А ние така обичаме България

Ето – аз дишам,

работя,

живея

и стихове пиша

(тъй както умея).

С живота под вежди

се гледаме строго

и боря се с него,

доколкото мога.

(Никола Вапцаров, „Вяра“)

Мариета Печанска е завършила режисура в Университета Complutense в Мадрид,  където работи с една от най-известните певици – Мала Родригес, прави й клиповете, документални филми и визуални ефекти за концертите.

– Разкажи ни за работата си, какво се случва с киното у нас и по света, посоката,  над какво работиш в момента?

– Oбичам да разказвам истории, впечатления от ежедневието, сънища, мисли, чувства, обрисувани с думи и кадри… Обичам да показвам живота чрез моя поглед. Музиката е моята голяма страст, киното е моето изразно средство. Творчеството ми е разнообразно и разновидно като същността ми и като реалността. Харесва ми мисълта, че Бог гледа Живота през нашите очи. Моят е изпълнен със страст, щастие и много силна обвързаност с това, което се случва, аз не оставам непричастна. Влагам цялото си същество в моята работа и не разделям работа и почивка, защото когато същността ти е да си творец, не можеш да почиваш. В момента главната ми задача е да пиша. Това е може би най-ценното запълване на времето ми, прекарано в България. Когато имам възможност и вдъхновение, снимам музикални видеоклипове или късометражни филмчета.

– А в чужбина?

– В чужбина творческата обстановка е много по-активна. Освен организираните събития, които са толкова много, че трябва да избираш измежду различните опции, хората са настроени също по-активно. Тръгнеш ли да снимаш, имаш дузина хора, които са готови да помагат безвъзмездно. Тук главно снимаме реклами и сериали. Всички искат да правят пари, а в България пари за свободно изкуство няма. А от снимане на реклами не остава време за нищо стойностно. Уви, след дълги години “преход” нищо не се е променило за добро. Критиката ми към днешното развитие на културата в България е сурова. Хората са същински жертви на дългогодишни психоатаки, създадени целенасочено от управляващите. Загубили са каквато и да е било ценностна система, “овълчили” са се и чалгата е станала начин на живот. Останали са малко истински творци, които са активни, но публиката им е шепа хора. Това се получава в държави, в които не се подкрепя културата от управлението. Медиите са покварени, покваряват и народа. Като си пусна телевизията и ме хваща истински срам от това, което гледам и от това, което забавлява хората днес. Залагам на тези хора в България, които с ясно съзнание работят за развитието на обществото, а не на тези, които слизат на нивото на консуматорския критерий.

– Киното у нас?

– През последните години в България се снима кино. Има първи стъпки и е логично резултатите да са често не напълно задоволителни, но все пак аз се радвам, че има интерес от публиката, сякаш българинът само чака да има причина с нещо национално да се погордее. Това означава, че отговорността на режисьорите, които имат възможност да снимат в тази обстановка, е огромна.

– Няколко думи за филма “Вяра”?

– Късометражният ми филм “Вяра” е един експеримент, вдъхновен от едноименното стихотворение на Никола Вапцаров. Това е една лична история, която имах нужда да разкажа, за да продължа напред. Сниман е изцяло на добра воля от малкото участници в него.

– С какво ще запомниш посещението си в Кан?

– На фестивала в Кан представихме филма “Островът” на Камен Калев, в който аз участвах като координатор на художествения департамент. Кан беше глътка свеж въздух, а работата ми с екипа от филма е едно от малкото неща, които осмислиха престоя ми в България. Ще помня снимките на острова като едно от най-прекрасните и утопични преживявания в целия ми живот.

– Живяла си немалко време извън България, възможен ли е балансът между носталгията по България с порицанието на българите?

– Не за дълго и само с чести излизания извън България. Трудно е човек да запази духа си чист, ако не е пълен аутсайдер. А ние толкова обичаме България!…На мен ми е невъзможно да съм “социален аутсайдер” повече… Защитните ми функции към “замърсения въздух” започнаха да отслабват.

– За какво се търгува днес гаранцията, че няма да умрем от глад?

– За 5 лева.

– В България сме свикнали да чакаме някой от някъде да дойде и да ни “оправи”, докога ще чакаме щъркела да ни донесе промяната?

–  Ако дойде някой да ни “оправи”, ще е чудесно, защото явно нашите управници си имат друга работа, ама няма да дойде никой, така че всеки сам като личност трябва да поеме отговорността си за това как живее, как комуникира, какъв пример дава, как изразява общественото си мнение, как възпитава децата си – това изисква много усилия.

– Как виждаш българската социална интрига – мелодраматична, сантиментална, цинична?

– Цинична.

– За какво мечтаеш?

– Да променя света. Да се усмихвам. Да карам другите да се усмихват.

– Вдъхновението?

– Любовта, хуманизмът, Бог , музиката; мисля, че всичко би могло да ме вдъхнови, но вдъхновението е вечното състояние на будния ми дух.

– Емоцията?

– Много по-необуздана, отколкото бих искала.

– Любовта?

– От сутрин до вечер… дори когато критикувам, пак е от любов.

– Свободата?

– Есенцията на нашето съществуване. Началото и краят. Мисля си, че се раждаме свободни и умираме свободни, през другото време се борим за свобода. Защо се борим, като сме се родили с нея? Защото свободата е извън материята, а материята е за разнообразие. А това го забравяме, ставаме роби на материалния свят и оттам вечният вътрешен конфликт.

– Въображението може да бъде унищожителна сила, твоето?

– Съзидателна… Понякога, когато се ядосам, въображението ми ражда и деструктивни неща, но май никога не ги осъществявам, освен автодеструктивните, но се надявам, че и те имат градивна функция.

– Най-яркият ти спомен свързан с киното?

– “Меланхолия” на световната премиера в Кан (уточнявам къде, защото, с хубав звук и картина, този филм е като да изживееш живота наново и отвсякъде).

– Филмът, в който искаш да участваш или да заснемеш?

– Един от филмите, които бих искала да заснема, е моята история от Куба. Когато човек се намира в обстановка с много конфликти, тогава е най-трудно да запази духа си, тогава се раждат на-ярките истории. Затова и в България всеки ден е интересно.

– Късометражно кино ли е животът?

– Животът е низ от безброй късометражки, които формират един дълъг филм, който би могъл да бъде екшън, мелодрама, трагикомедия… Но в крайна сметка „хепиендът” ни е гарантиран на всички.

– Твоето послание за читателите на PROVO?

– Четете повече!

– Благодарим ти!