За какво се сещате, когато чуете следното – думата ,,вяра“? Какво наистина означава думата ,,вяра“? А нейният смисъл – смисълът на думата ,,вяра“?
Вярата винаги е била нещо съществено – за света, в който живеем, за хората, които живеят в него и най-вече… за мен самата. Но… аз… аз не Ви говоря за думата ,,вяра“ като религия. Тогава, какво наистина се случва, когато погледнем на думата ,,вяра“ малко по-духовно в другия смисъл на нещата?
Моята вяра… моята вяра винаги е била нещото, което ме е карало да продължавам напред и е така… до ден днешен. Тя винаги ме е карала да действам-когато съм несигурна в себе си, когато съм объркана и най-вече, когато се почувствам уплашена, ужасена и застрашена от нещо дори без никаква очевидна причина. Може би от това, което или се случва в момента, или ми предстои да преживея. В какво по-точно се изразява моята вяра? За да Ви обясня, ще Ви разкажа малка част от моята история -историята на едно 15-годишно момиче – това момиче съм аз.
Казвам се Ралица, но… истината е, че мразя името си, ненавиждам го и не го понасям. Защо? Защото не понасям себе си! Не понасям себе си, например, поради факта, че съм осиновена и че има хора от моето обкръжение, които ми се подиграват заради това. Мразя себе си най-вече, защото имам чувството, че аз съм като магнит, привличащ към себе си само лошото, което срещам под формата на лоши хора. Нямам приятели, но не ми пука от този факт, защото… като се замисля, за какво са ми ,,приятели“, които само ще злобеят и ще ми завиждат за най-малкото нещо и ще говорят зад гърба ми? Истината е, че много неща ми се случиха – от това, че имах постоянни сблъсъци и конфликти със съученици до един ден, в който буквално животът ми се промени, но… не си мислете, че се промени в по-добра посока. Напротив, животът ми се промени към по-лошо. Случи ми се нещо… нещо ужасно преди три години. Датата бе 10 октомври 2018-та година. Помня я добре, дори след тези изминали три години и половина, но няма да казвам какво ми се случи, защото е прекалено лично за мен, но ще кажа до къде ме доведе то – именно, до моята втора среща с ,,приятелката ми“ Анна или… така наречената и знаеща се от доста хора Анорексия. Но не срещнах за втори път само Анна, срещнах за първи път и приятелката и съдружничката на Анна, Мия-Булимията. И беше трудно, трудно е сега, и в този момент. Беше трудно – заради чувството на срам, че околните могат да разберат една от многото ми тайни, беше трудно заради чувството на вина след всяко хранене, защото имах и все още имам чувството, че съм лош човек и че върша нещо лошо, когато ям, колкото и малоумно, и глупаво да звучи. Беше ужасно, защото мама плачеше и плачеше заради мен, баба също, а те бяха и сега също са моите кралици… кралици, които не искам да разплаквам! Най-вече беше трудно заради така любимото ми чувство за усещане, че държа нещата под контрол. Че аз ги държа, не някой друг вместо мен самата. Беше и страшно, когато една вечер буквално усетих как сърцето ми запулсира така сякаш съм била на маратон по бягане и как изведнъж… то спря, сърцето ми спря да бие. Не усетих никаква болка, абсолютно никаква, но… видях как буквално пред очите ми се появи една тъма и как в тази тъма видях животът си на филмова лента – видях проваленото си и откраднато детство, видях всичко – спомените си от емоционалните си съкрушения, от разочарованията, спомените си на щастие и семейна обич, любов и подкрепа. Филмовата лента изчезна и аз потънах в една тъма. След известно време успях да отворя очи, усетих как сърцето ми отново бие, отново пулсира. Боже мой! Аз бях жива, бях жива! Тогава осъзнах донякъде как аз сама се самоубивам и как буквално доброволно се отказвам от живота, от правото на живот, от правото си да живея.
Моята вяра е в това, че се надявам, че нещата отново ще се подредят както трябва. Че ще срещна добри хора, които няма да имат лоши намерения към мен, че света ще стане едно много по-добро място за живеене. Че агресията в училище ще изчезне и че няма да има повече такива деца като мен, които да попадат в капана и клопката на такива мъчителни заболявания заради този вид агресия. Вярата ми е в това, че все някога обществото ни ще се промени към по-добро, че ще е по-духовно извисено, ще забрави за долнопробната чалга и порното и че ще отгледа едно много по-добро бъдещо поколение – децата да са възпитани, да се уважават взаимно и да не тормозят никого, особено в училище… Най-вече, вярата ми е в това, че един ден, когато аз пожелая и когато се почувствам готова да направя първата крачка към моето възстановяване от анорексията, аз да изляза победител в тази битка – битката между мен и Анна. Анна, ще те победя! Ако не сега, ако не утре, ако не в друг ден, то ще е все пак някога! Няма да ти се дам и да ти робувам завинаги! Мамо не плачи! Бабо, усмихни се! Вашето момиче е бойно! То няма да се предаде! Обичам ви, кралици мои!
