
– Мамо, кой е Никола Йонков Вапцаров? – ме попита веднъж Димитър, десетгодишният ми син.
Как можех да разкажа за този велик поет в две изречения?
– Той с теб ли е учил, в един клас ли бяхте?
Питах се от къде сега дойде този интерес.
Гледаха ме две широко отворени детски очи, любопитни, красиви.
Огледало на времето.
– Срещата ми с Вапцаров е много стара, детето ми.
Бях по-малка от теб, когато за пореден път изваждах всички книги от домашната библиотека, а те са повече от хиляда, знаеш. Бършех прахта под тях, както ме беше помолила баба ти, но за мен това не беше задължение, а радост, празник. Леко навлажнената хавлия и тя изпитваше наслада от допира с томовете стари книги на известни автори. Лъщяха в ръцете ми като новородени. Заета с тази дейност се увличах, влизах в поток и можех да изкарам дни наред без да ям и спя дори. Бях 6-7 годишна, едва ли съм могла да чета. Сигурно съм сричала имената на авторите и заглавията и така съм забавлявала по-малките си сестрички. И за тях се грижех… Докато майка ми готвеше, чистеше, гладеше, простираше, переше тонове дрехи и килими на ръка.
-Докато баба ти заедно с нейната майка и баща отглеждаха тютюн и го нанизваха на игли и после на канап, за да съхне.
Колко много приказки са се разказали и стихчета издекламирали на тези седенки с игли и тютюн в ръце. Така съм си развивала аз фината моторика и не само аз, а всички мои връстници от родопския край. Така ще я запомня баба ти от моето детство винаги нещо правеща, винаги с две заети ръце. А какви вкусотии приготвяше! Изпълняваща стриктно рецептата от готварската книга, до грам и до лъжичка мерките, всичко по закон, изпълнителна. И нас ни учеха така, да се изпълняват задачите, да се пишат домашните , да се следват задълженията, да се следват десетте божи заповеди, учеха ни да сме съвършени, не понасяха грешките ни. Страхувах се да сбъркам, защото исках да си спестя тяхното недоволство. (По-късно разбрах, че не е важно какво правя аз, а какво Бог е направил за мен специално, много по-късно го разбрах.) И днес продължава да е така, най-вкусните гозби приготвя баба ти. Видях с крайчеца на окото си, че Митко започна да се облизва, припомнил си вкуса на пататника й. Най-щастлива беше баба ти когато поливаше цветята в градината и когато ни събираше на широката спалня, и ни четеше Моторните песни. А аз в желанието си да й подражавам слизах долу при моята болна баба и четях на нея, докато заспи. Отварях книгата, рецетирах и се преструвах, че съм го прочела. Баба ми се забавляваше, въпреки астмата и диабета, които моряха тялото й. Разказвах й, че мечтая да се омъжа за точно такъв хубавец като Вапцаров като порасна. И тя само повтаряше Веселинини работи. Така беше кръстила раздела с мечтите ми.
Ето – аз дишам,
Работя, живея
И стихове пиша…
Хората странно ме гледаха или си шушукаха по мой адрес… Защото докато средната ми сестра и другите деца от махалата скачаха и се потяха в игрите на ластик, жмичка, купи… аз дондурках бебешката количка, (онази същата, в която навярно и мен са дундуркали като пеленаче.) Дундурках бебето и рецитирах Вапцаров. Гледах да съм на такова място, че да пазя сестра си от преминаващите крави, магарета, каруци, лади, москвичи, чат-пат волги. Тази количка ставаше още по-тежка за бутане от 8-9 годишно дете, защото багажника го товарех с книги. Любимата ми играчка. Какви времена бяха… Връщаха ме от училище, ако не бях вързала синята връзка или не си бях подрязала ноктите. Сега връщат учениците, ако са си забравили маските, а големите момичета бягат от часовете, защото имат записан час за маникюр или гримьор. Часовете приключваха по обяд. Не оставах на занималня, бързах да се прибера вкъщи. Децата непрекъснато се присмиваха на доста едрото ми тяло.
– „Дебелана, дебелана“ – това чувах в междучасията, обикновено или на лагерите. Дори веднъж ни изведоха на разходка до музея, видях баба си и от срам не я поздравих, да не ми се подиграят, че съм пълна като нея. (А сега колко ми липсваш, бабо, сега!) Предпочитах да уча вкъщи на спокойствие. Имах уши да чуя и ги чувах децата, и няколко часа след това пак ги чувах, не ми се лягаше, защото тогава виковете и обидите кънтяха най-остро в ушите ми. Даже Бог да ме прости за това, което ще кажа, но бях съгласна да не чувам като дядо си, толкова бях зле. (Сега съм повече от благодарна на Иисус, вече не гледах какво правя аз, какво правят другите, гледах какво е направил Той за мен). Преди да се прибера вкъщи, в моя бункер винаги минавах през градската библиотека или през книжарницата. Обожавах тези места. Моя храм. Разглеждах и избирах книги с часове. Там намирах вътрешно спокойствие. И до днес е така, когато почувстам неразположение бягам за нова книга. Нормалните хора отиват в аптеката. Обожавам миризмата на нови книги или нови обувки. И двете са обещание за пътешествие в нови и красиви светове. Душата ни мисли в картини. Учебните часове по Литература в 9-и клас отново ме срещнаха с Вапцаров и неговите „Моторни песни“. (“Вяра’’, ‘’Пролет’’, ‘’Борба’’, ‘’Песен за човека’’, „На жена ми“ и др.)
”Какво ще ни дадеш, историйо, от пожълтелите си страници“!
Знаех биографията му, сякаш е бил по-голям брат. В 11-и клас на Олимпиадата, отново ме изненада Вапцаров. Той направо ме спаси, защото исках отлична оценка и я получих. Само неговото творчество познавах толкова изчерпателно. От 8 ч. до 13 ч. химикалът ми трескаво бягаше по редовете, и той разбираше от състезания и надпревари. Шишето с вода и шоколада също го аплодираха мълчаливо. Занесох ги неотворени вкъщи. Знаех много, споделях всичко. В този ден слънцето се беше клонирало, толкова светло, защо? Чувствах пълно щастие, пълно удовлетворение. Седнали сме да учим с Митко ”Вяра“. В парка сме. Птичките пеят, прелетните са напълнили куфарчета с летни емоции и са заминали. Но ние сме тук редом с врабчетата в красивия парк на Сандански и учим стиховете на Вапцаров. Приказно блаженство. Това наричам аз зелен сертификат. Моето десетгодишно хлапе с огромен хъс за победа се готви за поредното състезание. Декламиране на откъс от „Вяра“. Видеото се получи добре с музикален фон, помогнаха ни професионалисти. Пуснахме го по имейла. Вярвам, че Митко отново ще е на първото място, защото съм негова майка и го подкрепям. Става ми приятно. Успяла съм да предам нататък безсмъртието на поета. Моторните му песни все ще се четат. Поклон!