Ако има нещо, което може да даде на лаика в сферата на икономиката кураж да изрази своето мнение за същността на тревожните икономически трудности на днешния ден, това е безнадеждното объркване в мненията на експертите. Това, което аз имам да казвам, не е ново и не претендирам да е нещо повече от мнението на независим и честен човек, който, без да е натоварен с класови или национални предразсъдъци, желае само доброто на човечеството и най-хармоничната възможна схема за човешко съществуване. Ако в това, което следва, пиша по начин, който предполага, че съм категоричен за някои неща и сигурен в истината на казаното, това е само с цел по-лесен изказ – не го правя от незаслужена самоувереност или вяра в непогрешимостта на моята донякъде проста интелектуална представа за проблеми, които в действителност са необичайно сложни.
Както аз виждам нещата, тази криза се различава по своя характер от предишни, защото се основава на изцяло нови предпоставки. Това се дължи на бързия прогрес на методите на производство. Само една част от достъпния човешки труд на света е необходима за производството на всички продукти, необходими за живота. В състояние на изцяло свободна икономическа система този факт неизменно ще доведе до безработица. По причини, които няма да анализирам тук, мнозинството от хората са принудени да работят за минималната заплата, с която може да се издържа животът им. Ако две фабрики произвеждат едни и същи стоки и ако всички останали условия са равни, тази, която може да ги произвежда по-евтино, ще бъде и фабриката, която е наела по-малко работници, тоест – която кара отделния работник да работи толкова дълго и толкова здраво, колкото позволява човешката природа. От това неизбежно следва, че с методите за производство, каквито са днес, може да се използва само една част от наличната работна сила. Докато се налагат неразумни изисквания върху тази част от нея, остатъкът ще бъде автоматично изключван от производствения процес. Това води до намаляване на продажбите и печалбите. Предприятията се сриват, което допълнително увеличава безработицата и намалява доверието в индустрията и заедно с него – и участието на обществото в банките посредници. Накрая банките изпадат в несъстоятелност заради внезапното изтегляне на депозити и колелата на индустрията спират напълно.
Кризата се дължи и на други причини, които сега ще анализираме.
1. Свръхпроизводство. Трябва да правим разлика между две неща тук – реално свръхпроизводство и видимо свръхпроизводство. Под реално свръхпроизводство имам предвид производство, което е толкова голямо, че надвишава търсенето. Това може би важи за колите и житото в САЩ в момента, макар че дори това е под въпрос.
Под свръхпроизводство хората обикновено имат предвид състояние, в което от един продукт се произвежда повече, отколкото е възможно в настоящите обстоятелства да бъде продадено, въпреки недостига на продукти сред клиентите. Това състояние аз наричам видимо свръхпроизводство. В този случай не липсва търсене, а покупателна способност. Подобно видимо свръхпроизводство е синоним на криза и следователно не може да служи за обяснение на кризата. Така че хората, които се опитват да оправдаят кризата със свръхпроизводство, просто жонглират с думи.
2. Репарации. Задължението да се плащат репарации тежи на нациите длъжници и на тяхната индустрия, задължава ги да свалят цените и така вреди и на нациите кредитори. Това е без съмнение. Но кризата в САЩ, въпреки стената от високи тарифи, която защитава тяхната икономика, доказва, че това не може да бъде основната причина за световната криза. Недостигът на злато в страните длъжници, дължащ се на репарациите, може да послужи най-много за аргумент в полза на прекратяването на тези плащания. Но не може да се смята за обяснение на световната криза.
3. Издигането на стени от тарифи. Увеличаването на непродуктивната тежест на въоръжаването. Политическата несигурност, дължаща се на латентната опасност от война. Всички тези неща влошават значително проблемите на Европа, но не засягат материално Америка. Кризата в Америка показва, че те не могат да бъдат основна причина.
4. Отпадането на двете големи сили Китай и Русия. Този удар за световната търговия също не засяга много Америка и не може да бъде основна причина.
5. Икономическият възход на по-низшите класи след Войната. Ако предположим, че това е истина, то може да доведе само до недостиг на стоки, не до прекомерно предлагане.
Няма да затормозявам читателя, като изброявам други аргументи, които не ми изглеждат достигащи до сърцевината на темата. Чувствам се сигурен за едно – същият технически прогрес, който сам по себе си трябва да облекчи човечеството от голяма част от труда, необходим за оцеляване, е основна причина за нашите проблеми днес. Затова ги има и онези, които сериозно биха предложили да се забрани въвеждането на технически подобрения. Това очевидно е абсурдно. Но как да намерим по-рационален изход от нашата дилема?
Ако по някакъв начин можем да попречим на покупателната способност на масите, измервана в стоки, да падне под определен минимум, спирания на индустриалния цикъл, каквито преживяваме днес, биха били невъзможни.
Логично най-простият, но също така най-дързък метод за постигане на това е напълно планова икономика, в която стоките се произвеждат и разпределят сред обществото. Това накратко е каквото се опитват да направят в Русия днес. От резултатите на този могъщ експеримент ще зависи много. Да рискуваме да направим пророчество за това би било самонадеяност. Може ли стоките да се произвеждат също толкова икономично в такава система, колкото в системата, която оставя по-голяма свобода на личната инициатива? Може ли тази система да се поддържа изобщо без терора, който досега я е придружавал и на който никой от нас, западняците, не би искал да се подложи. Дали такава строга централизирана система няма да клони към враждебност към иновациите? Трябва да внимаваме обаче и да не позволим на тези подозрения да станат предразсъдъци, които да ни попречат да си изградим обективно мнение.
Моето лично мнение е, че за предпочитане е система, която уважава съществуващите традиции и навици, стига те да са съвместими с желаната цел. Не вярвам, че внезапно прехвърляне на контрола над индустрията в ръцете на обществото би било полезно от гледна точка на производството – частната инициатива трябва да бъде оставена в нейната сфера на дейност, доколкото тя вече не е била елиминирана от самата индустрия чрез картелизацията.
Има обаче два аспекта, в които тази икономическа свобода трябва да бъде ограничена. Във всеки клон на индустрията броят работни часове на седмица трябва да бъде намален със закон, така че безработицата да бъде системно премахната. В същото време трябва да бъдат наложени такива минимални заплати, които да позволят покупателната способност на работниците да върви в крак с производството.
Освен това в онези индустрии, които по своя характер са станали монополи чрез организация на част от производителите, цените трябва да се контролират от държавата, за да се поддържа създаването на нов капитал в разумни граници и да се предотврати изкуственото задушаване на производството и потреблението.
По този начин може би ще е възможно да се установи правилен баланс между производство и потребление без твърде големи ограничения на свободната инициатива и в същото време в най-широк смисъл да се спре нетърпимата тирания на собствениците на средствата за производство (земя, машини) над наемните работници.
Из книгата „Как виждам света” Алберт Айнщайн, изд. Сиела, превод: Димитър Николов
…..
В края на най-тежката икономическа криза в съвременната история и в навечерието на най-голямата катастрофа, сполетявала човечеството, през 1934 г. Алберт Айнщайн отправя зов за мир, солидарност и обединение. Първото издание на книгата „Как виждам света” се появява само година, след като великият учен е напуснал своята родина, за да спаси живота си от режима на Хитлер. Айнщайн е потресен от жестокостта на нацистите, но дори те не успяват да сломят неговата огромна вяра в човешкия род и в това, че той рано или късно ще открие начин да живее в мир. Големият физик и хуманист поставя на първо място в своята ценностна система именно доброто на човечеството – дори над собствените си научни търсения, и пише своите есета, за да убеди хората, че смисълът на живота се крие в това да правиш живота на другите по-добър. В „Как виждам света” Айнщайн сам е събрал текстове, които отразяват неговата лична философия за съдбата, боговете и хората, религията и науката, войната и мира, икономиката, международната политика, демокрацията, тиранията, национализма и хуманизма. Книгата обаче е и ценен исторически документ за периода между двете световни войни, когато, също както и през второто десетилетие на XXI век, на власт идват популисти и тирани, пропагандата засенчва истината, започват да се градят стени и да се трупат оръжия, а крехките устои на демокрацията и мира са застрашени от силите на алчността, страха и омразата.
