Момичето с костюма на зебра,
човекът покрай спирката на хотел Плиска и
Лина са единствените истински персонажи в разказа.
(Протуберанс Антонова)
Няма ме отдавна. Сънувам бюреци с ракии и истински кюфтета. Напук на всичките ми дипломи ми се иска да ровя с пръсти в буркана с туршията на баща ми и да се оригвам на цаца.
Кацам.
Мръсен въздух.
„Айде де, на летище си!“, се опитва да ме дзен-не асцендентът ми, защото знае, ах, колко добре знае какъв културен шок ми предстои. И аз го знам и май преигравам. Добре, че е асцендентът, но и той ще отиде на море по някое време, копелето, и ще си останем аз, културата и шокът.
Излизам с багажа – никой не ме чака. Никога никой не ме чака. Всички приятели ме чакат на бара. Летището е на психологически светлинни години „извън града“. Кво да се разкарват – има таксита. Жестът се губи някъде в културата. „Има ли кой да те вземе?“, питат те само навън. Чуждите. Не че им пука, но от възпитание. Твоите чакат на бара. Да почерпиш, все едно си спечелил от тотото здрав разум, да си биеш камшика от тука. Абе навън ли си – уреден си. Имаш да черпиш. И черпиш, щото имаш чувството, че ако не демонстрираш материално състояние, няма да има с кого да си прекараш отпуската. Радват се, гледат те като кореком, глътка свеж въздух, обещават да ти дойдат на гости, но предпочитат да дадат 365 по 5 лв. за цигари всяка година.
Виждам тълпата, чакаща гурбетчии. Сиво и черно. В лицата и косите. Между тях едно момиченце в костюм на зебра. Яко, кого ли чака? Отзад я снимат с телефони, смеят й се, нервно надяващи се това да е последният интересен и различен човек, който да налее малко джин в блудкавите им, скучни, предвидими и стереотипни като чист тоник животи. Забравих горчиви. Anyway.
Зебрата ме спечели. Усмивка и въъъъъз за такси. Старо рено, обелена кожа, вътре се пуши, дори и в момента, няма колани (те, полицаите, не ни спират…) и някво китайско дисплейче показва вечерните новини на живо с кабулско качество. Решавам да се update-на какво става в БГ, така и така трафикът пълзи по Цариградско.
…Еди-коя-си поп-фолк звезда е обявена за най-богатата жена на годината. Изкарала пари от продажба на музика и участия на VIP купони. Имала дете от собственика на половината туризъм по Черноморието – и други 2 певици имали деца от него. Престижната награда била връчена в сградата на Народен театър „Иван Вазов“…
…Витоша гори за не знам кой си ден, подозират умишлен палеж, някой от кабинета казва, че е овладяна ситуацията, ама не била; предлагат помощ от чужбина – отказваме помощ; жива гора, частни интереси, протести, лифтове…
…Дупка на магистралата за Варна, толкова голяма, че хвърля кола в насрещно и челен удар с тир… Младо семейство, тръгнало на море, стои и гледа как детето им издъхва смазано на задната седалка, докато дойде линейка по същата разбита магистрала. Тя се строи от много години, по 5-6- километра на година, но нямало още 1 милиард лева да се завърши…
Гледам през прозореца с останало лепило от фалшива лепенка за аларма и едвам сдържам сълзата си за нелепата смърт. Асцендентът мълчи… и след малко вика с несигурно сопрано: „Това са само новини… знаеш как е с медиите!“
Вечер е, минаваме покрай спирката зад хотел „Плиска“ и ми се стори, че някакъв човек си е свалил гащите и клечи като по голяма нужда. Беше за секунда, но човекът си акаше откровено в 8:30 вечерта.
Изглежда спътникът ми усети депресията в купето и реши да разведри атмосферата: „Тея педераси как карат! Дошли от село и се бутат, кво се буташ, не виждат ли, че сички бързаме. Оня ден некъв с регистрация У, ти представяш ли си… У!!!… ми спрел на местото, дето винаги си паркирвам пред блока. Как ше спреш там бе, да ти еба майката, аз от 17 години живея в тоя блок!… И не издържах и му вкарах един тупаник, да знае друг път на чуждо место да не спира. Не синя зона – ЧЕРНА зона е пред моя вход, къде и с пари не мое си купи место.“
Стигнахме, отдъхнах, премигнах и докато си свалях куфарите, видях как майка тероризира детето си на улицата. „Колко пъти да повтарям – не пипай от земята!!!“, стискаше го за ръцете и го раздрусваше яко, зло и беше на път да му изкара някоя кост от ставата. Неописуем гняв се надигна в мен, лампите на улицата притъмняха. Детето беше на около 3 годинки, с пълни очи със сълзи, неразбиращо защо мама е толкова зла. Някак си тъжно и примирено я гледаше, сякаш това не беше първият път, сякаш я съжаляваше, защото знаеше, че тя го прави, защото това получава самата тя… Дали мъжът й се държеше по същия начин с нея, дали за детето това беше ежедневие? Замислих се – тези, дето са се блъснали от новините, дали са се карали на детето си и дали съжаляват сега. Обърнах се и тръгнах, асцендентът крещеше зад мен: „Затова сме на такова дередже в тази държава, щото всички се обръщат и си тръгват!“
Излязох, исках да ям качество и хубавото на столицата беше, че можеш да седнеш да вечеряш в 22:00, без да се притесняваш за работно време. Отидох на най-доброто място, което можех да си позволя – беше пълно с костюмчета и потракваха прибори над дивеч и други извращения, които хората си мислеха за лукс. Двама напудрени чичковци стояха на съседната маса и обсъждаха съдбата на трети.
– Абе аз може да нямам, ама и той няма да има. Покрил се е като мишка и се чуди как да си изпере парите. Или ще го пусна на „вътрешно“, или ще му взема всичките пари, мама му алчна. Не може само той да взима, в тая държава за всички трябва да има.
– Кво разследване, бе – изръмжа вторият, – ще киха яко, ти гледал ли си на морето къщите по колко са, веднага ще си вземем по една. Само оня, дето му е дал парите за гората, да не се окаже по-голям, отколкото си мислим, не е лесно такъв инцидент да си купиш. – И другият си отпи от непознаваческия бърбън, с който демонстрираше класа.
И двамата съгласувано млъкнаха, защото усетиха, че ги чувам. Хем говореха високо да демонстрират сила ли, да ги забележат ли, хем млъкнаха, щото ги чух. Парадокс с кофти бърбън. Има го навсякъде. Исках да се гръмна. И да отида на море.
На другия ден срещнах Лина, тя беше един от много добрите хакери с мизерна дневна работа в интернет провайдър в БГ и майка, умираща от рак. Имаше сенки под очите си, не беше спала или беше плакала. Беше плакала. Попитах какво се е случило.
– Точно застъпих на смяна преди час и ми звънна телефонът. Някакъв тип, на който му спрял интернетът, първо ме заплашваше, че имал депутатски имунитет, после ме псува на майка… после ме кле деца да нямам, мъж да не видя и ме нарече курва към петнайсет пъти. Ти разбираш ли, че през слушалката усетих какъв гад стои насреща. Направо ме удари от оная гадната енергия, дето ти се свива коремът от нея. Аз просто работя на тоя телефон, бе пич, chill-ни малко, агресор нещастен. Нямал бил интернет. Пуснах му интернета. Копирах му всички сесии от онлайн банкирането, влизания и излизания от интересни местенца, тоя тип май е правил измами с документи и бая е окрал. Мисля да го пратя в телевизията анонимно, навреме за вечерните новини. Мисля, че е голяма глечка, името му излиза в търсачките. Сигурно имам бял косъм от него – изсумтя Лина и запали фас от джойнт в градинката пред „Иван Вазов“… Не знаех какво да й кажа, но отмъщението щеше да я успокои по някакъв извратен начин.
Асцендентът беше потресен – бяхме много далеч от теологически разговор за прошката.
Един български депутат стана същата сутрин, не беше спал. Не знаеше какво да прави с трите милиона, които получи, за да остави една гора да изгори. Беше се покрил добре, но подозираше двама колеги от парламентарната си група, че знаят. Пресмяташе колко ли щеше да му струва мълчанието им. Тези пари нямаше как да ги изкара зад граница. Нямаше и как да се наспи. Беше се покрил в отпуска като мишка. Очакваше всеки момент да започнат да го издирват. Караше евтина кола с чужда регистрация, дето никой нямаше да я забележи. Толкова смотана, че някакъв бакшиш вчета му би един тупаник, защото му паркирал на местото пред блока. Депутатът нямаше как да се саморазправя, тъй като беше инкогнито и его-то му направо се сговни. Прибра се в тайната си квартира в същия блок и цяла вечер мисли за парите и за бакшиша. Повече за бакшиша, защото не можеше да преживее унижението да не злоупотреби със службата си и статуса си. Стана кисел с деструктивни пориви. Пак нямаше интернет.
Вдигна телефона и псува четири минути, без да спре. Малко му олекна. Жена му точно излизаше с детето – поиска му пари. Депутатът й вдигна луд скандал пред детето и й заби един шамар дето и в CHANEL не можела да си го купи. Детето видя, но вече не беше учудено. Гледаше баща си с ненавист и съжаление. Излязоха на разходка и оставиха депутата да гледа порно. Беше сигурен, че нашенските поп-фолк изгряващи звезди изглеждат и работят много по-добре от тези във филма. Щеше да си вземе една ако успееше да усвои парите. Искаше оная богатата. Не заради друго, а щото беше богата, по-богата от депутата. Той мразеше по-богати от него. Тая певачка беше любовница на оня нещастик, дето си поръча пожара. И сега заради него депутатът не можеше да спи. Цялата злоба към бакшиша, към страха, към по-богатите, към жена му, към интернет доставчика, към другите депутати щеше да се излее в един зъл секс за пари. Така щеше да я оправи, че всичките му проблеми щяха да минат. Нямаше търпение да я оправи. Облегна се и реши да дремне преди да е станало време за вечерните новини. Навлизайки в алфа ниво, точно преди да заспи, го тресна адреналинът, че може да се види по новините, но заспа безкористно.
Отидох на море, беше евтино и гостоприемно. Всички бяха млади, пясъкът беше пълен с фасове, а храната беше адски вкусна. Хванах новини в хотела и се оказа, че пожарът на Витоша е поръчан, а някой нарочно не го е изгасил, сапунен сериал се вихреше в праймтайм и всички бяхме част от него, а Витоша си плащаше цената на ефира.
Тръгнах си и нещо в мен вреше. Исках да се върна за дълго. Исках да използвам това, което знам, мога и имам, за да направя нещата по-добри.
Асцендентът мълчеше, беше съгласен с мен.
Не може да обикалям напред-назад, да черпя всички и да мърморя с черните си очила. Не може да съдя нещо, без да се опитам да го променя. Тук имаше нещо, което адски много ме запалваше и ми се искаше да дойда и да ги разкъсам тези, дето създават новините всеки ден. Малко, по малко ентусиазмът ми се изпари някъде на Schiphol. Има нещо в тези холандци, дето искам да го копирам и да го пастирам у нас. Ама те са сухи, нямат го оня пламък в очите, дето свети дори и в очите на малката зебра от летището. Знаех, че ще се върна. Но ме беше страх засега. Страх да не стана част и олицетворение на една система, простираща се като ракови клетки, чакаща да ми забие един шамар, за да почна и аз да бия околните и детето си.
Трябваше ми PROVOкация.
Трябваше само да се огледам.
