Виктор Пасков – Швейцарски есета

Виктор Пасков е роден на 10 септември 1949 г. в София. Завършил гимназия в София и консерватория в Лайпциг (1976). Свирил е в джазови формации, работил като композитор, оперен певец и музикален критик в Германия. В периода 1980-1987 г. е редактор в „София прес“ — в излизащия по онова време на чужди езици седмичен вестник „Софийски новини“. От 1987 г. става редактор в Студията за игрални филми „Бояна“. В началото на 90-те години живее в Париж. Като литератор Пасков дебютира със стихове в списание „Родна реч“ през 1964 г. Публикува разкази и новели в литературните периодични издания. През 1987 г. прави сензация с повестта „Балада за Георг Хених“, която е едно от най-значимите произведения на съвременната българска литература. Разказва се за реална личност – чешкия лютиер Георг Хених, живял в София, където прекарва в самота и бедност последните си дни. Романът е преведен на всички европейски езици, печели много български и европейски награди. Пасков е автор и на книгите „Невръстни убийства“ (1986), „Ций Кук“ (1991), „Германия – мръсна приказка“ (1992), „Алилуя“ (Събрани произведения, 2001), „Аутопсия на една любов“ (2005), „Гледната точка на Гоген“ (2008). По негови сценарии са заснети филмите „Ти, който си на небето“, „Индиански игри“, „Пльонтек“, „Духове“. На два пъти е назначаван за директор на Българския културен институт в Берлин. През последните години от живота си заема поста съветник по културните въпроси в българското посолство в Швейцария.

КАКВО НИ ПРАВИ ДА ( НЕ ) СМЕ  ШВЕЙЦАРЦИ

Попитали Алберт Айнщайн къде би искал да бъде в мига на свършека на света. Той отговорил: “В Швейцария. Там всичко се случва малко по-късно”.

Ако си представим, че свършекът на света е утре и предприемем едно социологическо проучване къде би искал да се намира средностатистическият българин, ще останем силно изненадани. Ще се окаже, че за първи път от десетилетия насам той ще иска да си е в България. За да види със собствените си очи как Енергото се превръща в куп камъни, стъкла и дървье, как небесният огън поразява Народното събрание, Министерския съвет и Президенството, как олигарси, цигански барони, етнически партии – ах, какво ти! всички партии! – загиват в нечовешки мъки. (Да не забравяме и медиите. Те – в още по-нечовешки). Здравеопазване, образование и полиция се изпаряват като в нуклеарен взрив…. Последното, което средностатистическият българин ще иска да се срути, е МОЛ-а. Защото в деня на Големия взрив той ще е в него като в бункер.

Ако в Швейцария всичко се случва малко по-късно, то в България е точно обратното. По-рано от всички други ние си срутихме държавноста, законността, основанието да бъдем, респекта от общовалидното. Ако където и да е в Швейцария паркирам неправилно, полицаят вежливо ме глобява. От 40 до 250 франка. Неправилно паркирани автомобили там няма. Онзи ден пред Съдебната палата гледам как един Иван Петров е паркирал БМВ-то си точно до трамвайната линия и то на завой. Надлъж и шир няма пукнат полицай. Защо тогава Иван Петров мрази полицията и всички институции, след като никой не го санкционира?

Не проумявам.

Ако някой някога реши да предприеме инвазия спрямо Швейцария, точно за два дни минираните още при строежа им  магистрали, мостове, железопътни линии и тунели могат да бъдат взривени, а населението да се изтегли в планините. Това обезмисля всяка инвазия. (Пък и никакъв агресор не се задава. На агресора Швейцария му е необходима такава, каквато си е.)

По това си приличаме с Федерацията. Та дори я изпреварихме. Разрушихме си тунелите, магистралите, улиците, пътищата, мостовете. Дори и сградите ни се срутват от само себе си. Е,  не можем  да се изтеглим да живеем в планините, защото и тях ги развалихме. Изсякохме горите и ще сме видни отвсякъде. Могат да ни изтрепят с фунийки.

Всичко това направихме превантивно. Да ядосаме агресора с военно-статегическия си гений. Само че и тук, както и в Алпите, не се вижда никакъв агресор. Чувстваме се прецакани. Адски ни се иска в един момент агресорът да дойде и да ни спаси от самите нас. Да ни построи магистрали, пътища, тунели, мостове…Изглежда обаче, че въобще не му трябваме.

Защо? Езера ли си нямаме? Балкан ли? Крави?

Според писателя Мартин Зутер, това, което обединява швейцарците, е по-скоро онова, което ги разединява от големите им роднини. Тесинците не искат да са италианци. Романците не искат да са французи. Немско говорящият швейцарец не иска да е немец.

И ние сме така. Не искаме да сме румънци, сърби, гърци и турци. Всички са ни ощетили. (А македонците не са българи, защото ако имаше начин, и ние нямаше да сме). В замяна на това много искаме да сме немци, италианци и французи. Още по-хубаво – англичани или испанци. Съвсем добре – да сме американци. Важното е да не сме комунисти.

Тук малко се различаваме от швейцарците. Те нямат нищо против комунистите, абстракционистите или фаготистите. Важното е да са богати. Извод: швейцарците са безчувствени и безидейни прагматици. Ние не сме.

Волфганг Бортлик, немски писател: “Швейцарците са неспособни да преживяват драми, но са също тъй неспособни да се вживеят и в комедии. Те не разбират големият жест в името на едно  Нищо”.

Е, тук сме на контрапротивоположни позиции. Без драми животът ни е по-безсолен и от швейцарски шоколад. Драмата започва с кафето и сутрешния блок по телевизията, където неквалифицирани идиоти ти вдигат кръвното. Драмата е, че не сме котки и змиорки да лазим и да се гърчим по покривите на колите, защото не можем да ходим по тротоарите.  Драмата е в сиренето – менте, салама – менте, питието – менте, бизнеса – менте, изкуството – менте, членството в ЕС и НАТО – менте и въобще в живота – менте. Странното е, че във всичко гореизброено се съдържа и комедията. Това ние си знаем и разбираме. Швейцарецът мига на парцали и не схваща симетрията на хаоса. Колкото до това, че не разбирал големия жест в името на едно Нищо, ние непрекъснато правим големи жестове в името на много по-голямо НИЩО. Като например, да сключим неизгоден договор за газ, да си затворим 3 и 4 реактор, да изпратим солдати в Ирак, да арестуваме видни мафиоти, да се загрижим трогателно за здравето им и пак да ги пуснем. Все големи жестове в името на нищо.

Още един яростен критик на Швейцария – Жан Циглер, социолог, журналист, публицист: “Швейцария е един изумителен социален и културен експеримент, напълно неразбираем за рационалните хора, но въпреки това – ефективен. Федерацията непрекъснато прави точно обратното на онова, което вършат съседните народи. По време на феодализма са републиканци, във времената на националната държава – клетвено дружество, а днес, по средата на обединена Европа, са изолиран, твърдоглав таралеж.”

И ние правим точно обратното! По време на феодализма слагаме за цар един свинар. В края на ХХ век, за потрес на всички, си връщаме царя и го правим премиер и съвсем не знаем монархия ли сме, какво ли. Още по-малко пък той.

Вярно,  за разлика  от Швейцария, влязохме в обединена Европа, която обаче ни деградира в изолиран, твърдоглав Ежко.

По това последното очевидно си приличаме с швейцарците. Не е зле да го имат предвид на референдума на 08.02.09 по отношение на свободното придвижване на хора от България и Румъния. Защото ние също сме един изумителен социален и културен експеримент. Много по-изумителен. Ние сме като Големия взрив. И ако рационалните хора искат да им се случим малко по-късно, да постъпят като Айнщайн.

01.02.2009 г.

П Р А В И   С А    Ш В Е Й Ц А Р Ц И Т Е

Миналата неделя, когато златните стрелки на средновековния часовник на Цитглоке в Берн показаха 14 ч.  и камбаните на катедралата  Мюнстер забиха, приключи поредният швейцарски референдум.

Много вицове има за швейцарските референдуми. Доминантата е, че се правят с повод и без повод. Примерно – колко дупки да има в швейцарското сирене. Колко петна по кафявите и колко – по черните крави. Референдум за това колко референдума да се провеждат годишно. Вицовете са импорт.  Произвеждат ги съседите на швейцарците,  при които референдумите са рядкост. Самите швейцарци гледат на своя патент с абсолютна сериозност, независимо дали става дума за дупките в сиренето или за интеграцията в Европейския съюз. Участието е масово. Да спести гласа си, да не изрази мнението си, когато държавата има нужда от него – това за един швейцарец  е немислимо. Все едно часовникът на Цитглоке да тръгне назад или да спре. Ако това някога се случи,  то бъдете убедени, че цялата Конфедерация е тръгнала назад или е спряла.

– Добре,  Франц! – казвам на моя приятел Франц, картофения  цар на Берн. Ти живееш в Еставайе  дьо Лак, но трябва да гласуваш  по адрес в Берн. Наистина ли ще се вдигнеш с колата и ще минеш осемдесет километра,  само и само да гласуваш дали българи и румънци имат право на свободно движение в Швейцария или не?

– Но, Виктор! – изумява се Франц, – нали ако не го направя, ще упълномощя държавата да решава от мое име каквото и както си иска?

Франц смята, че чрез своя глас упражнява контрол над държава и правителство. Още 7 милиона и половина швейцарци смятат като него. И ето: референдумът, който вдига порядъчен шум в алпийската държава и извън пределите ѝ, вече е минало. Българи и румънци могат да се движат свободно по кривите улички на Берн и по луксозните авенюта на Женева,  Лозана и Цюрих. Могат да бъдат наети на работа или пък да открият фирма. (Което го можеха и досега, ако мислим обективно.) Добре де, някои трудности и формалности отпаднаха,  но заслужаваше ли си цялата дандания с гарваните и позорните плакати, с демонстрациите, с дискусиите по медиите, с обидите, които трябваше да понесем?

Да. Мисля, че си заслужаваше.

На първо място, швейцарците доказаха, че са по-прагматични и по-широко скроени от мнозина от съседите си. Ето ви пример как една нация, съставена от три нации, предлага мисловен модел на много по-големи държави, състоящи се от еднородна маса.

Вярно е, че Народната партия в Швейцария развива масивна антипропаганда в разстояние на месеци, че сме точно онези свирепи гарвани, които само да прелетят над Алпите, и Швейцария вече е оглозгана.

Вярно е също така, че над 60%  от обществото не им повярва. По принцип, това е поредното тежко политическо поражение на Народната  партия и един  интелигентен урок за всички европейски грандове, които виждат в нас единствено мафията, циганската инвазия, крадльовците, подчовеците.  Die Untermenschen. Турският кенеф. Филмът на CNN. Ще кажете, може би, че швейцарците просто не са искали да рискуват още един скандал с Европейския съюз, с който си имат достатъчно търкания. Вярно е, що се отнася до политическата класа. Само че тя се държи под контрол от гласа на Франц и неговите себеподобни, на които Европейският съюз не е най-голямата грижа.

Народната партия не успя да истеризира швейцарците, че варварите ще дойдат и ще изядат и дупките на сиренето. Едва 2 200 българи живеят в Конфедерацията. Те са част от нейния елит. Това е оперната прима Веселина Кацарова от Цюрихската опера, абсолютен идол на цяла Швейцария. Това е почти целият хор на Бернската опера. Лекарите. Зъболекарите. Младите компютърни специалисти. Художници като Стоимен Стоилов. И нито един бандит с хищно разчекнати челюсти между тях.

С референдум или без българите няма да наводнят Швейцария. Защото и ние сме прагматични. Това просто е най-капиталистическата и най-скъпата държава в света. Безкрайно трудно е, да не кажа – направо невъзможно, да работиш тук на черно. Няма кой да те наеме. Ако го направи – законът ще му смаже бизнеса. Не е като в Германия и Испания. (Само че гурбетчиите в тези държави масово се връщат в България, защото икономическата криза им обезмисли гурбета).

Референдумът отмина. Случи ли се нещо от гледна точка на българите?

Просто нямам представа. В неделната вечер събитието се нареждаше на пето място в емисиите на телевизиите. След убийствата, мутрите, катастрофите и дегенератите и, разбира се, след ББ.

Ами, ако ни бяха отхвърлили?

Боже, какъв вой щеше да се вдигне! Каква истерия, какви псувни и клетви, какви призиви за незабавен метеж! Какъв звезден миг за разединената опозиция! А най-вече за онези, които изпитват садо-мазо удоволствие, когато някой от Европа ни удари шамар, когато един пишман журналист от Германия гастролира в София да ни разясни какви сме боклуци, каква сме мафия и колко безвъзвратно сме загубени за Европа. Когато един чешки келеш ни изобрази като кенеф.

Прави са хората да ни бият шамари! Прав е човекът (келешът)! Това заслужаваме! Мръсни боклуци сме! Дотук ни докараха комунистите и ченгетата! – крещят по форумите неидентифицирани летящи обекти, които никога в скромния си живот не са помирисали ченге и комунист. И не пенсионерите, циганите и турците са калпавият материал, а точно те. Познайте за кого ще гласуват. Ако въобще го направят. Те мълчат за референдума. Дума не обелват. Ослушвам се – нищо. Ами нека аз тогава да извикам: Прави са швейцарците! Прав е Франц. Не сме боклуци! Тези, които са, няма да идат до Швейцария. Просто няма да ги разберат, когато се натегнат да крещят по-грачещо от всички гарвани, че България е клоаката на планетата

09.02.2009 г.

АНТИ- ЕПОС

…Накрая се убеждавам в една много странна особеност на швейцарската психика: тези хора са в състояние да възприемат чужди понятия, чужд бит, история, митология, само ако могат да ги съпоставят с нещо сходно в собствената си. Нещо, което макар и бегло да наподобява едно спасително дежа вю, случило се в рамките на Конфедерацията. За да си обясни околния свят, на швейцареца на всяка цена му трябва такова дежа вю.

Това разбира се не е валидно за швейцарските артисти, джазмени и художници. Нито за банкерите. Светът, в който те живеят, е с прости и с ясни закони. Никакво дежа вю. Никакви сантименталности. Днес вече е късно.Утре ни изпревари. Темпо!

Не става дума за тях, а за моя приятел Франц, на който по никакъв начин не мога да обясня думата “яничарин”. Просто не я проумява. Не разбира какво е кръвен данък. Не иска (или не може) да си представи как в алпийското село пристига аскер и ти взема първата мъжка рожба.

Как да си го представи, когато въпросното алпийско село е въоръжено до зъби от време оно? Всеки швейцарец има топ под леглото. Какъв кръвен данък. Каква мъжка рожба. Рожбата стреля перфектно от десетгодишна.

Защо въобще занимавам Франц с яничари? Честно казано, нито съм капацитет в областта, нито темата ми е интересна. Франц – безмерно любопитен като всеки истински швейцарец (за нищо на света няма да си го признае!) – иска да научи колкото може повече за българския епос, митовете, легендите, народните песни, легендарните фигури. Единствената, за която се сещам, е Индже войвода. Инджето е яничарин.

Обяснявам, че яничарите са най-елитната част от султанската войска и негова лична охрана. Че са били готови във всеки момент да пожертват живота си за султана. Че са загубили своята идентичност и гледат на саможертвата със самочувствието на избраници.

Звезден миг за Франц. Той моментално открива своето дежа вю. Светът отново е наред. Франц пръска вътрешна светлина и е извънредно доволен.

– А-ха, Виктор! Сега разбирам. Вашите яничари са нашата  швейцарска папска гвардия!

Онемявам от възмушение. Какви ги плещи?

– Всяка швейцарска майка-католичка ще даде с радост мъжката си рожба на римския папа. Рожбата минава през тежко военно обучение и е предана на папата до гроб. Къде е разликата? – Франц е озадачен.

– Вашата папска гвардия е формация в три четвърти такт, с декоративна цел! Яничарите са убийци!

– И гвардията са убийци. Какво стана с Индже?

Разказвам, каквото си спомням. Индже бяга от службата при султана (Франц категорично не одобрява това), организира банда и напада богатите. Трепе ги и раздава злато на бедните. Става техен закрилник. Влюбва се в една селска красавица и тя забременява. Инджето не се жени за нея. Красавицата ражда мъжка рожба, гърбава. Оставя я до някакъв кладенец. Намират го добри селяни, кръщават го Найден и го отглеждат. Впоследствие Найден убива баща си със сребърен куршум. Преди да умре, Индже го дарява с кесия жълтици.

– Да-да… – мърмори Франц. –  Индже е италиански бандит, който завардва проходите във високите Алпи. Нещо като разбойника Гаспароне. Ама чак пък епос и народни песни…

Отново си е намерил дежа вю, за да си обясни фолклорната ми абракадабра.

– Хайде да говорим за Вилхелм Тел – предлагам аз. – Съгласен ли си с мнението, че той е първият политически терорист?

– Чие е това мнение? – Франц се настройва подозрително.

– Михаил Бакунин.

– Бакунин е яничарин-левичар. В три четвърти такт, с декоративно предназначение. И Ленин е яничарин. Съвсем друг тип. Обединява ги факта, че са живяли по луксозните вили на Цюрихското езеро с неизвестно какви пари и неизвестно при кого на служба.

– Добре. А Вилхелм Тел? Вашият национален герой?

– Той не е наш национален герой. Подарък ни е от немците.

– Не от немците. Ако трябваше да ви подаряват национален герой, щяха да ви пробутат Глупавият Ханс. Подарък ви е от Шилер.

– Нека да е Шилер – Франц губи търпение. – Виж, Виктор, в споменатото историческо време австрийците окупират Швейцария. Геслер съществува. Нищо чудно, наистина да е бил дебел и противен. По-лошото е, че слага австрийски митнически стражи от двете страни на прохода Готхард, контролира търговията с Италия и налага мръсни данъци. Швейцарецът не търпи да му налагат данъци отвън. Виж какво става с Европейския съюз. В един момент един грамаден на ръст швейцарец с рижа брада, къси кожени гащи и арбалет го гръмва, а народът помита австрийците. Ние нямаме нищо против да го наричате Вилхелм Тел. Може да се е казвал и Франц. Във всички случаи е от немско говорящата Швейцария. Ние нямаме народни песни за Вилхелм Тел, няма епос, няма легенди освен това, което ни е предоставил Шилер. Нямаме нищо против Тел. От търговска и туристическа гледна точка се продава добре.

– Където и по света да кажеш Швейцария, се подразбира Вилхелм Тел. Като деца си играехме на Вилхелм Тел. Собственоръчно си бях изработил ластичен арбалет. Добре, че преди да пратя стрела по главата на детето на комшията, ластикът се скъса. Баща ми счупи арбалета и всички участници в пиесата “Вилхелм Тел” ядохме бой.

– Ето едно позитивно швейцарско преживяване.

Горният разговор водим с Франц на 1.08.2008г. на борда на неговата яхта по средата на Нюшателското езеро. Националният празник на Швейцария. Яхтата е петметрова, десетгодишна, моторът ѝ кашля – ра-та-та, ра-та-та, смърди на бензин. Пием бяло швейцарско вино с много лед и замезваме тънка като крило на пеперуда селска шунка. Цялото езеро е побеляло от яхти – десетметрови, двайсетметрови, тук-там прошляци като нашата.

Красиви бронзови мъже и жени ни махат за поздрав и надуват сирени. Гърмят музики. Откъм брега на Нюшател припламват огньове. Небето става мастилено. Изведнъж отвсякъде избухва заря – разточителна, разхитителна, неописуема. Не съм виждал такава заря. В дъното на небето се образуват сияйни цветни холограми. Красиво е! Красиво и френетично. Тези, дето си нямат национален герой, умеят да си празнуват националния празник. (Не само че си нямат, но и когато им е сервиран по най-щедър начин, те продължават да са с едно на ум)

Най-голямата гордост на швейцареца е, че не е горделив. Олимпиецът Шилер ти подарява цял събирателен образ на нацията, ти се държиш дистанцирано и твърдиш, че не е важен Тел, а народът, който помита австрийците заради нетърпимата данъчна политика.

Какво ли би станало примерно, ако Шилер ни беше разработил и подарил сюжета за Индже като национален герой? Вместо Вилхелм Тел на неблагодарните швейцарци? Навсякъде по света, като чуят “Индже”, щяха да знаят, че гордите и свободолюбиви българи…, че ние, българите… Иван Шишман…, Вълчан войвода…, уфф!

Давам си сметка за какво дребнотемие става дума. При Вилхелм Тел всичко е просто и ясно: имаме окупатор, тежки данъци, недоволен народ. В следствие на това – политическо убийство, въстание, нация-герой, национален герой.

Какво имаме при Индже? Кражби, нападения, бандитизъм, бременни, копелета, сребърни куршуми, предопределение. Може да е ефектно, но е незначтелно. От такъв сюжет не можеш да съчиниш история. Виж, за народна песен става.

Шилер си е знаел работата при избор на сюжети.

И въпреки това се питам – тези хора празнуват педантично всяка година своя Ескалад. Своя национален празник. Защо се отнасят тъй хладно към горкият Вилхелм Тел? Защо не искат да се идентифицират с него? Ето, аз цял живот се идентифицирам с Индже, Вълчан, Желю войвода, Хаджи Димитър, Караджата, Ботев, Левски…..

Дали да продължавам? Легитимно ли е да обичам България, без да се идентифицирам с героите ѝ? Ето в такава дилема ме хвърля приятелството ми с швейцареца Франц.

23.02.2009 г.

ШВЕЙЦАРСКИ КАПИТАЛИЗЪМ

Всички колеги живеем в предградието Ваберн под връх Гуртен. Гуртен е висок 828 м. С него започват ниските Алпи. Ваберн е кокетен квартал, осеян амфитеатрално с блокове. Швейцарски панел. Тръбите на топлото минават под пода и можеш да си ги изключиш когато пожелаеш, без комшията да страда от това. Под всеки блок има огромен подземен гараж. Сградите са строени осемдесетте години на миналия век.

Но не това ми е темата.

От хола има прекрасен изглед. Пред погледа ми се е ширнала една щедра, сочна, безкрайна поляна, която завършва на хоризонта с кокетна горичка. Въобще не можете да си представите колко красива поляна. Колко зелена! Само художник може да си въобрази такова зелено. Не ми хрумва друг начин да я опиша, освен с думите на принц Леон от пиесата “Леон и Лена” на Георг Бюхнер: “Тревата е толкова зелена, че на човек му се иска да е вол, за да опасе тази зеленина и после отново човек, за да изяде вола, пасъл толкова зелена трева.”

На поляната трийсетина крави пасат зелената трева. Всяка си има звънец, всеки звънец има различен звън. Неописуемо красиви са. Разресват ги с четка като арабски жребци, кичат им рогата с цветя, ходят бавно, като кокетки и задните им крака небрежно се кръстосват като на модно шоу. Светски крави с високо самочувствие на алпийски труженици. Два грамадни песа – “бернер зененхунд”, ги пазят и облайват.

Поляна, песове, крави и горичка принадлежат на местния фермер. Фермата му…просто нямам какво да кажа за фермата му. Нито за лъскавите му червени трактори на зелената ливада, нито за всичките му селскостопански машини. Всичко е като илюстрация на някаква модерна андерсенова приказка.

Докато аз се прехласвам по пасторала, между колегите ми е станало мода да ходят при фермера със стъклени бутилки и да си купуват прясно издоено мляко. Нали се сещате? – току-що издоено мляко в Предалпието с гарантиран произход от тези суперкрави. Не е ли атрактивно?

Модното течение ме повлича и мен.

Ето ме при фермера с куп стъклени бутилки в багажника. Той е едър, брадат, носи гумени ботуши, пуфти лула. На главата – шапка-идиотка. Абсолютна класика.

Разказвам му как всеки ден гледам от прозореца на хола чудната поляна с чудните крави. Сигурно малко се увличам във възторга си. Също и кучетата и цялата трогателна пощенска картичка. Той пуфти, кима. Приятно му е, въпреки че едва ли разбира всичко (цялата поезия, имам предвид). Накрая му казвам, че съм дошъл да ми продаде прясно издоено мляко. И ето какво прави този швейцарски капиталист:

– Разбира се, че мога да ти продам прясно мляко – казва той и вади лулата, – въпреки че можеш да си го купиш от супера. Аз ги снабдявам. Имам едно предложение: виждаш ли Гуртен? Поемаш към Гуртен и като излезеш от Ваберн свиваш веднага вдясно. Попадаш на същата ливада като тая. Там пасат съшите крави. Държавата е построила един дом за бавноразвиващи се деца. Общежитие и училище. Учат ги на селско стопанство. Отглеждат лук, картофи, зеле, домати…всичко. И се занимават с кравите. Иди си купи мляко от тях. Няма да съжаляваш.

“Добре, капиталист!” – казвам си, докато пътувам за Гуртен. – “Ще направя, както казваш, въпреки че е малко странно”.

Ливадата е точно толкова голяма и зелена, колкото моята. Общежитието и училището за бавноразвиващите се малки фермери е ниска и дълга постройка. Чиста, без претенции. Кравите са в обора. Оборът е фехтовална зала, само дето е без огледала. Опашките им са вързани за една метална щанга на тавана, да не се цапат. Разресани са, вчесани са, украсени. Звънците им тихо звънтят.

Излизам пред обора. Там виждам един голям примитивен апарат с едно копче. Разбирам, че трябва да натисна копчето и ще потече мляко. Вадя бутилките, натискам. Потича димящо и пенливо мляко. До апарата има бележка, че литър и половина струва един франк. Под бележката – медено котле, пълно наполовина с франкове. Вадя моите, пускам ги в котлето.

Същото се повтаря с лука и картофите. Излишно е да казвам, че са изрядни. И фермерът не може да ги постигне по-изрядни. Меря ги на един старовремски кантар, чета бележката и си пускам франковете в котлето.

Занасям всичко в багажника и отивам да видя цветята. Трябва да знаете, че най-скъпото нещо в Берн са цветята. Един мижав букет лалета струва двайсет франка.

Лехите са опнати като по конец. Стройни като редици на Наполеоновата пехота и като тях – пъстри и екзотични. Разпознавам лалетата, розите, фрезиите, маргаритките и слънчогледите. Другото ми е непознато.

Под един навес има няколко големи ножици и хартия. Тръгвам между лехите с ножиците и ме напада непозната лакомия. Режа от тази леха, режа от онази, накрая съм прегърнал сноп цветя – абсолютен фантазъм.

Оставям ги на масата под навеса и сега започва сложното. Всички цветя във вълшебната градина са снимани и на снимката им е сложена цената. Вдигам цвете по цвете, търся ги във фотогалерията и пускам парите в котлето.

Това трае около половин час, но въобще не съм изнервен. След което се оказва, че целият разкошен, превъзбуждащ букет (сноп) ми излиза около десет франка.

Малките фермери ги няма. Сигурно ги обучават в училището. Отдолу идват други клиенти. Махаме си весело и те плъзват из лехите.

Вкъщи правя страхотна икебана в пет-шест вази. Млякото, разбира се, е в повече и утре нито ще е прясно, нито ще дими. И зеленчуците са в повече, но кой да пресмята. Важното е преживяването.

Това, в което съм напълно убеден, е, че когато са откривали училището никой не е рязал ленти, никакви кметове не са държали речи, никой не си е разчесвал косматата гръд. Държавата инвестира, реализира без много приказки и дандании. В крайна сметка, учениците излизат от училището като пълноправи граждани със солидна и добре платена професия. Без чувството, че са втора ръка. Всеки фермер ще ги вземе на работа.

Спомням си, че като бяхме в отделенията се опитваха да ни обяснят комунизма горе-долу така: всичко е безплатно.  Влизаш в магазина и си вземаш, каквото ти трябва.

Добре звучеше, дявол да го вземе.

Е, човек не бива да е максималист. Много ми се иска обаче, някой умник да ми обясни мистериите на швейцарския капитализъм.

02.03.2009 г.

СКУКАТА КАТО АЛПИЙСКА СТРЪВНИЦА

Когато стягах куфарите за Берн, приятелите жив ме ожалиха.”Най-скучният град в цяла Европа” – бе всеобщото мнение. “Две мечки и един  трамвай” – обобщи най-големият капацитет, който бе ходил няколко пъти в швейцарската столица.

Познавах донякъде Женева. Бях давал интервю по телевизията. Видя ми се динамична, лъскава и хаотична. Но Берн? Заминах вкиснат.

След двегодишно пребиваване бих искал обобщя чрез сравнителен анализ понятието “скучен град, скука”, съпоставяйки столицата София, която прекрасно познавам, и столицата Берн, която опознах.

Да започнем с мечките и трамвая.

Мечките са налице. Кафяви, огромни. Живеят в своя мечкарник до най-старата катедрала на града – “Гидек”, построена през Х век. Те са символът на Берн, чието име произлиза от немското “Бер” – мечка. Мечките са артисти: седят на задни лапи, молят с предни, тълпата ще се избие да ги снима. Най-вече японците. Из целия град са поставени каменни скулптури на мечки, по които туристите се катерят. Това, разбира се, е банално.

Ако София имаше за символ някакво животно – коза, овца, свиня, мечка, лъв – със сигурност нямаше да се стигне до баналности. Софиянци и най-вече техните производни периодически щяха да си изконсумират символа. В условията на криза или просто за джумбуш. Ако пък символът изконсумираше някой софиянец или негово производно, то новината (и в двата случая) щеше да обиколи света – BBC, CNN и т.н. В София щеше да има съспенс и екшън. В Берн – скука.

Трамваят. Той, разбира се, не е един. Берн е най-малката столица на Европа – 375 000 души, но пък е разпрострян на територията на цяла София. Трамваи – бол. На всяка спирка има електронно табло, където се съобщава с точност до минута кога идва и кога тръгва трамвая. Ако се случи невъзможното и той закъснее с 1 минута, всички швейцарци от спирката се събират вкупом пред кабината на ватмана (испанец) и съкрушено клатят глави още една минута. После се качват. Трамваят тръгва. Ватманът е сломен. Пътниците са изпълнили гражданския си дълг.   На другата спирка трамваят е точен. Но не за този трамвай става дума, а за увеселителния. Той е модел 1920 г., има два зелени вагона и върви на пара. Кара го ватман във фрак и цилиндър. Пътуващ ресторант –атракция, който обикаля цял Берн, пресича линиите на другите трамваи и е много трудно да се снабдиш с билет за него. Това е опит на общинските власти да създадат атракция и да разрушат скуката. Вместо това създават кич и дребнобуржоазен еснафлък.

Предвид пътно-транспортната ситуация в София, ако на общинарите им хрумнеше да пуснат по релсите на града ретро-трамвай, щяхме да ги пометем с революция. На всички задръствания и произшествия един такъв вагон-ресторант да ти се мотае из София, да предизвиква още по-страшен хаос, да пуска гадната си пара и да замърсява и без това мръсния въздух (а вътре да седят някакви и да плюскат и пият, все едно, че нищо не се случва) – как ще реагира софиянецът и неговото производно? Ами за броени минути ще разфасова антиката и ще натика цилиндъра на ватмана, знаете къде. И отново ще има екшън, съспенс, полиция, бой, оставка на правителството, BBC, CNN, Дойче Веле, Ню Йорк Таймс и Европейски съюз.

Ето сега например, цяла София е потънала в боклук. Ако я интерпретираме творчески (креативно), София е една възхитителна боклучена инсталация, надхвърляща далеч мащабите и артистичните амбиции на Недко Солаков, Кристо и оня скапан чех (как му беше името). Някакви концесионери не си получили милионите, общината е бойко-тирана от всички като в тотална война, а софиянецът, стиснал злорадо зъби, си изхвърля найлоновата торба с боклука със замах върху върха на планината от другите найлонови торби, натрупани от производните. Боклучената инсталация като пример на колективно изкуство? Това е вълнуващо.

Опитайте се да обясните на скучния столичанин от Берн как изведнъж пред блока му изчезват разпределителните кофи за боклук. Разкажете му за съществуването на концесионери, община, устойки, неустойки, конфликти на интереси и т.н. Същият безфантазен тип ще мига на парцали и ще повтаря: “Ма аз нали съм си платил данъците”. И няма да му хрумне и за секунда да участва в масова инсталация и поне за един път в скучния си живот да се изяви като артист. Подобно фентъзи ще го разбие повече от междузвездна война.

Безнадеждната скука на Берн, а оттук – на цяла Швейцария заема размерите на сибирска пустош, като се изправим лице в лице с факта, че тези хора си нямат нито Лили Иванова, нито Мартин Карбовски. Те, представете си, си нямат дива, която е завладяла зала “Олимпия” в Париж, както на времето Д’Артанян е завладял самия Париж на петнист кон. Нямат си биографа Мартин, който да води средновековни рицарски турнири с други биографи, да ги събаря в галоп от коня и да им реже главите със секира. И с тези си активитети – дива и биограф – да държат в напрежение седмици наред цялата страна, членка на ЕС. Съспенс! Екшън! На кого му е скучно?

Добре, де! Като си нямат Лили и Мартин, какво въобще имат тези швейцарци?

Ами имат. Например – Тина Търнър. Тя също е своеобразна дива като Лили. От години е с швейцарско гражданство и живее в една къща около град Веве. Та същата тази Тина решава да даде благотворителен концерт в град Веве. (Което напълно я развенчава като дива. Да сте чували Лили да дава благотворителни концерти?)

Какво правят обаче общинарите – мъдреци от гр.Веве?

Събират се, обсъждат предложението и единодушно го отхвърлят. Пресметнали са, че строежът на подиума, техниката, прожекторите, охранителите и всичко, съпътстващо благотворителния концерт, ще им излезе много скъпо, т.е. през носа.

Ето как по пътя на сравнителния анализ стигаме до заключението, че скуката ще сковава все повече и повече красивата Швейцария и столицата Берн. Докато в София и производните ѝ ще става все по-интересно. Да не говорим, че ние си имаме много повече молове на глава от населението, където можем да се разхождаме и комуникираме, докато на швейцарците не им остава нищо друго, освен да се врат по глетчерите си и да студуват. А там ги дебне единствено алпийската скука-стръвница.

09.03.2009 г.

ДОРИ САМО ЗА ЕДИН ДЕН

Един от най-светлите, почти хипнотични спомени от далечното ми детство са панаирите. Бяхме няколко деца от махалата под улица “Дондуков”, чиито бащи – музиканти, свиреха в операта, филхармонията и оперетата. През летния сезон, който траеше около три месеца, музикалните институции в София имаха ваканция. Тя съвпадаше с училищната. Очаквахме я в някакво диво състояние на еуфоричен транс: бащите ни тръгваха из България да свирят по панаири. Традиция бе да вземат със себе си и семейството – седмица, най много десетина дни. За повече организаторите не отпускаха пари. – Официалната версия . Неофициалната беше, че бащите ни свиреха с различни местни банди от сутрин до късна нощ. Лееше се вино и ракия, нравите бяха леко разюздани и майките ни първи не издържаха на сенчестите страни на музикантския живот.

Панаирите, разбира се, са изтъркана тема. Кич, носталгия, слаби стихове и още по слаби естрадни песни. Само че аз не си спомням въртележките и захарния памук, нито фокусници, нито стрелбища. Не си спомням даже музиката, което е много жалко – те свиреха банда срещу банда, виртуоз срещу виртуоз, стил срещу стил и накрая всички банди се съединяваха в едно грандиозно общо изпълнение, от което публиката изпадаше в екстаз. Страхотен джем-сешън. Не, не помня какво свиреха..

Помня обаче хората – мъже и жени, тълпи, тълпи! – обзети от някаква колективна, панаирна еуфория, като че ли въздухът беше пропит от тайнствено вещество, райски газ на безгрижието, прозрачен еликсир на лекомислието, на пълното отпускане и разтапяне в атмосферата на празника.

Тези хора, идващи най вече от околните села, работеха тежкия си селски труд през цялата година. Познаваха се един друг, знаеха си и кътните зъби. Сигурно имаха и конфликти помежду си. Напрежение. Тежки грижи. Сигурно мъжете пиеха вечер в хоремага, за да не им гръмнат главите от чувство за неудача, незначителност и безконечна грижа за хляба и децата. Сигурно жените им безропотно понасяха женската си орис и тихо проклинаха. Сигурно бяха озлобели срещу живота.

Но!

Всички знаеха, че през лятото ще има една седмица, когато всичко това отпада, смъква се от кожите им, лющи се, изчезва и настъпва времето, когато са други. Съвсем различни. Щастливи. За тази седмица те се готвят цяла година. Шият си празнични дрехи. Изкарват от скриновете и чекмеджетата дрънкулки и украшения. Лъскат ги. За да идат накрая натруфени на панаира, всички да ги видят и да викат “гледай колко им е добре”.

Такива са детските ми спомени, които обитават най-малкото и най-светло кътче на душата ми. Сами са се наместили там.

Защо въобще ги вадя от убежището им? Защо е тази дълга увертюра?

Просто защото неотдавна попаднахме с моя приятел Боян Биолчев и  жена му Мариана в едно швейцарско село. Заведе ни Петьо Василев, бившият консул на посолството в Берн, и жена му Верка. Ако някой познава Швейцария както призраците – своя замък, това са Петьо и Верка.

Блуждаеха из най-тайнствените кътчета на алпийската страна и ги познаваха по-добре от всички туристически справочници.

Селото беше безлюдно в десет сутринта. Изблизано, наконтено с гирлянди –  пощенска картичка. Къде обаче са селяните?

Селяните се бяха събрали в една гигантска палатка на шест реда дълги маси. Мъжете – в къси панталони и шапки с пера, жените – в национални носии. Разнасяха се подноси с халби бира и печени вурстчета. Поздравиха ни сдържано. Направиха ни място. Дадоха ни вурст и бира. И отново се втренчиха в подиума.

Там, почервенели  и силно притеснени, момчета и момичета от областта си даваха състезание по народна музика и танци. Алпийски  рогове, акордеони, йодлери. Йодлерите бяха аматьорски, но селяните – щастливи. Доколкото един щвейцарец си разрешава да изрази щастие.

Готвили се цяла година за своя си празник. Годината хич не им е лека. Швейцарският селянин бъхти като всеки друг селянин с разликата, че знае защо. Нищо не му е спестено. Но ето че идва един или два дни в годината, когато той зарязва всичко и иска да празнува. В колектив. Всички заедно. През тези два щастливи дни той/тя е друг. Облечен е другояче, държи се по друг начин, освободен е  и във въздуха се носи райският газ на безгрижието. Боян и аз, като две бели врани във вратовръзки, седим, гледаме се с незнайно защо гузни очи и правим паралели тук и там. Само че бащата на Боби  не  е бил музикант. Аз имам някой спомен в повече и току що съм се върнал в детството.

Попадам в град Солотурн, на шейсет километра от Берн. Искам да видя бароковата катедрала. Но преди да видя катедралата, изведнъж, като във фентъзи филм, древните улици на града са буквално наводнени от някакви странници – мъже и жени с щеки. Внезапно целият град се изтърсва в шпалир по тротоарите, а тези с щеките започват бесен маратон. Възраст – от 12 до 80. Безумна гледка. Точно до мен дъни ударна група, чиито инструменти са тенджери и кофи за боклук. Облечени са като джедаи, произвеждат шум като стадо питекантропи и всички се забавляват безумно. Целият град е блокиран от щеките. Еуфория, масово безгрижие. По стените на къщите, по тротоарите и от древния градски часовник тече безсмислено щастие. Щастие! Аз стоя, гледам  и плахо се питам – забавлявам ли се, или не. Разрешава ли ми житейският опит да се забавлявам? Скептицизмът? Луди ли са тези? И какво ги кара да правят в един и същи момент едно и също нещо? Зашо са толкова доволни, когато … когато какво? Когато са просто доволни и нищо извън това?

И като капак –  карнавалът в Берн. Масово организирано безумие, което се подготвя цяла година и трае един ден .

Присъствал съм на карнавала в Мюнхен. Изумителна гледка, но твърде професионално режисирана с лек оттенък на държавност. Този в Берн няма равен на себе си . Представете си всички банкови чиновници, лекарите, юристите, продавачките, собствениците на фирми и т.н., които всеки божи ден, стриктно на секундата, са на работните си места с любезни, непроницаеми лица. Те се трудят с интензитет, който ни е трудно да възприемем. Те се връщат вечер по домовете си, вечерят и отново се трудят , защото трябва да изкарат пари за летния круиз по Нил. Или защото въобще трябва да се правят пари. Те не са политизирани. В Швейцария няма какво да се политизира. И да имаше, би било непростима загуба на време. Те бъхтят като швейцарския селянин. Всеки в своя индивидуален периметър. Всеки бута по стръмнината нагоре своя индивидуален камък. А светът им завижда.

Паралелно с това, тези необясними хора цяла година се готвят за своя карнавал. В този ден ще бъдат други. Със сменена самоличност. Между множество други, също със сменена самоличност и безкрайно доволни от това. Цяла година във всеки квартал и всяко селце около Берн духовите оркестри, съставени от отчайващи и усърдни аматьори тренират средновековни маршове или нещо, което им звучи като средновековен марш.

В деня на масовата лудост Берн е залят от клоуни, крале, извънземни, хора-паяци, чудовища, джуджета и великани, надуващи тръби, фанфари и реферски свирки. Валят конфети. Нон стоп. Паважът е покрит с дебел слой, от който утре няма да има и следа. Всички са други. Всички са масово щастливи, сякаш въздухът е примесен с райски газ и невидимият еликсир на безгрижието, та било то и моментно.

Седя отстрани, смесен с тълпите чужденци, които ахкат, охкат и снимат с камерите си. Нищо около мен не е реално. И затова – толкова опияняващо и хубаво. Стоя, а на перваза на душата ми с омацани пръстчета се надига спомен в сандали и къси панталонки.

Панаири. Музики. Наконтени мъже и жени с дрънкулки. Весели и щастливи. Щедри и добри. Всички заедно. Дори и кучатата лаят щастливо и превъзбудено. Макар и за една седмица, макар и за един ден. Може би всичко това е носталгия? Неадекватна на времето сантименталност? Неточни паралели и лошо тълкуване на традиции и национален характер? Може би.

Триста и шейсет дни бъхтиш. Лицето ти навъсено. Ситуацията е нечовешка. Челюстите ти стиснати до краен предел. Не се готвиш за никакъв хепи дей. Самата мисъл за това е недостойна. Няма хепи дей. Има хард рок. Няма щастие. Има късмет.  Щастието е фармацевтичен продукт за глупаци.

Но ако все пак, все пак! през оставащите ти четири-пет дни от годината отпуснеш стиснатата челюст… може би на лицето ти ще се появи някакво подобие на усмивка. Извън всякаква логика. Извън обстоятелствата. Извън разстояния и граници. Извън текст  и контекст.

Защото някой там, през девет планини в десета, току що е направил същото. Отпуснал е лице и наблюдава усмивката си с недоумение. После с удоволствие.

И не разбираш ли сега, че между вас няма разлики? Няма вчера, няма днес  и утре. Едни и същи сте. Еднакво опростени и еднакво усложнени. Просто защото има само един вид човещина.

И ако си разбрал, тогава знаеш колко е човешко, че не си сам. Та ако ще и за един единствен ден.

18.03.2009 г.

ИМА НЕЩО ГНИЛО

С купищата поща (предимно рекламни материали) този път получих и безплатното местно списание за изкуство, което излиза два пъти месечно и упътва читателя къде, кога и какво се случва в сферата на културния живот в столицата Берн и окръг. То ми напомня на непретенциозната книжка “Една седмица в София”, която излизаше по тоталитарно време и информираше читателите за същото, но хайде да не ставам дребнав.

Като начало, бернското списание ви осведомява за всички драматични и оперни постановки в градския театър. Как човек да не стане дребнав: при цялото ми уважение, местната опера е далече зад нивото на Цюрихската. Това не им пречи да си ангажират за гост-режисьор на спектакъла “Възход и упадък на град Махагони” (Брехт-Уайл) самия световен корифей Хари Купфер. Купфер струва милион (евро, не франкове). Филхармонията пък ангажира солисти и гост-диригенти, чийто имена красят афишите на Ковънт Гардън, Ню-Йоркската филхармония, Бостън и т.н.

Аз мога да отида при шефа на отдел “Култура” както в общината, така и в парламента и да направя едно невинно разследване (запитване, проучване, обмяна на опит) – как става тази работа и откъде тези пари. Но като си представя лекцията, която ще последва, а именно – колко е важна културата за душевното здраве на швейцарските граждани и как от нея не трябва да се пести, предпочитам да се откажа. Заради собственото си душевно здраве.

По-натам пише, че Джон льо Каре ще има среща с почитателите на неговите книги в аулата на Бернския университет. Следва биографична справка, на колко езика е преведен, милионните тиражи, великолепна снимка в тренчкот и с пудел и нито дума за хонорара му. Няма нужда. Имам представа за хонорара на Джон льо Каре. Знам, че съвсем издребнявам. Но малко по-нататък пише, че еди-кой си швейцарски писател ще има премиера на новата си книга в салона на книжарница “Щауфахер” (“Щауфахер” е мощна верига книжарници, нещо като “Хеликон”). Той ще чете откъси и ще дава автографи. Цена на книгата – над 40 франка. Отделно вход.

От опит знам, че премиерата на колегата е тотално разпродадена и няма да има място и за правостоящи. Също така от опит знам, че книгата няма да ми хареса. Славните времена на Фриш и Дюренмат са в небитието. И какво като не ми хареса? – швейцарските читатели си я купуват и четат. Критиката ще ѝ отдели подобаващо място както в пресата, така и по радио и телевизия. Добре за издателството (над което не тегне данък-убиец), добре и за колегата. Той ще тръгне по турнета из цяла Швейцария, което означава солидни хонорари (не от гледна точка на един мениджър, лекар или адвокат, но все пак). После Сдружението на писателите ще му осигури серия сказки, после издателството ще сключи договори със съседните германски, италиански и френски издателства-партньори… Ето така е канализиран творческия живот на един швейцарски съвременен писател, който не фигурира в списъка на стоте най-четени книги на българската телевизия.

Добре. Дотук списанието не ме изненадва с нищо. Изкуството и културата са продукт като бонбоните “Линдт” и са също така вкусни, бих казал аз в качеството си на консуматор. Не знам само дали са вечни.

Силно ме изненадва обаче един форум, в който участниците обсъждат качествата на уличните музиканти.

Първо, самият факт: а бе, тези хора знаят ли какво е форум и какво се практикува в него? Нямат ли си политици за псуване? Нямат ли си президент, министър-председател и правителство за оплюване? Или омразни идеологии за демаскиране? Какво са се хванали с уличните музиканти?

Ще се опитам да ви предам приблизително съдържанието на диспута:

“Хей, на “Марктгасе”, точно до магазина за парфюми, се е появил един нов с акордеон. Кантората ми е отгоре. Влудява ме.”

“Чух го. Пълен некадърник. Свири с три пръста, не разбрах какво.”

“Знам го. Май че е румънец. Няма да събере и два франка.”

“Идете на “Хелвеция плац”. Там един румънец свири на цигулка. Жесток е. Джанго Райнхард.”

“Добре де, аз какво да правя с тоя? Подлуди ме.”

“Обади се на полицията да го разкарат.”

И ето че (виждал съм го с очите си) пристига музикалният полицай и разкарва музикалния некадърник по обвинение в просия.

Това е един от редките случаи. Иначе по средновековните улици на Берн си дават среща невероятни музиканти – най-добрите идват от консерваториите в Москва и Санкт Петерсбург и спокойно могат да седнат на стола на концертмайстора на Бернската опера. Слушал съм цигулари, които свирят Чайковски-концерт с майсторството на елитни солисти.

Най-популярните са групата перуанци, които всички знаете. Те са монополисти и капиталисти. Свирят перуански комерсиални торти и страхотно се харчат. Имам чувството, че в един и същи миг са на двайсет различни точки на европейската карта.

После идват шотландците с карираните поли, които цепят въздуха на ленти със своите гайди. По тях си падат домакините с малки деца, умилени пенсионери и кой знае защо – ученици и японски туристи.

Малка, но вярна снобска тълпа събират и джазмените от Америка и Германия, вариращи от Дюк Елингтън до фрий джаз. На многобройните фестивали на уличните музиканти в Берн, Монтрьо, Цюрих и Локарно те са фаворитите.

Моят любимец е Пийт. Пийт всъщност е Петър и е завършил Софийската консерватория със специалност концертна китара.

Разхождах се с българска делегация веднъж в Женева покрай катедралата “Свети Петър”. Изведнъж чувам изумително изпълнение на етюдите на Паганини. Тълпа. Всред тълпата – Пийт, за когото още не знаех, че е Петър. Свири като магьосник. Абсолютен любимец на публиката. Запознахме се, пожелахме си пак да се видим и наистина малко след това се видяхме в Берн. После – в Солотурн. Взех да мисля, че където и да мръдна в Швейцария, Пийт ще е там и ще шашка публиката с Бах, Паганини, Мигуел де Файа и собствени композиции. И май така си беше.

По едно време изчезна. Оказа се, че е направил дълго улично турне във Вапшава, Берлин и Барселона. Последния път, като се видяхме, заминаваше за Сардиния.

Хиляди пъти съм се питал: този човек става за солист на най-реномираните оркестри. Издава компакт дискове с известни европейски музиканти. Има си меценати. Може да печели луди пари. Какво прави на улицата?

Пийт смята, че улицата е най-добрата концертна зала. Виждал съм го да свири през зимата с ръкавици с изрязани пръсти. Виждал съм го, дявол да го вземе, с две полушубки една върху друга.

Пийт си има идеология. Той е в най-висшите редици на уличните музиканти. Това са странни хора. Те не говорят за свобода. Те изглежда я произвеждат. Никога не са кисели на живота и никога няма да ги чуеш да мрънкат. Те крият фанатизма си, но са абсолютни фанатици. Аз им симпатизирам безрезервно, защото не мога да съм като тях.

Тръгнахме от Хари Купфер и стигнахме до уличните музиканти. Последните също са упоменати в списанието за изкуство – кога имат мащабни акции, кой къде свири и как ще се проведе следващия фестивал. Те са точно такава важна (и уважавана) част от културата на Берн, както и виртуозите в операта. Без тях тя ще е много по-постна и размита.

Под това швейцарско небе има място за всички (само не и за фалшификатори). Тук можеш да свириш и на устна хармоника и пак да събираш възторжени тълпи, ако си на ниво.

И като капак – обсъждат те по форумите. Да, моля ви! Обсъждат музиканти, а не политици и олигарси. Къде са им социалните отдушници? Къде мога да напсувам, размажа, разфасовам, оплюя, оклеветя някого от сърце? Къде мога да му стъжня живота?

Има нещо гнило в Швейцария. Или в мен? Или в културата? Знам ли…

23.03.2009 г.

ИЗКУСТВОТО ДА СИ БОКЛУК

Един немски актьор пътува от месеци насам от град на град, на Запад и Изток, по училища и интернати в страната Германия, която е в сърцето на Европа, ако не и самото сърце. Той играе Зад, иракски бежанец, продавач на рози, който не се чувства уютно в Германия и който обръща презрението и омразата на околните срещу самия себе си: “Името ми е Зад”, крещи той. “Аз съм едно лайно. Аз нямам право на живот. Аз съм арабин. Не кюрд. Арабин. Семит. Терорист”. “Точно така!” – чува се от залата. “Вярно е!”

На филмовия актьор Нилс-Даниел Финк му се е приискало отново да излезе на сцена, четири на четири, сам и без реквизит, освен един стол. Искал е да пропътува страната, да опознае източната и част и немските ученици като цяло. За целта избира монологичния спектакъл “Боклук” на автора Роберт Шнайдер, писан след войната в Персийския залив. Нещата обаче се развиват по доста по-различен начин. Публиката реве, станала на крака: “Ти смърдиш, ти ни писна! Разкарай се от тук!”. И ето, че идва 11 септември и на Нилс Даниел Финк му става ясно, че всъщност е предприел едно пътешествие из немската душевност.

Две седмици след атентата Финк играе в Марбург. Сред зрителите се намира двайсетгодишен мюсюлмански студент. Слепец. “Въпреки, че вече не виждам, чувствам , че в очите на немците аз съм терорист. Атентатът ме изолира още повече” – казва той по-късно.

Фрайбург. От тъмнината на залата се чуват крясъци: “Ти си рушител на нашата цивилизация! Вие ни отнемате ценностите, вярата. Пукнете, кучета!” – това се случва на онова на онова място от монолога, където Зад говори за себе си: “Аз съм чужденец! Нелегален! Не съм кюрд! Не съм чуждестранен приятел! Не ме наричайте чуждестранен приятел! Не си го и помисляйте! Кажете го! Човек и човек не е едно и също. Лодката е препълнена!”. Понякога учениците се смеят, понякога напускат залата. Или крещят: “Арабите на линч! Да ги набутаме в кенефа и да пуснем водата!” – и изпъват ръце в поздрав.

Много често в дискусиите след представлението на Финк му се налага да обяснява, че не е арабин, че не се казва Зад, а Нилс Даниел, че е актьор и играе арабин, както се играе арабин или немец, или Натан мъдреца. Но те не искат Финк артиста, те искат арабина. Искат да ругаят, да обвиняват, да изхвърлят страха си.

Разбира се, има и изключения. Като в малкото градче Гьорлиц на полската граница, примерно. Там учениците са замръзнали по местата си и монологът се сипе над главите им като страшна и непозната стихия. А после търсят  дни наред в дискусии обяснението на феномена “ужаса да си чужденец”.

Че Запад и Изток се различават, актьорът констатира след 27 спектакъла в страната. “Когато играя на изток, срещам любопитство, откровеност и диференциране. На запад се сблъсквам с надменност, всезнайковщина и цинизъм”.  Което не опровергава факта, че 50% от десните радикали в Германия идват именно от Изток.

Тези дни страната бе потресена от резултатите на престижното, международно изследване “Пиза”, което нареди немските ученици на едно от последните места по образованост. Искат се реформи и пак реформи. Немският ученик не чете. Обаче гледа телевизия. А оттам перманентно се зъби някое арабско лице на куче, боклук и терорист.

НИЩИ ДУХОМ

Не че ми се връща към темата, но и аз принадлежа към умниците, които си закопаха три часа от живота да гледат финала на унилото шоу, наречено “Голямото четене”. Бързам да кажа, че съм от малцината националисти, патриотари, закостенели някъде в седми клас аналфабети, които са напълно удовлетворени от финалния резултат.

Кое тогава ми се вижда унило?

Покрай всичко друго, “Голямото четене” показа, че всичко, което хвърчи над Англия, може да се яде в България. Унило е да гледам например как този разлят рубенсов ангел, тази “аристократична” отломка с втръсналата на всички папйонка – Гого Лозанов, се превзема с демодираната си лексика (“знаци”, “семантично”) в пуст опит да ми обясни колко си пада по “Малкия принц”.

Абсолютно не му вярвам. Пада си по командировката до Сахара, от която ни въртяха достатъчно кадри, за да ни откажат завинаги от повторна среща с Гого сценариста, Гого главния актьор, Гого режисьора… Нали вече няма да ни пускате филмчето, колеги от телевизията? Благодаря.

Можеше да е и по-лошо. Можеше естетът Гого да си бе харесал книгата на Жюл Верн “От земята до луната и обратно”. Няма да се формализирам за средствата за такава командировка. Подскоците му по лунната пустиня щяха да са обаче къде-къде по-вълнуващи от маломощното му драпане по Сахарската пустиня.

Но и Гого, както се казва, с мед да го намажеш. Ами колежката Севда Шишманова, скитаща се в размирната Богота по следите на изгубения магически реализъм?

На времето, в края на шейсетте, когато “Сто години самота” се появи на български, гениалният литературен зевзек Владо Свинтила констатира, че на българския еснаф след сто години тъпота сто години самота му идват истински дюшеш.

Както и да е. Всяко грандиозно намерение е застрашено от ергенски пъпки в пубертета си.

Каква ергенска пъпка е обаче порасналата в тежки идеологически люшкания Копринка Червенкова, която в състояние на демократично отвращение обяви, че от романа на Антон Дончев “Време разделно” ѝ се повдига, повръща, обзема я потрес?

Всъщност, точно за това ми е думата. Много важно, че някой се забил в Сахара или Богота. От това няма да последва нищо значително. Много по-неприятна, отвратителна и малоумна е точно такава реакция от дадена книга: “повръща ми се”. Защо ти се повръща, о, Червенкова, необятен литературен капацитет? Може би, защото направи анализ на литературната техника, използвана от автора, или защото потърси аналогии между езика на романа и този на библията, или защото се опита да разгадаеш тайнствената поезия и магията на музиката, заключена между страниците на книгата? И всичко това те доведе до гореописаното отвращение? Или защото в последните години куп аналози на Червенкова се изпробваха с тежки идеологически ъперкути върху тази най-истинска и най-българска книга от последните шест-седем десетилетия? (Едностранно водени мачове, но добре платени. Палми Ранчев може да ви ги обясни, но вие си знаете и без това)

Номинирането на “Под игото” и “Време разделно” съответно на първо и второ място в класацията е закономерно, успокояващо и логично.

Сега стигам до кухия патриотизъм (национализъм) и как българският народ отново е доказал, че е недорасъл, че е прочел Вазов в седми клас и оттогава не е чел нищо друго. (Дончев идеолозите са му набили в чутурата насила).

Такива интонации натрапчиво се появиха в българската преса. Куп недоволни заради Вазов и Дончев. Ние, българите сме некултурен, бамбашка народ; хората ни предлагат камерни шедьоври като “Малкия принц”, ние – Вазов та Вазов.

Боже, колко е тягостна тази строго българска черта! – да принизиш, да омаловажиш, да осмееш големите произведения на българския дух. Реабилитацията ни пред света като културна нация! Да се слагаш, да се подмазваш, да си нихилист и предател спрямо най-светлите умове от близката българска история. Няма да ви говоря за Антон Дончев, нищи духом. Ще ви говоря за Вазов. За уважението, което света декларира пред българския “poeta laureatis”. Уважение, което най-добрата част от душата на българите продължава да култивира и до този момент, но мършата взе да доминира над стадото.

Ето, убедете се сами: на 22.9. 1921 г. Иван Вазов си тръгва завинаги от света, който е обичал с цялата страст на писателското си сърце. Не минава и месец и най-уважаваният швейцарски вестник “Дер Бунд” (неделната културна притурка) превежда и отпечатва на цели две страници есето in memoriam на проф. Иван Шишманов за големия български поет. Огромна чест, която се оказва само на най-великите писатели.

И не го правят, защото Вазов посещава често Швейцария и е написал стихотворение за връх Пилатус. Правят го в чест на един световен автор на 20 век. Нещо, което швейцарските културни среди от 1921 г. осъзнават добре, а българските такива през 21 век бърчат нос, защото Вазов им мирише на нещо неевропейско.

Та не е работата в голямо четене, голямо зомбиране, големи разходки или голямо самоотвращение. Работата е, че литературата си е литература – дали е Маркес, Дончев, Екзюпери – все тая. Всякаква мравка може да се покатери на врата на тези литературни слонове, с цел да ги удуши.

Българските мравки са особено кръвожадни. В крайна сметка – как би могло да бъде другояче – те се самоизяждат патетично. И чакат овации. По възможност – от Европа.

Но от там идва само Голямото хладно мълчание.

Само не ги мислете за предубедени европейците. Погледнете факсимилето.

30.03.2009 г.

Текстовете са предоставени на provo.bg от Пепи Михайлова, писани са в последните месеци от живота на писателя.