Снимал съм филми и съм писал репортажи в Сирия, Ливан, Египет, Тунис, Алжир, Мароко, Турция и в поне още два пъти толкова страни от Субсахарска Африка. Което означава, че имам стотици случки с местни хора по тези каменисти терени. Започвам с това, защото очевидно днес подобно уточнение, е необходимо. Кървящите сърца на онези, които крещят „Добре дошли, бежанци!” и пишат страстно из интернет, са виждали пясък само на Майорка и по българското Черноморие. В образованите им колежански глави е такава неуправляема вихрушка, че дори хабубът, мощната пустинна буря, не може да се мери с нея. Учудващо е, че дори хора, които съм смятал за разумни, също лесно се повлякоха по общия хор на давещо състрадание към пътуващите мюсюлмани. Като казваме давещо, а, да – едно детско тяло лежи мъртво на гръцки плаж. Нали така? Да започнем оттам тогава. Много, много вопли чухме за това дете. Убеден съм обаче, че този кадър е замислен някъде в Анкара, Аман или Берлин /последното не съм го споменавал/. Но да не влизаме чак в такива теории, може бащата просто да е импровизирал. В Арабския свят детето принадлежи на бащата, такъв е изразът – принадлежи. Какво по-благородно за ислямската кауза да принесеш детето в жертва, особено ако ще има такъв потресаващ ефект. Нали Голда Мейр беше казала, че мир между Израел и Палестина може да има едва когато палестинците започнат да обичат децата си повече, отколкото мразят израелците. Естествено, че този, бащата, е физическият убиец на детето. Той е жив, а то мъртво. Подлец! И сега да стигнем до една подробност, която никога не се споменава. Арабите не могат да плуват, негрите също /да сте виждали някой Хасан, световен в дисциплина кроул?/ Мнозинството от тях изпитва страх и отвращение към морската вода. Чувам вече неолибералното ръмжене – „расист”. Може, аз пък мразя баскетбола. Десетина огромни черни мъже се блъскат и скачат под някаква мрежичка. Не, не мисля, че имам бизнес там. Пак аз съм расист, нали?
Няма логика, никаква здрава логика, стотици хиляди хора, които не само не могат да плуват, но за първи път виждат море, да препълват лодки и гемии и да се втурват да плават със страст сякаш са Колумб или Магелан. Може би и тях научните открития ги влекат към морето? Да бъдем честни, те не бягат от война, както е известно, идват от Турция. Но искали по-добър живот. Че кой не иска, я стига! Но точно тези, които в Европа най-много крещят, че всеки има право на щастие /о, Боже, нима!/, после най-оглушително мълчат, когато става дума да свършат нещо, освен, разбира се, да поднасят цветя пред лобното място на невините в Париж като Боно, а после, няколко часа по-късно, да крещят в Белфаст „Отворете границите си, отворете сърцата си!” Има убити невинни хора, а ти пак за пари мислиш, хей, Боно! Но пресата ни задължава да се прехласваме на тъпите му бели рози, които дори сър Елтън вече смята за демоде. Поне по мъжките сватби. И, естествено, сещаме се сега за приятеля им свети Боб Гелдоф. Преди два месеца мултимилионерът обяви, че ще прибере у дома си четири семейства бежанци и със скверни думи заклейми всички нас, които не го правим. Е, няма репортер от цялата световна преса, който да се е докопал до отговор къде са тия клетници, дето свети Боб щеше да ги настанява. Няма, нито дума. Тишина! Или съвършено нахалният Къмбърбач, който вместо да се радва на подаръците, които напоследък получава от Съдбата /той в Бог не вярва/, на края на всяко свое представление на „Хамлет” изисква от публиката си да дари пари за „тези, които са също бащи, майки, братя, сестри – също като нас”. И тогава идва звучният му шамар „Политиците да се шибат!” След като току що е бил Хамлет. О, скъпи – толкова пънки!, толкова старомодно! Само че, тук става дума за едни хора, които не са бащи и братя точно като нас. Бащата, който даде безброй интервюта и се превърна в световна шоу звезда, след като преди петнайсет минути беше удавил сина си, не е баща като нас. Не, ние щяхме да се борим до последен дъх за детето си, за чуждото, предполагам – също /помните българина на корнуелския плаж, който извади детето на англичаните и загина/. Не сме и братя като братята на онези, мореплавателите. Европейците обикновено защитават до последно родината си – а родината означава нещо просто, далеч от представите на кресливците в парламента – това са просто майка ти, баща ти… Тези мъже, които идват от Сирия на тълпи са дезертьори, най-презряната категория във вековната философия на Европа. Страхливецът , отказал да защити децата си, родителите си, възрастните си съседи… Избягал. Разбира се, в търсене на по-добър живот, според новите нрави, които позволяват всякаква свинщина, стига да е в името на това и стига да е от определени хора. „Добре дошли, дезертьори!”, така е по-правилно, нали, Кървящи сърца? Дезертьорите имат и още едно оправдание, понеже не били съгласни да се сражават за един режим, който мразят. Сигурно е така. Но да помислим, ако преди 89-а ни беше нападнала Югославия, Турция, Албания, какво щяха да очакват близките ни от нас, войниците, в армията? Да вземем оръжието и да ги защитим или да обясним, че мразим режима и имаме право на лично щастие. След което набързо да се изметем при милозливите студентки от Гьотеборг или Барселона. Обратно е, първо защитаваш страната си, после сваляш режима. Поне така беше преди.
Сега да отидем за малко в Сирия, онази отпреди революцията. Един от първите признаци, по които разбираш, че си попаднал в тоталитарна държава, е Министерството на информацията. Всеки журналист трябва да се регистрира там. Процедурата обикновено ти къса нервите, също и ужасните малки сатрапи, обслужващи тези ведомства. Диктаторите са крайно параноични по отношение на всякаква чужда преса. И, разбира се, мразиш, мразиш всичко това. Особено когато е на 45 градуса в задушна, спарена канцелария. Какво следва после? Ами например нощно пътешествие из Сирийската пустиня. Да, можеш да си го позволиш. Пътувахме само двама към Палмира, във вътрешността на страната. Малко след полунощ видяхме бедуински палатки встрани от пътя, навътре в каменистата пустош. Спряхме и отидохме на гости. Сега, невъоръжен, и на космически кораб не бих прелетял над тези места. Дали нещо се е променило в съзнанието на тези хора. Не вярвам особено. В техните очи ние сме безумно богати. И у тях има две чувства – ненавист към тази несправедливост или просто желание да вземат и те нещо. Тези чувства при тях се удовлетворяват с насилие. Още помня дамаскините, запретнати в гълъбиите им. Но помня и още нещо – топлината от дългата ръка на тайните служби в мразовитата пустинна нощ. С две думи, цялото население на тази страна живееше в постоянен страх от прословутата полиция на семейство Асад. Дали това трябваше да се променя? Не мисля. Демокрацията за хората от този регион, та чак до бреговете на Атлантика откъм Мароко, означава едно единствено нещо – да те снабдяват с оръжие и да издевателстваш над колкото може повече различни от теб – по вероизповедание, пол, цвят на кожата, възраст, ако щете. Демокрацията обаче, предполагам ще се съгласите, е нужна за други неща. Когато се създава наука, изкуство, пълноценна образователна система… Тя е функция, не доктрина. И сега е редно отново да припомним, че през последните хиляда години нито една важна за човечеството книга не е написана на арабски. Нито една. 1000=0! Днешната арабска математика. Вероятно това ще прозвучи като омраза. За мен не е, но ОК, нека бъде омраза. Само че, омразата престъпление ли е? Да, знам, че по някакъв европейски член има подвеждане под отговорност заради „Реч на омразата” и той важи единствено и само за коренните европейци. „Реч на омразата”, забележителна конструкция. А нали речта, каквато и да е тя, е просто реч – сбор от образи, граматически конструкции, думи. Просто думи. Кой тогава има власт над думите? Е, как кой, имамът, разбира се. И неговите наместници в Европа – Кървящите сърца. И още нещо. Ако ние кажем, че „бежанци”, които не могат да плуват , нямат място в претъпкани лодки заедно с децата си, е реч на омразата. Но когато Хамлет Къмбърбач крещи от сцената „Политиците да се шибат” е Реч на любовта, така ли? И то, само защото е в подкрепа на същите тези от лодките. Я, стига!
Съзнателно следя политическите събития още от времето на „Солидарност”. И никога не съм виждал Европа така объркана, така гледаща като един Живков на 10-и ноември. Знам, че нещо става, че липсва информация. И просто заради това свърхточният анализ ни се изплъзва. Само че, има подробности, които са сигурни. И понеже не ни се казва всичко от медии като Би Би Си /”Ислямская правда”, както би трябвало да се нарича вече/ бихме могли да се опрем на това, което сме си проверили сами. Кое е то? Най-мощният пропаганден слоган на неолиберализма, неодемократизма, неолевичарството в Европа през последните две десетилетия – десетилетията на мултикултурализма беше – „All Different – All Equal” / Всички различни – всички равни!”/ Как ви звучи? Намирам го за потресаващо. Тоест, ти като един Къмбърбач, може да си най-добрият Хамлет на сезона, но трябва да си равен с всички останали хамлетовци – от Цинценсен в Бавария до Народно читалище „Просвета” в Стралджа. И да получаваш , колкото тях, разбира се. Как ли би го приел Бенедикт Къмбърбач? А да, сещам се какво би ни изкрещял, ако му го наложим. Своята Реч на любовта. Между другото, онези които демонстрират най- глобалистичните съждения за милосърдието , обикновено са най-строги към чуждото, различно мнение. Половината ми либерални английски приятели безцеремонно ме изтриха от ФБ, само когато си позволих веднъж да им обясня, че, да, австралийците са прави, като не допускат нито една „бежанска” лодка на своя бряг и европейските лидери трябва да се вслушат в Тони Абът. Изтриха ме преди да мога да напиша, че именно това спести на Австралия снимки от плажовете й като онази, за която стана дума по-горе. Както и да е. Какво още знаем? Че старите френски и британски дипломати от кариерата предупреждаваха и Саркози, и Блеър да не разбутват автокрациите в Близкия Изток – по никакъв начин и в никакъв случай. Но те го направиха. По-щастливи ли са местните хора там? Разбира се, че са по-щастливи, сега вече всеки може да отреже главата на всеки. Казвам го, за да съм политкоректен. Иначе, ще излезе, че не им признавам правото да се освободят от режимите на Асад, Хюсеин, Кадафи. И, след като нашите западни либерални приятели въведоха израза Умерена опозиция, ние трябва да си отговорим какво означава тя. Ами просто някой, който се е уморил да убива и вече е решил да поживее на социални помощи в Европа.
Преди 14 години бях написал текста „Жена за 40 камили. Ако не ви се живее като робиня, не желаете дъщеря ви също да е робиня, а синът ви ислямски фундаменталист, не заминавайте с арабския си съпруг за родината му”. В редакцията на списание „Тема” стана страшно. Български говорещи араби от София и Пловдив до Дамаск и Аман започнаха да сипят заплахи към редакцията. Какви заплахи? Ами обичайните – и през 2001-а те обещаваха взрив. Собственикът доста се притесни. Мирясаха чак когато им се закле, че никога повече няма да напиша нито дума в списанието му. Тогава с тях все още можеше да се преговаря. Днес нещата са извън контрол, както помним от една френска редакция. И ние трябва да върнем статуквото поне отпреди 14 години. Когато зачеркването на някой репортер, все пак може да спаси редакцията. Иначе, както би казал Хамлет, „Сами ще се шибаме!”
А дали това тук е Реч на омразата. Разбира се, че е. Защото:
– Мразя, когато бащи използват децата си за живи щитове.
– Мразя, когато някой убива жена си с камъни.
– Мразя, когато някой се жени за деца.
– Мразя, когато някой забранява „Моята борба”, както и всяка друга книга.
– Мразя, когато се стреля в редакции и театри, вместо в Близкия Изток /това е полушега/.
– Мразя, че е крайно неприлично да наричам Белия дом Чичо Томовата колиба. Според мен е смешно, макар да не е изискано.
– Мразя концепцията, че някой можел да се обиди от написан текст и затова не бива да публикуваме този текст.
– Мразя, че някой се грижи за човешките права на убийците повече, отколкото за жертвите им, а накрая Боно ще цъфне на лобното място с бели рози.
– Мразя /по-скоро се дразня/, когато наричат Ислямските държави средновековни. Не, те не са дори средновековни. В Европа Средновековието е родило Рицарския идеал.
– Мразя, че ей сега някой, който не знае какво е Рицарски идеал, ще ме нарече „расист” и „фашист”!
Мразя всичко това.
И така нататък.
Поздравления за автора! За искрената и смела позиция! Браво!