сила. Аура на недостижимост…
Може би си въобразявате.
Да, може би. Но може би това впечатление има общо с това, че устоявате на асимилацията? Целият свят ви нарича Пина. В същото време човек не си и помисля да преодолее дистанцията. Има респект. Известна ли ви е тази двойственост на общественото възприятие?
Вие искате да ми отнемете наивността! Сега размишлявам върху това и следващия път ще се чуствам комично, докато не съм се освободила от това.
Когато заедно със състава излизате за аплодисменти на сцената, изглеждате съвсем изтощена.
Не изтощена, а облекчена. След това огладнявам.
2004г.
Документален филм за Пина Бауш:
[ytube id=”hh8cUsdz1fU”]
