Какво ражда утопиите? А антиутопиите? Човечеството се лута в своите представи за справедливост и несправедливост, ред и тирания, истина и идеология, и най-вече за земно и небесно. Мнозина от светлите умове са се питали възможен ли е небесния град на Земята или човешката цивилизация е само едно злокачествено образувание в космическия организъм? Нашият разсъдък напомня пружина на часовник, която някой е навил, но е забравил да премести стрелките. Ние се движим, волю или неволю, по пътя на истината, но не познаваме законите на това движение. Виждаме цифрите на циферблата, които показват значение и последователност, но не и закономерност. Тогава нашето съзнание изприда от усещанията си нишката на предчувствието и се опитва да отгатне бъдещето като математически сбор, в който липсват стойностите и операциите, които го произвеждат. Ние виждаме обикновено или неговия антипод. Копнеем или се страхуваме. Надяваме се или се отчайваме със същата сила, с която довършваме сградата на света в представите си.
Всъщност трябва да направим нещо много по-просто и естествено.
Да обичаме творящото начало в нас и да не се боим от привидната непредсказуемост на битието, което се подчинява, както телесен пулс на сърцето, на същото начало…
*******************
Историята на народите напомня по нещо живота на пчелния рой. Докато майката-пчела е една, кръговете на организация в роя са подредени според мястото им в хранителната и възпроизводствена верига на общността. Те се движат като зъбчатите колела на съвършен механизъм. При хората, които все още не познават йерархията на тази организация, идейният център са морала и обичайното право, втвърдяващо се в юристпруденцията и конституционната матрица. Когато правото на власт е от Бога, то може да бъде оспорено от единици и то в привилигировано положение. Когато властта произтича от народа, той се разделя най-малко на две половини, а после се атомизира и неговото право губи силата си пред организацията на финансовия ресурс. Обществото се рои, но вече не може да възпроизведе достатъчно мощен център на своя живот. Организацията се усложнява, става високо разходна поради нарастващия брой посреднически звена, залинява от центробежната си тяга и постепенно се разпада. Новият пчелен рой търси ново местообитание, за да се преорганизира, а човешкия – новото лице на своя Бог.
**********************
Защо човешката представа за история няма почти нищо общо с усещането ни за справедливост? Великите сили са могъщи и несправедливи, а малките държави – слаби и зависими от тях. Сблъсъците между големите отравят света с омраза и страдание и разстройват живота на много човешки общества. Империите обикновено имат по няколко пъти по-дълъг живот от малките държавни образувания, въпреки че противно на моралните норми, потискат милиони и използват плодовете на техния труд безвъзмездно или с изтънчен цинизъм. В основата на тази загадка е човешкото съзнание. То е устроено като механизъм с махало. Затова за него изглеждат важни крайните положения, а не пътят между тях. Човешката история е, всъщност, история на съзнанието, което постепенно осъзнава действието вътре в себе си. Човек не се учи от грешките си, защото не прозира достатъчно ясно основните значения в живота си. Не разбира, че е на Земята, първо по своя воля, тоест трябва да приеме живота си и най вече хората около себе си като единствено възможните. Те не могат да му навредят, нито да го накарат да страда, защото всичко, което му се случва е избрано от него доброволно преди да облече телесните си одежди, а когато ги свали, той или душата му пак ще трябва да изберат и е по-добре да не повтарят най-простите упражнения на житейското изкуство.
Превъплъщението на душите не е приумица на източните съзерцатели, а закон, който всеки в Новата епоха ще прозре и изпита със съзнание. Насила или драговолно. В края на краищата изборът е личен и необвързващ еволюционния закон. Закон, който както твърдят старите писания, напомня хромел. Смила всички зърна със студената сила на камъка и оставя брашно – бяло и питателно.
****************************
Съзнанието на модерния човек ще се връща постоянно към въпроса за идеологиите, дори когато му се струва, че ги е преодоляло като обществена болест. Какво ги създаде, защо? Отговорът не е прост и може да бъде даден поне от три гледни точки.
Първата е на философа на историята: Идеологиите са плод на преобръщането на обществения организъм, който може да уподобим на съд с течност. Дъното овладява повърхността, но не може да запази своята хомогенност без наличието на примитивни начала на организация и духовно взаимодействие в хоризонтален ред. Идеологиите заместват религиозните учения за определен/обикновено кратък/ период от време. Те се раждат, когато структурата на обществото се смие и центърът-връх на пирамидата губи значението си за държавния ред. Масите овладяват властовите лостове, но не познават в дълбочина историята на човешката организация и я заместват с надисторически псевдоуниверсалии.
Втората гледна точка е на антрополога. Тя обяснява всичко с подсъзнателния импулс на масата към уравниловка. Принципът за равното разпределение на благата в първобитните общества създава устойчивост в отношенията на общността и организация за нейното опазване и възпроизводство. Равнопоставеността е ограничение на свободния избор и не позволява висока специализация на труда, тъй като неговото количество не може да се измери. Важен става единствено материално видимия вид труд. Затова Петър Дънов нарича т.н. “комунизъм” религия на труда. Истината е, че масата рядко мисли чрез институциите, тоест чрез опита на човешкото общество да постигне максимално ефективна организация. Тя търси равновесие, за да не се атомизира.
Третото гледище е на религиозния мислител и според него в определени моменти човечеството губи връзката си с Духовния свят, а оттам и с висшите центрове в съзнанието си. Тогава разумът създава своя схема за овладяването на действителността. Всяка разумна схема, обаче, е времево ограничена, затова репресията се опитва да удължи нейния живот до максимална точка.
**************************
Мнозина задават въпроса: Какво е бъдещето на света, с тайната надежда предсказанието да ги освободи от вътрешните им страхове и тревоги. Човекът прилича на дърво, което живее чрез корените си, но диша и усеща с листа. Крехки сетива, които губи и отново връща по някакъв непознат нему закон. Можем да сравним човешката история с природния кръговрат и това не е красива метафора, а формула на съществуването и движението на Духа. Сега е зима и ние живеем по нейните закони. Студено ни е, страхуваме се от глад и болести, но това е само един от духовните сезони. Сега съзнанието ни, лишено от своите тънки усещания и трепети не може да си представи картината на истинското природно и човешко обновление. А може би не трябва, защото студът е справедлив и безжалостен и не прощава ако изгубиш силата на жизнените си сокове и спреш усилието на Духа си да полети.
*******************
На невярващите в преображенията ще разкажа следната притча:
Един могъщ владетел, постигнал върховната си власт още на младини, пожелал да изучи пътя на безсмъртието. Повикал при себе си всички земни мъдреци и ги помолил да му предадат знанията си за вечния живот. Сред мъдреците веднага избухнал спор кое знание е по- истинско. Тогава царят плеснал с ръце и извикал:
– Ще заповядам да отнемат главата на най-умния от вас, само ми го покажете!
Настъпило гробно мълчание. Царят поклатил глава и казал тъжно:
– Щом животът е по-ценен и от най-голямата мъдрост, то всичко започва и свършва с него.
– Не, царю – обадил се един старец, – просто пътят до смъртта е най-кратък, а ние познаваме само него.
……
Станчо Пенчев е роден на 13.02.1962 г. в град Шумен. Завършил е философия в СУ “Св. Климент Охридски”. Автор е на книгите “Късна жена” (роман; 1993, 2014), “Отблясъци от капка вода” (фрагменти; 1995), “Слабостта на спасения” (притчи; 1995), “Сънни светилища” (разкази, притчи, сънища; 1997), “Властта на очите” (разкази, притчи, фрагменти; 2001), “Лунен купол” (роман; 2002) и “Сянката на вдигнатата ръка” (разкази, притчи, фрагменти; 2004), Голяма книга на българските владетели (2013), Голяма книга на великите личности на България (2014), Триада (притчи, фрагменти, 2014). Негови текстове са превеждани на немски и френски езици.
