“Къщата, също като човека
трябва колкото е възможно повече
да бъде само стабилна,
да има собствена характерна черта и
също така самочувствие, красота и хармония”
Бъкминстър Фулър/1932г
Евгени Братанов е роден на 15.05.1983 г. в град Варна. След завършване на средното си образование в математическа гимназия „Д-р Петър Берон“ – Варна заминава през 2002 год. за Германия, записвайки специалност архитектура в Университет Stuttgart. Завършва в началото на 2009 год. и оттогава работи като фрийленсър по специалността си.
– Здравей Евгени. Благодаря, че се съгласи да дадеш това интервю. Искаме да научим малко повече за теб, за твоята история, страсти, вълнения… Като деца бяхме доста лудички в математическа гимназия, малко хулигани даже и изведнъж ти записа да учиш архитектура. Какво те накара да се ориентираш към тази специалност?
– Интересен въпрос като за начало. В гимназията се озовах съвсем целево, защото още като дете първите ми спомени са от работата на майка ми в проектантска организация, където тя чертаеше едни много сложни чертежи за моето петгодишно съзнание. Още тогава знаех, че това не е за мен (смее се). После разбрах, че тя е зависима и върши работата, след като получи някакви “картинки” на къщички с покривчета, прозорчета, дръвчета, хора, стаи и тя трябваше да сметне конструкцията на тези къщи. Това за мен беше много сложно, аз само виждах какво се случва на чертожната дъска и бях сигурен, че това не е моята страст. На мен ми бяха много по-интересни тези “картинки”, които тя получаваше с къщичките и аз започнах да си ги прерисувам, да си ги оцветявам, да се занимавам… все пак съм бил 1-2 клас. И така по някакъв начин с течението на времето поисках да стана архитект. Точно както някои хора искат да станат космонавти, шофьори на камиони за боклук… какви ли не. Нямах си представа как може да стане това и как ще се развие един човек след като стане архитект, дали ще му е добре или не, но така целенасочено влязох в математическа гимназия с цел да се подготвя за кандидат-студентските изпити – специалност архитектура в София. За съжаление единственото място в България, където може да се учи архитектура, за която в последствие разбрах, че е с доста остарял начин на преподаване на неща, които вече са на десетки години… но по стечение на обстоятелствата се озовах в Щутгарт и сега съм много щастлив, че това се е случило…
– След като учиш в чужбина, можеш ли да кажеш какво би те провокирало да се върнеш в България, да продължиш образованието си или да работиш тук?
– Грешен въпрос (смее се). Аз завърших преди 3 години. Още по време на обучението ми в университета в Германия си бях намерил работа в едно архитектурно ателие, където работех през времето, докато не бях на лекции. Това ми даде много добър старт и не изпаднах в ситуация да уча, да завърша и тогава да кандидатствам за работа. Всичко се случи in the mix и продължиш да работя там, след като се дипломирах. Беше ми много интересно и имах голямо желание да си намеря работа в България, която да върша от Щутгарт, но разбрах, че от финансова гледна точка това няма никакъв смисъл. Принципно съм ентусиазиран да правя нещо в България, да строя сгради и хората да са щастливи, като живеят в тях. Имах късмета да направя няколко малки къщички в България, но основно ще работя по проекти в Германия.
– Кой ти е любимият архитект?
– Не мога да кажа на 100% за един архитект, но японската архитектура много ми харесва, колко практично минималистични са. Един мой любим архитект е Тадао Андо, който е направил неща в целия свят. Много съм впечатлен от Швейцарската архитектура. Заедно с Германия, Холандия и Скандинавия тези страни винаги се развиват в такт с времето и, разбира се, от архитект до архитект има разлика, но като стил архитектура за мен това са водещите страни в света. Пример мога да дам с Herzog & de Meuron, които са нечовеци за мен.
– Кой ти е любимият архитектурен обект?
– Има много интересни неща, но не мога да кажа, че е един конкретен обект. В Копенхаген видях един силоз, направен на жилищна сграда, огромна, която представляваше празно помещение с едно стълбище, отгоре с прозрачен покрив, а жилищата бяха наредени от външната страна, като огромни балкони. Мен ме радват такъв тип архитектурни изпълнения, където не е задължително да се започне от нулата за да се получи нещо чудесно.
– Коя ти е любимата сграда в България?
– В България любимата ми сграда е Дворецът на културата и спорта във Варна. Мисля, че за мен това е най-радостната сграда, която съм виждал в България.
– Представи си, че ти я дават безвъзмездно, какво би направил с нея?
– Спортната зала си остава спортна зала. Разбира се, може да се санира по чудесен начин и това трябва да се случи, защото сгради от този тип на всеки 15 години имат такава нужда.
– Знаем, че си работил по проект в Мека. Разкажи ни за Мека?
– (Дълго мълчи.) Това, което съм чувал от моите шефове и колеги за там е доста скандално за мен, защото хората, които печелят от петрол, са най-големите грандомани в днешно време и тази грандомания се изразява в архитектурата. В желанието си да покажат власт и надмощие строят огромни неща, безсмислени неща, струващи безсмислено много пари и по този начин правят много голяма пропаганда. Аз работех по изграждането на макет на една грандоманска сграда.
– Колко струваше този макет?
– Много, никой не може да си представи, но само с парите от този макет могат да се построят много истински сгради. Проблемът е не че хората са искали да се направи позлатен макет на часовниковата си куличка, която е висока само 600 метра, проблемът е самата куличка: защо!? Както казах обаче, грандоманията няма лечение.
– Кое е най-шокиращото в проекта Мека?
– Аз не мога да дам такава глобална оценка, след като говорим за толкова много инвестиции и труд, хвърлен за нещо, което не им трябва, освен да се показват колко са велики и колко близо до бога могат да стигнат до върха на куличката. Проблемът е в това, че тези хора си поръчаха не един макет, а четири, което вече за мен беше капката, която преля чашата и оттам загубихме всякаква тръпка да правим този макет, защото това беше много сложна и интересна работа за нас, независимо че правехме такъв архитектурен абсурд, който е под всякаква критика.
– Колко беше голям този макет?
– Макетът беше висок 6 м, мащаб 1:50, не знам колко тежеше и доста от частите му бяха позлатени, вътре имаше 4 атомни часовника, всичко беше hand made и беше направено така, че да се сглоби, след като бъде транспортирано с контейнери до крайната си дестинация.
– Сградата има ли някакво религиозно значение?
– Разбира се, че има. Тези хора са фанатици и живеят, за да се молят. Вярвам, че чрез тази сграда те са искали да се извисят колкото се може повече до Аллах.
– Вярно ли е, че за да работиш с тях и по такава поръчка, ти също трябва да си мюсюлманин?
– За да се развие човек в този бизнес и за да може да ходи до местата, където се случват тези неща, разбира се, че трябва да си мюсюлманин. Там златото е издигнато в култ и абсурдът е навсякъде, дори и в басейна на шефа на корпорацията, намират се в едно малко селце до Щутгарт в Германия, направен от златните плочки, от които е строено в Мека. Аз работих с такива хора. За голям мой късмет прекият ми началник не беше от фанатично вярващите хора, но дълготрайно не бих работил в тази насока, въпреки че от финансова гледна точка там е изворът на парите. Говорим за реални персонажи като чичо Скрудж, които наистина плуват във злато.
– Разкажи ни за Хаити…
– От медиите разбрах и видях какво се случи. Такива неща се случват навсякъде, но конкретно за там имахме възможност да помогнем с един проект за сглобяеми къщички, за да могат хората да си получат с контейнери готови къщи и да могат да се подслонят. В Хаити културата на строене е нула, там нямат ресурси, всичко идва с кораби от САЩ най-вече. Нашата цел беше да направим супер low cost сглобяеми къщи от различни големини и за различни ситуации и обитатели.
– Колко струва една такава къщичка?
– Нашият бюджет беше до 50 000$ за къща с включен транспорт. Имаше различни видове, но важното бяха материалите, които бяха качествени и по-скъпи. Не си представяйте две дъски и пирони, това бяха къщи със соларни панели, начини за събиране на дъждовна вода, всичките му техники вътре, готова да функционира.
– Колко такива къщички ще са им нужни?
– Много. В Хаити просто е невъзможно да се направят такива къщички навсякъде. Условията там са по-зле от най-голямото гето, което сме виждали, а къщичките ставаха да се поставят там, където е по-високо на острова. Във височината се изявява йерархията в обществото, колкото си по-нависоко, толкова си “по-добре”. Не се стреля около теб, по-спокойно е. Къщичките основно бяха предназначени за хора с работа – чиновници и т.н, но не за най-ниската класа хаитяни.
– Каква ти беше дипломната работа?
– Един “уж” реален проект в София. Цялото задание беше отпреди 2009.
– Защо “уж”?
– Защото Lehmann brothers спукаха балона. Проектът беше за малък небостъргач на 54 етажа, който трябваше да е в началото на град София до един зелен оазис. Това беше мастърпланинг на кв. Младост, където са панелни блокове и граничещ с “Цариградско шосе“, близо до двореца Враня. Проектът беше за бизнес сграда, но аз си го направих по-комплексен заради дипломната работа и го промених да е и градоустройствен. Развитие на въпросния квартал, инфраструктура с много зелени площи, с една „зелена“ ограда между “Цариградско шосе“ и квартала, за да може да се изолира шума и частично замърсяването, което отива към блоковете. Бях направил research за бъдещото развитие на София, за замърсяване, за шумонатоварване, минаващи самолети, какво се случва с Кремиковци, в кои посоки се развива градът, какви нови квартали се образуват и как се свързват с града.
– Според теб какво ще стане със София?
– За да може да се развива и да съществува като европейски град, в София трябва да се намалят задръстванията и времето, което хората прекарват в тях. За тази цел трябва да се инвестират адски много пари, които няма кой да даде, защото нямат пряка възвръщаемост, а в България няма пътеки, по които да се развиват големите градове с големите си проблеми, всичко се прави частично и непълно.
– А бизнес сградата от дипломната работа?
– Бях я предвидил да е „зелена“ сграда, с вътрешни оазиси между всеки 5 етажа, където хората могат да слизат. Не говоря за стаи, а за цели огромни отворени пространства, които не са запълнени с железобетон и стени. Всичко е отворено и конструкцията се вижда, защото София е в много силно земетръсна зона. Това също беше сметнато и конструктивно издържано и тези зелени оазиси трябваше да функционират като един микроклимат в сградата, с много вода и зеленина. Исках, след като хората прекарват един цял работен ден в тази сграда, да могат в почивките си да се озоват на съвсем различно място, вместо да слязат до кафето и да пушат по 2 цигари. Много е важно за възприятието на един човек в каква сграда е, къде живее, къде работи и как се чувства там, защото от това зависи целият му ден, в какво настроение ще е, колко ще е изморен и т.н. Аз мисля, че това е работата на архитекта и моето призвание – да карам хората да се чувстват по-добре от колкото те биха си представили.
– Какво мислиш за българските архитекти, които работят в България?
– Според мен, грубо казано, има три вида архитекти. Едните са от “старата” школа, вече на възраст, но не пускат кокала и продължават да бълват социалистическа old-school отвратителна архитектура за 2012-2015 година. Тези хора не могат да бъдат изместени от по-младите – те са налазили навсякъде. Другият вид са що-годе по-млади – между 30-40г. Повечето от тях са учили в София и са научили това, което хората са разбирали преди 30-40 години. Тези архитекти, за да могат да бъдат по-актуални, се абонират за списания от Западна Европа, разглеждат в интернет, харесват си нещо, късат си страничката, преначертават и са “хора”. В медиите те са хората, защото публиката, която им се радва тук, няма ни най-малка представа, че те са плагиатствали, културата ни не е такава, че ние да знаем какво се случва в Европа или света. Третият вид архитекти, за съжаление най-малката част, са млади хора, които са завършили в чужбина, имат потенциал, но носталгията или други причини са ги върнали в България и те се пробват с иновативни средства, немислещи толкова за пари и хонорари, колкото за бъдещето и развитието на архитектурата и начина на мислене в нашата държава. Тези хора са капка в морето, но все пак ги има. Борят се за иновации и по-различното възприятие на архитектурата в България.
– Ако имаш възможност да направиш нещо с неограничени средства в България, какво би направил?
– Неограничени средства няма (смее се) – бих построил наново държавата. Да се съсредоточим върху един град, ако разполагаме с БВП на страната, бих инвестирал в един град, който да бъде така измислен, проектиран и осъществен, че да функционира от само себе си. Хората, които живеят в него, да не се увеличат двойно за кратко време, а да е така планиран, че да се развива териториално по такъв начин, че прииждащите хора, които искат да живеят в него, да могат да се чувстват точно толкова добре, колкото и хората, които са били в началото. Обратно на ситуацията в столицата, където хората, прииждащи от провинцията, са принудени да се задоволяват с мизерни опции, само и само да си намерят работа. Бих построил град като космически кораб – да може да е енергийно независим. Това е много важно нещо, град, който да е в хармония с природата, да е един зелен град с чист въздух и малко коли, малко товарни коли. Всичко да се случва по друг начин. Логистиката трябва да се случва по друг начин в един модерен град, да не се разчита на автомобили и камиони.
– Какво мислиш за архитектурата във Варна, за плажа, за морската градина?
– (Въздиша.) Доста интересен въпрос, актуален при това, доколкото разбирам от медиите, това е доста нашумяла тема. Не искам да се задълбочавам, защото това е политически въпрос, за град Варна е хубаво брегът да се укрепи и да се предпази от ерозията, с която морето непреклонно и все по-агресивно всяка година изяжда брега. След определени години може и да я няма половината от морската градина. Това, че най-накрая започнаха укрепителни работи, е много правилно, но идва другият проблем, че има намесени лични интереси и така създалата се ситуация може да се използва да се изградят и други обекти и това вече има и позитивни, и негативни последствия.
– Според теб кое е по-добре – да изглежда като Сен Тропе или да остане така, както е?
– Зависи много… За икономическото развитие на град Варна е много по-хубаво така да се случат нещата. Да има инвестиции, туризъм, по-богати хора да идват, ако визията наистина е толкова добра, но това винаги е свързано и със самата държава и бизнес климата и, разбира се, архитектурата винаги играе важна роля. Тя е свързана с тези всички важни аспекти, един по-неграндомански проект би бил много по-добре за Алея Първа, отколкото нещата, които въпросните архитекти от “старата школа” са измислили и смятат да реализират. Това е жалко от друга страна, защото в днешно време да се строят такива неща с такива стари проекти е доста абсурдно – това може да се случи само в България.
– Последен въпрос. За какво не те попитах, а искаш да разкажеш?
– Искам да кажа нещо на хората в България: Обичайте се, не се мразете, не гледайте лошо, не завиждайте! Не се занимавите с проблеми, които не можете да решите и само ви натоварват допълнително ежедневието, спрете да гледате телевизия (не позволявайте да ви промиват мозъците), четете книги, интересувайте се какво пише в интернет, какво пишат независими журналисти в чужбина за нашата държава… и не на последно място: Правете деца, възпитавайте ги добре, научете ги на ценности, слушайте музика с тях (а не чалга), водете ги на театър и не забравяйте, не се стресирайте, бъдете спокойни! Благодаря за последния въпрос 🙂
