Степан Поляков: Кастро си тръгва като победител

Със смърта на Кастро си отива една епоха, след 49 години негово управление с какво се промени Куба?

Ето това е изначалният, основният въпрос. Встрани от всички клишета за сини лагуни, салса, ром, мулатки и дрън-дрън. Отговорът е зашеметяващ – НИЩО! Откакто двамата Кастро са на власт, а това е половин век, Куба не е помръднала нито като икономика, нито като стандарт на живота /естествено/, нито като манталитет. Обратно, върви надолу и надолу. Националната пропаганда рекламира някои научни постижения, но, доколкото ги има, те са въпреки режима. За каква наука може да говорим в страна с 10-12 долара месечна заплата? Където хлябът и бензинът са основен проблем, проблем, с който те буди ранното тропическо слънце. В същото време Куба може да се похвали с най-много рецитатори на глава от населението в света на стихове, възхваляващи Че Гевара.

Наричаха Фидел Кастро „бащата на кубинската революция”, има ли сили и желание Куба за нова революция?

Освен на кубинската революция той е баща на една купчина некадърници, на една дъщеря, избягала от него при най-големите му врагове в Маями и на едно безкрайно човешко море, готово да се хвърли в, другото, Карибско море само за да се отърве от неговия Рай. Опустошение е навсякъде край този човек. А времето за революция отмина с неговата смърт. Когато си отиде и брат му, ще настане време за аритметика, не за драматични репортажни фотоси. Неумолимите закони на икономиката ще се разстелят върху Острова, макар те да бяха държани под ключ за един доста дълъг период. Прагматизмът и цинизмът, които вървят ръка за ръка в такава ситуация, внезапно ще разтресат тези икономически доста невинни хора. За тях съвършенството на бизнес модела е бащата продава дъщеря си, а братът я кара с ладата до адреса.

Съществуват ли все още дисиденти в Куба, които след смъртта на Кастро биха се заявили по-открито с желание да променят статуквото?

Това вече е въпрос към някой, който непрекъснато живее там. Аз съм се виждал с дисиденти в Куба. С дисиденти се видя и президента Обама при посещението си там. А председателката на дисидентската група „Жени в бяло” Мириам Леива каза, че „най-важното от тази среща, е самата среща”. Което ми напомня на блудкавите благопожелания на нашите „дисиденти” с президента Митеран. Питам се – това ли са хората, които трябва да говорят, или има някои други на които официалните дисиденти са им отнели думата. Както стана с Илия Минев у нас. Историята е такава, повтаря си се.

Кой ще замени Кастро на поста му? В каква посока ще поеме държавата оттук натам?

Брат му Раул си управлява и сега. После, малко по-късно, ще се окаже, че бившите комсомолци, търговски началници, шефове на дирекции, офицери от Държавна сигурност отдавна са подготвили почвата за капитализъм – бърз, яростен, безпощаден капитализъм. А кубинците са безкрайно по-неподготвени от нас през 89-а. Източна Европа все пак заедно и в някакво партньорство със Запада пое към пазарната икономика. Тези хора са изостанали с 30 години и от тези тенденции, при това на остров. На остров без интернет, без чужди канали, с 8-часовите речи на Ел Команданте срещу САЩ и антрефилетата на вестник Гранма. Общо взето това им е икономическата подготовка. Накъде ще поеме островът? Може би надолу. Но и милиардите на отсрещния бряг не са за подценяване. Във всеки случай предстои тежък сблъсък – американската Куба срещу комунистическата Такава.

Какви са митовете около личността на Кастро, които упорито се премълчават?

Да си го кажем, Кастро ще остане сред най-знаковите личности на 20-и век. И освен това си тръгва като победител. Днес той и Смъртта си тръгнаха под ръка, измамвайки милионите жертви, самата Справедливост. Оттук нататък неговият образ ще се доизчиства и митологизира единствено в положителна посока. Както се случи с кръвожадния му приятел Че. Десетките хиляди политически противници, избити от братята Кастро, разбитите им семейства, принудените да напуснат родината си – за всички тях никога няма да има възмездие. Оцелелите ще бъдат принудени да слушат отвсякъде за гения на един от най-великите мъже в историята на 20-и век. Само стойте и гледайте какво се случва. Но не може да му се отрече – той се държа като победител и спечели. Както се казва, никой не ни е обещавал да е справедливо. Освен Джей Еф Кей, но той съвсем не разбираше от тези неща.

Имам любима фраза, която набързо описва голяма част от живота, а вече и смъртта, на Първия: „В буйната младост собственото ни чувство за справедливост може и да ни е изневерявало. Разбира се, че не убивахме, защото трябваше да спасим Революцията, а заради чисто човешкия кеф, че наказваш…”  Ф. Кастро

Докато в САЩ празнуваха Деня на благодарността в Куба се лееха сълзи за Фидел. Как предвиждаш, че ще се развият занапред отношенията между двете държави?

Да прогнозираш бъдещите икономически планове на САЩ точно в този момент е рисковано, нали? Мога да кажа какво биха искали повечето кубинци, поне според спомените, които са им останали. Защото на тях им е забранено да излизат извън Куба без изходна виза. Та те, според спомените от времето на Батиста, малко повече идеализирани вече, биха желали американците да се върнат и да се чувстват като у дома си, както е било преди. Да пристигат сенаторите организирано със самолета от Маями, тези сенатори да изкарват по една луда нощ в Хавана, а на сутринта да се обадят вкъщи с дрезгав глас „Наложи ми се да остана цяла нощ в офиса, скъпа. Вие добре ли спахте?” И всеки един от тези сенатори да е с 1500 долара по-малко, отколкото е пристигнал. Биха желали отново да отворят врати десетките конга и салса клубове, а не всички да се въртят край комсомолизираната „Тропикана”, където третата трупа танцува със скъсани чорапогащници, защото най-добрите са на турне в Париж да изкарват пари за Брадатия. Биха желали сами да си определят съдбата – кой келнер, коя крупие или… О, Боже!, проститутка. Да, но да е въпрос на избор. Сега си проститутка и край. С песнички за Че в училище – толкова! А, забравихме да споменем за изключителната му образователна система, нали? И сега един изключително фаталистичен въпрос в американско-кубинските икономически отношения. Както стана дума по-горе, Кастро не съгради нищо през този половин век. Не построи и жилищни сгради. Просто настани в баровските къщи на изгонените от страната по десетина семейства. Да, но на отсрещния бряг във Флорида живеят около 2 милиона етнически кубинци. Мнозина от тях синове и внуци на изгонения кубински елит. Тези къщи са техни, по дяволите. Но и настанените вътре вече трето поколение никога не са имали други представи за свой дом. Какво ще стане, когато се върне Анди Гарсия например? Ами сред най-големите врагове на Кастро са шефовете на мафията в Малката Хавана в Маями. Те и на сън не могат да преглътнат социмпровизациите в жилфонда на Ел Хефе.

При младите поколения в Куба тече американизация, ще се задълбочи ли този процес след смъртта на Кастро?

Това зависи от предната тема – докъде ще се отвори страната към Америка. И да не се окаже, че САЩ пак нахлуват някъде без да са особено желани. Което ще си е ирония на Съдбата, случвайки се след смъртта на най-символния американски враг.

В представите на голяма част на останалия свят Куба е само една екзотична туристическа дестинация, свързана с пури, музика и ром. Какво стои под всичко това, кое е скритото лице на Куба, което не познаваме?

Глад, чудовищен глад, прикрит с тежкия грим на крачещата призори уличница. Това е скритото лице на Куба. Ако искаш, няма да го видиш, властите са се погрижили. Но ти, ти можеш ли да си затвориш очите за глада на майката, която е легнала с теб, за да нахрани детето си. И че дори да си я завел на вечеря, нейните мисли пак са при глада на онова малко същество, което я очаква някъде. Благодаря, това не е моят купон. Това по отношение на забавите с купона – пурите, музиката, ромът и, онези, митични, кубински жени. Останалите хора – музикантите, продавачите, таксиметровите шофьори, всички също са гладни. Куба внася захар. Плодове няма, сирене – също, за месо да не говорим. Това води до тежки хронични болести. И за да затворим кръга на прогандната литературна фигура – най-доброто здравеопазване в света лекува най-болните хора на света.

Живеем във времена, в които чакаме физическата смърт на диктаторите да ни раздели с тях. Защо народите в които има диктатури предпочитат да кротуват вместо да се бунтуват?

Има няколко места на света, където свободата се възприема, ако не като даденост, като задължителна цел. Това са държави, изградени върху смесицата от християнство и просвещение – Европа, Австралия, Канада, САЩ и още няколко. В Африка, Близкия и Далечния Изток свободата на личността изобщо не се възприема като някакъв приоритет. Виждате какво стана с ЮАР, след като някой реши, че местните ще  управляват републиката по англосаксонски модел. Дъно, дупка, чистилище. Поставяш на върха на властта един примитивен главатар като Мандела, караш Стинг и други политически въздухари да го обявят на „Уембли” за икона и след две години от държава със съвършено действащи институции имаш най-много убийства на глава от населението в света. Какво е Ирак? Бесиш Саддам и шиити и сунити потъват в кървава вакханалия с десетилетия. Самите коренни жители по тези места знаят, че така ще стане, като се отслаби /демократизира/ държавата и предпочитат по-твърдата ръка. Ако е от тяхното племе тая ръка – най-добре. Свободата, о Боже, свободата в Близкия изток! Поради католицизма си Южна Америка е малко по-различна тема само.

Кастро си отиде, в същото време се раждат нови диктатори, може ли да се каже, че живеем във времена в които има реновация на диктатурите и тоталитарните режими?

За три четвърти от света диктатурата е по-добрият начин на управление. Ние трябва да гледаме поне пет диоптъра по-далече от харманлийските правозащитнички. Разберете, хората не само не са равни, те са и на различни исторически етапи. Афганистанецът няма работа в Щатдс Опер. А без нея атмосферата във Виена подсъзнателно му навява и винаги ще му навява враждебност. Той няма работа във Виена, това е. За около четиридесет години от Земна градина Афганистан остана без нито едно дърво. О, да, знам, че ти трябва някой, който ще ти почиства евтино къщата. Но не се учудвай, когато установиш, че ти пикае в килера с обувките. На това съвременните стратези му казват „културно обогатяване”.

Северна Корея остава бастион на авторитарното управление, какви паралели могат да се направят с управлението в Куба? Може ли да се яви смъртта на Кастро начало на краха на авторитаризма?

С Кастро си отиде една епоха… Що за баналности говоря! Добре, да започнем отново. Едва ли може да се говори за край на тоталитаризма. Огледайте се, произволно – Оман, Мавриций, Дубай, Малдивите… Всички тези държави са тежки автокрации, фризирани от приятелските западни медии като някакви светски туристически дестинации. Така че, по-голямата част от света е автократичен. И по-добре да си остане такъв. Друг е въпросът, че на тези автократи трябва да им се забрани да припарват до световната политика. Защото те знаят едно – износ на тероризъм и човешки потоци. Със Саддам стана точно обратното – забраниха му да се меси в собствената си държава, а го оставиха да се развява навън. Е, грешка – трагична грешка. Колкото до Северна Корея, там вече е ад, пъкъл за обикновените хора. Но защо този Шишо е оставен да си прави ядрените опити, нямам обяснение. Освен че е карта в колодата на Китай, разбира се. А, за Китай ли заговорихме – да спрем тук някъде.