PROVO Magazine

Дъщерята на Сталин

Но що за човек е тази жена, която, носейки върху себе си тако­ва бреме да бъде дъщеря на Сталин, има смелостта или безразсъд­ството да напусне Русия и да се приюти в Америка точно в момен­та, когато руснаци и американци отново започват да се разбират? Тази жена, която вероятно е била единственото създание, обича­но от Сталин, наистина единственото, към което той е проявявал нежност и слабост, израсла, възпитавана, захранвана с омраза към Съединените щати; в един априлски ден на 1967-а слиза, подска­чайки, в Ню Йорк, приближава се до микрофоните, вика силно на перфектен английски: „Здравейте, всички! Много съм доволна да бъда тук!“. Сред ликуването и смущението на Вашингтон, където са притаили дъх по ръба на бръснача. „Очевидно е, че няма да поемем подобна отговорност, ако считаме нашата гостенка за дезертьор в стария смисъл на Студената война“ – бърза да каже Джордж Кенан, бивш посланик в Москва и инициатор на онова пристигане в Ню Йорк. „Ситуацията изисква умереност, сдържаност. Преди всичко и в този особен период от нашата история е нужно да се откъснем от остарелите влияния и идеи на Студената война, да признаем, че изгрява нова ера и има случаи, в които старите реакции не са приложими. Госпожата ще бъде приета като човешко същество, а не като експанзия на своето бащино име…“ Но междувременно телефонът между Москва и Вашингтон се нагрява като нажежена лампа. В Москва госпожата не е оставила само гроба на баща си, на майка си, на двамата си братя, на марксистката подготовка, вече отрече­на – оставила е и две деца. И ако първото е вече голямо, на двайсет и една години, и си има съпруга, второто е момиче, което вероятно още има нужда от нея. Тя е на седемнайсет години и снимките ни я показват съкрушена, докато казва: „Не знам, не разбирам, мама ни обичаше. Не знам, не разбирам. Мама никога не ни каза и думичка за своите намерения“. Но що за човек е тази жена?

Физически не предизвиква никакъв интерес. Цял час я наблю­давах доста отблизо и се отегчих. Среден ръст, нито слаба, нито де­бела. Солиден ханш, големи гърди, здрав гръб. Тяло на селянка от Фриули, на германска домакиня. Лицето е като хиляди други лица, които бихме срещнали на пътя. Малко твърдо, мъжко. Кожата по бузите е повехнала от многото червени петна, които понякога ста­ват морави. Кожа, която никога не е имала допир с крем, пудра, но се дразни от всеки полъх на вятъра, от всяка погрешна храна. Вежди­те са гъсти, от тях никога не е изскубван излишен косъм. Миглите са редки, през тях никога не е прокарвана спирала. На устните има малко червило, сложено набързо и зле. За лицето бих казала, че е на начална учителка, която не прощава лекомислието нито на себе си, нито на другите. Трябва да положиш голямо усилие, за да схванеш, че чертите ѝ са чертите на бащата. Ниско чело, къс, некрасив нос, дълга брадичка, квадратни челюсти, тънки и жестоки устни, които обаче се отварят към чудесни зъби. От бащата всъщност липсват само очите, защото неговите бяха стоманени, а нейните очи са тъж­ни. Никога не съм виждала две толкова тъжни очи като очите на тази Светлана Алилуева. Тъжни с тъга, заразяваща усмивката, все­ки неин жест. Например онзи жест да накланя глава на една страна, сякаш моли за извинение. Начинът ѝ да ходи – прегърбена, ръцете кръстосани върху сърцето, подобно на някои стари монахини.

Не е стара. Едва на четиресет и две години е, но изглежда на по­вече. Днес трудно можем да си я представим, когато е била млада и красива, живеела е като някоя принцеса в Кремъл, галена от ласкателства, привилегии, почести – винаги едни и същи, когато твоят баща е на власт – бил той крал или комунист. Да си я представим, ко­гато се е омъжила за пръв път и нейното було на младоженка било изтъкано от сребро, дълго двайсет метра, а на приема избраниците се хранели от златните чинии на последния цар; когато в Москва единственият парфюм в продажба носел името „Дъхът на Светла­на“; когато пътувала сита в отоплена лимузина, а народът умирал от студ, от глад. Днес е по-лесно да си я представим по време на по­редицата нейни страдания. Денят, когато майка ѝ умряла, а тя била шестгодишна, ѝ казали, че е умряла от апандисит, а после разбрала за нейното самоубийство. Денят, когато нейният брат Яков умрял, ранен и затворник в нацистки лагер по време на войната. Денят, ко­гато нейният брат алкохолик Василий умрял в автомобилна ката­строфа, която вероятно била самоубийство. Денят, когато нейният баща умрял в пристъп на гняв и светът си отдъхнал с облекчение, но бил нейният баща – по дяволите! Денят, когато Хрушчов се из­правил и го заклеймил като деспот, отвратителен убиец и започнал онзи процес, наречен десталинизация. Денят, когато балсамирано­то му тяло било извадено от мавзолея, където било положено до тялото на Ленин, и сложено набързо в ковчег, закопано под стените на Кремъл да гние с другите. Денят, когато ѝ отказали да се омъ­жи за любимия мъж, онзи Бриджеш Сингх, индийски комунист, с когото се запознала в издателството, където работела като прево­дачка от английски. Денят, когато заминала за Индия, стискайки в ръцете си една урна, урната с праха на нейния Бриджеш, за да бъде разпръснат от вятъра над Ганг. Накрая денят, когато трябвало да отиде в посолството в Ню Делхи, за да се завърне в отечеството, по­сланик бил онзи Бенедиктов, който сега е загубил поста си, и Бене­диктов я тормозел, използвал вулгарен, саркастичен език по повод на нейните вегетариански навици, каква идиотка, каква глупачка, казвал. Заради подобни неща се състаряваш. Една година се пре­връща в десет. Назряват крайни решения, може би егоистични и за­това спорни. Например изоставяш едно съкрушено момиче, което казва: „Не знам, не разбирам, мама ни обичаше“. Предаваш спомена за бащата, той е бил масов убиец, но по свой начин също и велик, и ще остане в историята както другите масови убийци, които са били също и велики. Ако помислим добре, нима Йосиф Сталин е умрял през 1953-та? Той е умрял сутринта на 6 март 1967-а, когато него­вата дъщеря се явила в американското посолство в Ню Делхи и ка­зала на слисания морски пехотинец: „Аз съм дъщерята на Сталин“.

От психологическа гледна точка тя има неотразимо обаяние. Трябва да се върнем назад с векове, до времето на Кристина Швед­ска, за да намерим подобна личност. Изключително интелигентна, очевидно е. Някоя посредствена не би сторила онова, което тя е сторила. Освен това интелектуалка от класа. В университета изу­чила добре марксизма, но изучила също и Италианското възражда­не и защитила дипломна работа не върху Хегел, а върху Макиаве­ли. Научила френски, за да чете Молиер, немски – за да чете Гьоте, английски – за да чете Шекспир. Умее да разпознава картина на Джото от такава на Чимабуе и знае в какво се състои разпадът на атома. Но повече от нейната интелигентност, от нейната безспор­на култура, пленява характерът ѝ – вулкан, който кипи под кора от лед. Изглежда търпелива. Толкова скромна. Но попитайте италиан­ската полиция какво се е случило в Рим, когато изпуснала самолета за Женева. За да разпръсне журналистите, полицията била скрила нейния придружител, онзи Рейл от ЦРУ, в една стая, а нея в друга. Те трябвало да се качат на самолета поотделно, в последната мину­та, но италианците са лоши организатори и Рейл се качил, а тя не. Стълбичката вече била махната, стюардесата щяла да затвори вратата, Рейл протестирал, командирът отказвал да отложи излитане­то, а от Светлана нямало и следа. Доближили стълбичката отново, Рейл слязъл, хукнал да я търси и не я намирал, накрая я открил в един склад – охранявана от войник с пушка. Обзела я такава безум­на ярост, че не само войникът, и пушката треперела. И не намерили начин да я накарат да разбере, че грешката се дължала на прекале­но усърдие, начин да бъде любезна, да изчака следващия самолет. Трябвало да ѝ предоставят празен самолет. И то незабавно, по дя­волите!

Изглежда студена. Изцяло под властта на самоконтрола. Но прегледайте нейната любовна биография, имала е трима съпрузи, други обичани мъже, между тях Алексей Каплер, прочутият сценарист – Сталин го изпратил в Сибир за повече от десет години. Мъ­жете ѝ харесват много и вярва в любовта с невъздържания романтизъм на руснаците, които плачат, когато слушат цигулки, гледат пейзаж от Неапол. Нима нейното политическо отричане не е плод на омразата към правителството, което не позволявало на болния Бриджеш да отиде и умре в родината си? „Аз го обичах и когато му отказаха това право, се промених напълно, изгубих всякаква толе­рантност към неща, за които дотогава проявявах голяма търпи­мост.“ Каква ти религиозна криза. Отвъд мъжкото лице, в тялото на германска домакиня гори неразкрита чувственост, поддържана от изтънчена женственост. Забележете как се опира на ръката на своя придружител, как се предава на мъжката ръка, която я поддържа. Бихте си казали, че винаги се нуждае от мъж, който да я закриля, да я отрупва с ласки. Ще си отрежа главата, ако в Америка не си намери скоро съпруг или не се замеси веднага в някоя сензационно нагорещена любовна каша.

Изглежда разумна. Изпълнена с логика. Но разгледайте нейно­то хаотично търсене на Бог – в него се съзира отчаянието на пеперу­да, която се блъска срещу запалена лампа. Отдава се на мистицизма и се посвещава на Православната църква. Май 1962-ра, Московска­та катедрала. Там отец Николай я кръщава „във вярата на праде­дите“. Запознава се с Бриджеш Сингх и се отдалечава от Православ­ната църква, потъва в индуизма на Кама Кришна и Вивекананда. Лятото на 1964-та, пролетта на 1967-а. По време на четирите ме­сеца в Индия е толкова погълната от Кама Кришна и Вивекананда, че постоянно посещава храма, облечена в бялото сари на вдовица. Маха сарито, пристига в Швейцария, среща монахините от не знам кой си манастир и започва отново да ходи на църква. Открива, че католицизмът е превзел сърцето ѝ, харесва го повече от всяка дру­га Църква. Пристига в Америка, говори с някои вярващи от Християнската научна църква и влиянието на монахините внезапно се из­парява в импулсивен интерес към Християнската научна църква. С една дума, даже и в проблемите на духа се оставя да бъде увлечена от страстта, а всички знаят, че тя е непоследователно чувство. Ка­къв ще бъде следващият избор? Свещеник, познаващ нейния опит, би могъл да я подбуди да поиска папска аудиенция. И кой знае дали това наистина няма да се случи.

Тя е жена, подвластна на необмислените постъпки. Импулсив­на, непредвидима. В много хора ще остане подозрението, че ней­ното бягство е организирано от американците, от ЦРУ. Истината е, че е решила всичко сама, внезапно, в онази сутрин на 6 март, преди Деня на жената в съветското посолство в Ню Делхи царял хаос, служителите, отговарящи за нейния надзор, се занимавали с друго и тя отишла в стаята си, сложила в една чанта ръкописа на книгата, повикала такси и за няколко минути стигнала до американското посолство. Американците били толкова неподготвени и изненада­ни, че не знаели как да излязат от безизходицата. Веднага се оба­дили в Държавния департамент, незабавно се свързали със съвет­ските власти, за да кажат ние нямаме нищо общо, нека да е ясно, ние сме невинни. И съветските власти реагирали с раздразнение, не войнствено.

Не представили никакъв официален протест, нямало заплахи. Даже може да помислим, че са отговорили „вземайте си я“, че не са много огорчени да я подарят на американците. Със своята фамилия, със своята забежка, със своето неподчинение тази Светлана винаги им била малко неудобна – тоталитарните режими не се нуждаят от хора, които не намират покой. Трябва да бъдат съдени, да ги хвър­лят в затвора, а после минават за мъченици, те са само в тежест. Нека Светлана занесе своя комплекс към бащата на американците, на тях Фройд им харесва много. Това е истината и се разбира вед­нага. Но не се разбира защо Светлана затвърдява своето търсене на божественото в Америка, ще рече едно общество, което повече от всяко друго прилича на съветското: материалистично, колекти­вистично, в основата си атеистично. Фразата Is God dead („Мъртъв ли е Бог?“) е измислена тук. Виждаш я написана по стените, вър­ху кориците на седмичниците, като заглавие на конференции, и с такава настойчивост, че една религиозна група плаща всяка вечер на телевизията следния рекламен скеч. Една старица шие, друга старица шие, трета старица шие. И какво шият заедно? Едно знаме, върху което четеш: „Разпространете наоколо новината, че Бог не е мъртъв“.

И с това стигнахме до Светлана в Америка. Тема, по която пър­во трябва да се каже, че американците са се влюбили лудешки в нея. По политически причини? Също. Че кой е толкова глупав и неблагодарен да откаже такъв подарък. Зад кулисите правителство­то препоръча на Конгреса да не притеснява госпожата с неуместни действия, например да я извика да свидетелства пред Комисията за разследване на антиамериканска дейност, както е правилото за всеки, който иска да отседне тук и има комунистическо минало. С исторически доводи? Също. Това е една доста великодушна страна, вмества всички, без да търси под вола теле – комунисти, фашисти, будисти; никога не забравя, че е създадена от бежанци, отритнати, емигранти – освен индианците в Америка всеки е чужденец. Политическите причини и историческите доводи все пак са второстепенни. В действителност Светлана е харесвана, защото е каквато е – подобна на тях, на мнозинството от тях. Харесвана е, защото не умее да се гримира, облича се зле, защото от пръв поглед не предиз­виква комплекс за малоценност. Всъщност американците не могат да се примирят с европейците, които слизат на летище „Кенеди“ с багаж от критики и нахалство. Те са народ от селяни, който се раз­бира със селяните, авантюристи без изисканост, които се разбират с авантюристите без изисканост. Изискаността на Светлана е инте­лектуална, скрита и затова в Светлана те виждат селянка – би могла да е родена в Охайо, една скромна авантюристка.

Ненапразно най-суровият колумнист в Ню Йорк Джими Бреслин ѝ е посветил елегия със заглавие Светлана, струя свеж въздух: „О, каква разлика между нея и кльощавите жени, прахосващи пари на Пето авеню, жените, носещи кожени палта и диаманти, перуки и изкуствени мигли, слънчеви очила и минирокли, жените, които искат да приличат на Туиги и чиито съпрузи работят в стъклени­те небостъргачи, в пет часа излизат от тях и хукват към вкъщи, за да гледат телевизия, а после повтарят като папагали чутото от телевизора…“. Ненапразно всички вестници повтарят неговите хвалебствия: „Изключително ценно същество, смела, откровена, талантлива, естествена, толкова самотна и обременена от сензационно роднинство…“. Ненапразно всеки пет минути се обяснява колко ѝ подхожда красивото име – Светлана идва от „свет“, това означава „светлина“, „Алилуева“ означава „Хвалете Господа“. И нито една кри­тика, че е оставила дъщеря си в Москва, причинила е неприятности на сина си. Когато Ингрид Бергман остави Пиа в Холивуд, за да се премести в Италия с Роселини, цяла Америка се надигна, грачей­ки като гарга. За Светлана – тишина. Даже я оплакват за нейните майчински терзания, не може да телефонира – руснаците не дават връзка с номера на Екатерина и на Йосиф. Да не би Светлана да е избягала заради някой Роселини, избягала е, за да спаси своята съ­вест и книгата си, казват. За нищо не служи да им се отговори, че книгата ще ѝ донесе поне един милион долара, шестстотин и трийсет милиона лири, освободени от данъци, и то като изключим продажбите в чужбина – горката Светлана.

Да я последваме в тази съдба на пресконференцията в хотел „Плаза“ в Ню Йорк, сряда, 26 април. Два часа следобед. Петстотин души – журналисти, фотографи, оператори. Всеки подбран щател­но с лична покана, всички негови документи проверявани на входа, понякога претърсван, в случай че носи бомби, револвери, ножове. Въпросите трябва да бъдат написани, предшествани от име, фами­лия, заглавие на вестника, националност, после предадени на една церберка, а тя ще ги предаде на адвокатите. Онзи Едуард Грийнба­ум, който е водил преговорите за закупуването на книгата, и Алън Шварц, придружил Светлана от Цюрих до Ню Йорк. Защо на адво­катите? Защото пресконференцията ще продължи един час, нито минута повече, нито минута по-малко, и въпросите трябва да бъ­дат подбрани по причина на времето. Но времето няма нищо общо. Искат да избегнат прекаленото, нездраво любопитство. Както биха направили двама съветски служители.

Из „Ако се родиш жена” от Ориана Фалачи, изд. Сиела, 2023

Тази книга събира някои от най-значимите страници, написани от Ориана Фалачи по темата за правата на жените, за равенството между половете, за това да бъдеш жена в бурните години на XX век. В своята невероятна журналистическа кариера Фалачи се е срещала с личности, които са се превърнали в икони за поколения.

В годините, когато жените в Европа все още са се борели за правото си да гласуват, да бъдат съдии, за правото на развод, италианската публицистка интервюира звезди като Коко Шанел, Ингрид Тулин, Мери Куант, Кейт Милет, политици и световни лидери като Голда Меир и Индира Ганди. Мислите на всички тях за ролята на жената, за патриархата и равенството, за феминизма, за свободата, прогреса, демокрацията и огромните социални и политически промени след Втората световна война, са събрани в сборника „Ако се родиш жена“.

Ориана Фалачи се среща със съпругата на Енрико Ферми – Лаура, с италиански сенаторки, с певици и актриси, с лидери на феминисткото движение, пише портрети за Жаклин Кенеди и за дъщерята на Сталин – Светлана. В своите текстове тя засяга теми като промените в модата, съжителството без брак, сексуалната разкрепостеност, жените в политиката, правото, в науката и войната, крайния феминизъм и отричането на семейството, правото на аборт, проституцията и нейното преследване. През нейните думи можем да се върнем назад във времето към времената на епохални промени в мисленето на хората в Европа и САЩ, когато ролята на жената драстично се променя въпреки агресивната съпротива на най-консервативните групи.

Родена и израснала във Флоренция, Италия в семейството на Тоска и Едоардо Фалачаи – Ориана Фалачи е журналистка, която успява да превърне перото си в еталон за професията. С десетки интервюта зад гърба си, репортажи и статии тя успява да се наложи със собствен почерк и остър стил. Фалачи започва журналистическата си кариера едва на 16 годишна възраст с публикуването на първата си статия. До 1954 година тя продължава да пише за местни вестници. След известно време се започва работа като кореспондент за “L’Europeo”, работи за “Ню Йорк Таймс”, списание “Лайф” и за лондонския вестник “Таймс”. Била е кореспондент по време на индийско – пакистанката война във Виетнам. През 1968 г. отразява и мирна демонстрация в Мексико, на която тамошните власти отвръщат с насилие. Италианската журналистка става известна и с интервютата си от с палестинския лидер Ясер Арафат, с режисьора Федерико Фелини, с Индира Ганди, с гръцкия революционер и неин приятел Александрос Панагулис. Впоследствие прави интервюта и с Фидел Кастро, Шон Конъри, Муамар Кадафи, вили Бранд, Хенри Кисинджър и други.

След приключването и оттеглянето ѝ от сцената на журналистиката тя се мести в Манхатън. Терористичните актове от 11 септември 2001 година срещу кулите на Световния търговски център в Ню Йрок, обаче я карат да се завърне ударно и да продължи да пише. Ориана Фалачи се завръща с кауза, а каузата е борба срещу ислямския фундаментализъм. Книгите ѝ “Гневът и гордостта“, “Силата на разума” и “Интервю със себе си. Апокалипсис” доказват твърдата и позиция и убеждения за прииждащата опасност. Според Фалачи Европа е силно заплашена да бъде завладяна от исляма. Най-силната и завладяваща творба на авторката излагаща идеите и си остава, и до ден днешен си остава “Силата на разума”. Книга, която спомага за завеждането на множество дела на расистка и ксенофобска основа. Книга след, която авторката получава безброй смъртни заплахи, но въпреки това не спира да заявява открито мнението си.

Facebook Comments
Споделете публикацията:
Avatar

Ориана Фалачи

Provo.bg е открита, свободна и независима медия. Целим да информираме своите читатели и да провокираме гражданското им самосъзнание, да пробудим народа от летаргията, да го извадим от бездействието, да го накараме да повярва, че заедно можем повече.

Вижте публикациите на този автор

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *