Пишейки това, навярно следва да дам обяснение защо един поет, филолог, който работи като журналист, с ресор изкуство и култура, смее да коментира политически, военни, обществени казуси, като каквито разчитат най-често „войната” с Ислямска държава, извършените терористични атентати от страна на ислямски фундаменталисти, публичните реакции на общества и медии към тях. Правя го, защото смятам всички тези събития за извънредно важни, за развитието на глобалния свят, за глобалните институции, които би следвало да го координират, управляват или формират, както и за отношението на личностите, индивидите и обществата спрямо тях. Както и поради факта, че касаят редица локални общества и общности, които са със специфично отношение по линия на релацията глобално – локално, дали поради силния си регионален или континентален уклон, дали поради визията за развитие, която преследват. Не на последно място осмислянето и решаването на казуса едва ли е възможно да се случат единствено с военни, политически или икономически инициативи и ресурси, което налага към проблематиката да се подходи и от гледна точка на хуманитаристиката, която има възможността да посредничи в разбирането, без претенцията да бъде съдник, финална инстанция на смисъла или ратифицираща инстанция. Просто монополът на политическото и военното визионерство над бъдещето и обществения живот е доказано непродуктивен и следва да бъде провокиран.
Зад действието на терора, войната, атентатите или политическата реторика стоят интересите на отделните субекти, лични или колективи, а зад тях пък прозират ценностните модели и поведения, които различните общества ползват, прокламират или налагат. Затова и коментарите за случващото се около конфликта в Сирия, около Ислямска държава, около терористичните актове през 2015 г. във Франция, Турция, САЩ и редица други страни, следва да отчитат динамиката не само по линия на действието и прагматиката на ставащото, но да държат сметка и за ценностното ниво. А когато говорим за ценности, винаги следва да се търсят минимум 2 действия: осъзнаване и отграничаване на собствените ценностни модели, дистанциране от собствената идеологическа рамка, възстановяване и анализиране на другите ценностни модели и тяхната вариативност и динамика. По отношение на това дискурса върху Ислямска държава търпи редица критики, мотивирани от непознаването на ислямската религия, на традиционализма в ислямските общества, на скоростната модернизация и навлизането на национализмите през XIX и XX век там. Максимумът, който постига към момента медийният поток е да разчита конфликта единствено на базата на противопоставянето на шиити и сунити, но това е крайно недостатъчно. За западното общество ислямската култура и общество продължават да се разчитат монолитно, в образите на стереотипите, което е предпоставка за редица прибързани реакции и действия. Като например изказването на Доналд Тръмп, изискващо забрана на мюсюлманите да посещават САЩ, което свободно би могло да бъде разчетено и в контекста на националсоциализма от XX век, само че на мястото на евреите се полага друг етнически или религиозен друг. Теорията на Хънтингтън за конфликта на цивилизациите, която възстановява актуалност около конфликтите между Запада и ислямските фундаменталисти, не би следвало да се сочи като оправдание за политическите и военните действия в този им вид в ни най-малка степен. Защото онтологизирането на войната и конфликтното начало, което е възможно, в същата степен, в която и мира, не предписва какво би следвало да е отношението между антагонистите. Тоест оставя в пълна степен политическата свобода на избор за осъществяване, потискане, разрешаване на конфликтите. И ако Хънтингтън полага мотивите за конфликтността между цивилизациите в религиозното, то не предписва изхода от конфилкта чрез религиозното или през него, затова и разчитането на конфликта на Запада с Ислямска държава не е необходимо да става единствено и акцентно през отношението християнство – ислям, въпреки че би могло да го отчита.
Наместо да се изготвят индекси на драматичните събития, отнели човешки живот, наместо да се броят и изброяват убитите и ранените, наместо да се прокламират едни или други частични или непълноценни решения, наместо да се ровим в личните истории на извършителите на атентатите, е може би далеч по-ползотворно да потърсим какво атакуват те, как променят ситуацията, какво се опитват на наложат и какво оспорват или се опитват да отменят. С други думи — каква е визията на света, която преследват, кои са моделите, които я правят възможна или вероятна, какви са пречките пред това, но и как се реагира спрямо нея от страна на антагонистите й. Казано с най-ненаучна терминология — как си представят хепиенда на приказката, кого и в какво възпитава тя и кой вълшебен предмет с какво помага за постигането му. Казано другояче — коя от страните в конфликта каква приказка разказва и на кого. Речено по трети начин — какви са условията, за да чуем даденият разказ и да открием неговите смисъл и послание. Отчитайки основателните забележки, че историческият разказ, политическото изказване, медийният текст, държавните документи, поведенческите актове и действия, са от различен порядък, със своя специфика и сфера на въздействие. Всяко от тях определено има своята правилност и валидност, своя изказ и стилистика, своята „жанрова” диференцираност, но това в никой случай не им пречи да имат и точка на пресичане, общ хоризонт на въздействие, взаимна мотивираност в дискурса, който касае света и нас.
Без да са съгласували теоретично изказването си с Хънтингтън, приказката, която пишат фундаменталистите е кървава, обагрена с насилие и екзалтация, основана на религиозното. Тя претендира да наложи разграничение на света и хората в него, на базата на религията им, без реално да има позволение или санкция от страна на религиозното съзнание или религиозните институции за това. Тъкмо напротив, повечето ислямски духовни водачи се дистанцират публично от актовете на тероризъм и агресия. Едновременно с това приказката на ислямския фундаментализъм рисува един свят с една религия, с едно общество и една държава. По същество такъв свят е утопичен. Той е идеализиран, не прагматичен, решен безкритично и достатъчен сам по себе си. Затова и не се усеща нуждата той да бъде мотивиран, доказан, рекламиран, споделен с другите. Той е в качеството на рай, предпоставен за всеки носител на даденото религиозно съзнание. Ислямистката приказка е утопична, за разлика от тази на Запада, която е по-скоро антиутопична, без монолитна визия на бъдеще, без свръхценност в него. Спорно е въобще дали Западът пише една или няколко приказки и какво е отношението между тях вън от общото изискване да нямат поука и да не морализаторстват. Да не говорим за отношението на източната към западната приказка. Към момента двете май не се разказват от един разказвач и нямат общ реципиент. Те принадлежат на два свята, които не се докосват. Затова и в тях никъде няма първо лице множествено лице. Няма и възможност приказките да отвеждат една към друга, по модела приказка в приказката, както е в „Приказки на Шехерезада”, модел, който тъкмо Изтокът разгръща.
Претенцията на фундаменталистите да осъществят глобално единствено своята визия за развитие е тоталитарна, само че не в традицията на тоталитаризмите на XX век, които откриваха своята целевост и оправдание по-скоро в сферите на политическото и социалното, а на базата на религиозното, така както то е мотивирало „идеологически” да речем кръстоносните походи в средновековието. Европа и европейските общества излизат от традицията на инквизицията, кръстоносните войни и догматизма по пътя на секуларизацията и реформацията. Ислямският свят тепърва ще отграничава сферите на религиозното и светското. Тепърва му предстои да извоюва автономията на второто от първото. Лошата традиция на авторитарните държави със „светски” уклон в региона не са добра база за случване, поради неосигуряване на културната автономност в тях. Без изграждане на светски държави, светско образование и културна автономност в рамките на ислямското общество, но вън от догматиката на религиозната традиция, успехът на близкоизточните общества във вписването им в глобалния свят е съмнителен. А това, че много от тях към момента не го целят и предпочитат да положат локалното и регионалното /което може да бъде точно толкова универсализиращо, колкото и глобалното/, като основа на идентичността си, също би могло да се разчете като ценностен проблем. Но такъв съществува и в самата Европа и в редица още антиглобалистки топоси по глобуса.
А интеграцията в глобалното е възможна, когато е целена и ценена, когато локалните общности и идентичности не я отричат и не й се противопоставят и не я саботират. Доколко узрели за глобалното са континенталното европейско съзнание, руската политическа амбиция на Путин, американската визия за суперсила, китайската концепция за тиха сила, ислямисткото агресивно самоотстояване, е основателен въпрос, без ясен отговор към момента. Дали ще видим повече стратегии, планове и анализи, свързани с интеграция, вписване, съжителство, опознаване, развитие, с търсене на позитивна визия, а не такива, акцентиращи мерки за сигурност, репресивни действия, актове на агресия, бомбардировки, война, смърт, бъдещето ще разкрие. Работа на политиката обаче е да доставя позитивни алтернативи за бъдеще. Когато ни кара да избираме между негативни визии – значи просто политическото пространство не си върши работата. Изборът на загубата на личната и обществената свобода за сметка на сигурността, който се опитва да рекламират на запад, не е сред позитивните визии. Нито смъртта на другите, за сметка на собствената автономност, както прокламират фундаменталистите. Докато чакаме нещо различно, си струва да си сравняваме утопиите и антиутопиите, митовете и десакрализациите и да опитваме да си разказваме приказки. Всъщност тъкмо приказките не са „празни приказки”, за разлика от действията и медийния шум по казуса.
