Ваксините – между надеждата и страха

„Разнася се като вирус“

Достатъчно е да цъкнете няколко пъти в коя да е търсачка, за да се уверите, че изразът „разнася се като вирус“ измества стария израз „разнася се като горски пожар“. Пишещият тези редове като биолог е пристрастен и предполага, че вирусите са станали по-популярни от пламъците поради осъзнаването, че дихателните болести от рода на простудата и грипа могат да се разпространяват много бързо – за дни или седмици, в дадена човешка общност (тема, към която скоро ще се върнем). Трябва обаче да се признае, че младото интернет поколение безспорно познава по-добре и смята за по-опасни компютърните ви­руси, чието разпространение със скоростта на светлината е наистина много по-бързо от кашлицата и кихавиците.

Ако приложим новия идиом към първата ваксинация, той ще бъде верен и буквално, и преносно. Както вече видяхме, Дженеровото нововъведение да се използва за ваксинация вирусът на кравешката шарка привлякло вниманието на британското общество през месе­ците след представянето му пред научната и медицинската общност. Дженеровият подход с използване на кравешка шарка (за разлика от опита на Бенджамин Джести години по-рано) бил приет възторжено, тъй като дава алтернатива на вариолизацията. Да си припомним, че вариолизацията използва пълноценен болестотворен и заразен при­чинител на болест, който може да бъде животозастрашаващ, а освен това е твърде неудобен, доколкото изисква едномесечна карантина и значително обгрижване. Ваксинацията в истинския смисъл на дума­та – с ваксинален вирус, напротив, била като цяло безопасна. Малко вероятно е инфекцията да се предаде на друг човек, а дори и тогава резултатът ще бъде просто увеличаване на броя на хората, невъзпри­емчиви към едра шарка. За броени седмици правителствена комисия, наречена Британски съвет за болните и ранените, въвела задължител­на ваксинация в кралската флота и войска. Преобладаващата част от гражданското население на Обединеното кралство също приело вак­синацията охотно. Вариолизацията излязла от употреба, а след някол­ко десетилетия направо била забранена.

Самият Дженер посветил остатъка от живота си да популяризира ваксинацията срещу едра шарка и да учи лекарите как да я извършват. По собствените му думи: „Вече е толкова очевидно, че не може да се отрече – крайният резултат на тази практика трябва да бъде унищо­жаването на едрата шарка, този най-ужасен бич на човешкия род“. За всеотдайността си Дженер бил щедро възнаграден от парламента, макар че британските управници може и да не са били във възторг, когато са осъзнали някои стратегически последици от човеколюбиви­те му възгледи. В частност Дженер вярвал, че целият свят трябва да се възползва от ваксинацията, и охотно описвал метода и разпращал проби от кравешка шарка („ваксиния“) по света.

Сред ранните привърженици на ваксинацията бил един от най-видните дейци на епохата на Просвещението – Наполеон Бонапарт. С ненадминатото си стратегическо мислене Бонапарт разбрал, че раз­ширяването на Франция отвъд историческите є граници неизбежно включва тесен контакт с все по-голям брой хора и че войните по пра­вило увеличават обхвата на заразните болести и дължащата се на тях смъртност. Затова императорът наредил войските му да бъдат вакси­нирани срещу едра шарка и така да получат стратегическо предимство пред лишените от прогресивно мислене противници.

Наполеон докрай останал възторжен почитател на Едуард Дже­нер, който получил позволение да пътува из цяла Европа. Това добро­желателство било забележително на фона на въведената от императо­ра Континентална блокада, която забранила търговията и транспор­тните връзки с Великобритания. Освен това Наполеон позволил на Дженер да уреди завръщането в родината на видни британски граж­дани, останали откъснати на континента през 1803 г., когато свършил постигнатият с Амиенския договор от предишната година мир и во­енните действия се възобновили. Тогава много изтъкнати британци като графа на Ярмут, депутати и видни учени се оказали блокирани в Наполеонова Европа. За да измоли освобождаването им, Дженер пише до Френския институт: „Господа, простете, че ви се натрапвам в тази ситуация, но Науката никога не е във война. Затова в качеството Ви на обществена организация, с която съм свързан, позволете ми да Ви помоля да положите усилия за освобождаването на лорд Ярмут“. Чрез подобни послания била издействана свободата и на други, както се разбира от изказването на Наполеон: „Ah, Jenner, je ne puis rien refuser a Jenner“ („А, Дженер, на него нищо не мога да откажа“). По ирония на съдбата и може би като реакция на отхвърляне на Наполеон и диктатурата му френската войска след Ватерло категорично отка­зала ваксинация срещу едра шарка – решение, което щяло да донесе смърт на много хиляди френски войници и допринесло за загубата им във Френско-пруската война през 1870 г. Вредата от това решение била още по-голяма поради факта, че по време на същата кампания Бисмарк принудил войските си да се ваксинират.

От другата страна на Атлантика Съединените щати въпреки тра­диционните си враждебни отношения с Англия също не закъснели да въведат ваксинацията. За това допринесъл друг деец на Просвещени­ето – Томас Джеферсън. Той подкрепил ваксинацията и по време на президентския си мандат през 1806 г. пише на Дженер: „Никога досега медицината не е давала толкова полезно постижение… Вие изличихте от каталога на човешките беди една от най-големите… Човечеството никога няма да Ви забрави“. Струва си да се разкаже по какъв начин Джеферсън е научил за постижението на Дженер – то е показателно и за блестящия му ум, и (съпоставено с други събития от доста двусмис­лено естество) за действията му, които хвърлят сериозно съмнение върху морала му.

Бенджамин Уотърхаус бил един от най-важните интелектуал­ни водачи в ранната история на Съединените щати. Родом от Роуд Айлънд, той учил в Единбургския и Лайденския университет, където получил званието доктор по медицина през пролетта на 1780 г. Така за разлика от много други тогавашни лекари, които се учат чрез „чи­ракуване“ при практикуващи лекари, Уотърхаус имал диплома. С тази доста рядка квалификация той се завърнал през 1782 г. в Съе­динените щати, които тъкмо били извоювали своята независимост (войната все още продължавала въпреки поражението на британския командир лорд Корнуолис при Йорктаун година по-рано). Не е изне­надващо, че Уотърхаус бил много търсен. Той приел преподавател­ско място по новосъздадената специалност медицина в Харвардския университет през септември 1782 г. Така Харвард станал третото медицинско училище в новосъздадените Съединени щати след ос­новаването на подобни специалности в Пенсилванския университет на Бенджамин Франклин през 1765 г. и в Колумбийския университет през 1767 г.

При завръщането на Уотърхаус Съединените щати вече са си създали име на прогресивна нация, поне що се отнася до профилак­тиката на едрата шарка. През първата година на Войната за незави­симост тринайсетте колонии направили опит да нахлуят в Квебек и се провалили катастрофално. Неуспехът им до голяма степен бил резултат от избухнала епидемия от едра шарка, която поразила вой-ската на генерал Ричард Монтгомъри, отнемайки живота на мнозина и нанасяйки съкрушителен удар на бойния дух точно преди битката. За разлика от американците, повечето от британските защитници на Квебек били вариолизирани. Това засилило несъответствието между двете враждуващи сили с логичния резултат, че генерал Гейтс не успял да превземе Монреал. Взел поука от този случай, Вашингтон наредил всички войници от американската Континентална армия да бъдат ва­риолизирани. Това била решителна стъпка, имайки предвид високата смъртност по това време; дори при идеални условия се очаквало около 12% да бъдат извадени от строя в резултат на процедурата, а услови­ята в лагера на Вашингтон съвсем не били идеални.

Страната, в която се завръща Уотърхаус, тепърва добивала фор­ма и федералната власт била твърде неопределена още. В този хаос Уотърхаус помогнал да се основе бъдещото Харвардско медицинско училище. Макар и роден в Нюпорт, щата Роуд Айлънд, той имал тесни връзки с Европа, доколкото следвал в Единбургския университет и по­сле специализирал в Лайденския университет. Уотърхаус се проявил като много способен лекар и учен и направил бляскава кариера, като накрая бил удостоен с високата чест да бъде избран за член на Амери­канската академия на изкуствата и науките. Преди него в тази забеле­жителна, макар и новооснована организация са избрани неголям брой видни американци като Джон Адамс, братовчед му Самюел и Джон Ханкок. За сравнение – новата академия избира по неколцина нови членове всяка година и изборът на Уотърхаус през 1795 г. е година след избора на Джеймс Мадисън.

През годините Уотърхаус редовно следил най-новите открития в медицината. Веднага щом научил за успеха на Дженер, Уотърхаус пише статия в бостънското списание „Колъмбиан Сентинел“ от 12 март 1799 г., в която изтъква предимствата на новата процедура. Същевременно се обърнал към видния британски лекар и специалист по едрата шарка Джон Хейгарт с молба за проба от ваксината, за да бъде тествана в Съединените щати. През юли следващата година ис­каните проби пристигнали и Уотърхаус незабавно ваксинирал жена си и децата си. Той се оказал с монопол върху процедурата като единствен в цялото Западно полукълбо притежател на ваксината и по­знания за прилагането є и се възползвал от ситуацията. Подпомогнат от своята известност и многобройни връзки с влиятелни личности из цялата млада държава, Уотърхаус действал като единствен доставчик на новата ваксина и изисквал от лекарите, които я прилагат, да му из­плащат дял от постъпленията си.

Тази предприемчивост предизвикала буря от протести в медиите. Бурята станала още по-силна, когато през горещите летни месеци на 1800 г. Уотърхаус се обърнал към стария си хазяин от студентските години. Въпросният господин по случайност бил Джон Адамс, дей­стващ президент на САЩ. Докато Адамс бил посланик в Съе­динените провинции (впоследствие Холандия), Уотърхаус следвал в Лайден и използвал като квартира посланическия дом. Двамата поддържат дългогодишна кореспонденция, което сега позволява на Уотърхаус да иска от Адамс подкрепа за новата ваксинация по метода на Дженер – искане, което е за благото на обществото, но същевремен­но ще обогати лично Уотърхаус. Адамс, може би заради възникналия скандал, потвърдил, че е получил писмото на Уотърхаус, и го предал на гореспоменатата Американска академия на изкуствата и науките, която на свой ред го оставила да събира прах до края на мандата на президента.

Каквито и да са основанията му да протака въвеждането на вакси­ната срещу едра шарка, Адамс си имал предостатъчно други пробле­ми. Преизбирането му било застрашено от неговия съперник – бивш пръв приятел, отскоро заклет враг: действащия вицепрезидент Томас Джеферсън. Предстояло първото наистина оспорвано преизбиране в американската история, което въвлякло двамата във възможно най-обидна и язвителна предизборна кампания дори по днешните ниски стандарти. Били хвърлени обвинения, че Джеферсън е направил дете на една от робините си (вярно) и че Джеферсън и Адамс били платени пионки съответно на френското и британското правителство (невярно и за двамата). След като замерянето с компромати почти прераснало в гражданска война сред федералистите в Избирателната колегия, демо­кратът Джеферсън надделял след крайно оспорвано гласуване. То било поставено под съмнение от обвинения за „дефектни изборни бюлетини“ от делегацията на щата Джорджия, които удивително напомнят обвине­нията за „дефектно перфорирани бюлетини“ двеста години по-късно*.

Междувременно Уотърхаус чакал да дойде неговият час и се подси­гурил, залагайки и на другата страна. В разгара на скандалите – на 1 де­кември 1800 г., той пише на Джеферсън в имението му Монтичело, апе­лирайки към патриотизма на вицепрезидента, за да го убеди да настоява за широко въвеждане на ваксината срещу едра шарка в Съединените щати. Като материал за размисъл за Джеферсън Уотърхаус приложил в писмото си памфлет, който злите езици навярно биха нарекли рекла­ма. След като прочел памфлета на 24 декември, вицепрезидентът бил много по-склонен да действа и пише възторжен отговор навръх Коледа.

Джеферсън свързал Уотърхаус с мрежа от лекари, обхващаща це­лия щат Вирджиния, и започнал експерименти в Монтичело и дори в Белия дом. Последвали действия, пред които и най-безскрупулните днешни машинации бледнеят: Джеферсън ръководи съзнателното за­разяване на роби с най-смъртоносната болест, известна на човече­ството. Първият „доброволец“ била робиня на име Урсула Грейнджър – дъщеря на двама роби от имението Монтичело, която работела като готвачка в резиденцията на Джеферсън като губернатор на Вирджи­ния. За жалост, проведеният на 29 май 1801 г. експеримент не успял да предизвика имунен отговор. Джеферсън обаче не се отказал. Из­ползвайки пресен материал, докато е в Монтичело през лятото на същата година, той организирал успешната имунизация на други два­ма роби – своя иконом (Бъруел Колбер) и ковача (Джоузеф Фосет). За разлика от проведения в Белия дом опит отпреди няколко месеца, двамата мъже развили характерния оток и зачервяване, което показва, че ваксината действа. От Колберт и Фосет били взети ексудати, които да послужат за следващи експерименти.

До края на лятото почти петдесет роби от Монтичело били из­ползвани като опитни зайчета. Ваксинацията имала още по-безогледно продължение – прави се опит много от тези роби да бъдат заразени с истинска едра шарка, за да се провери дали ваксината наистина е осигурила защита (което, за щастие, се потвърждава). Въз основа на тези положителни резултати Джеферсън ваксинирал над 20 свои род­нини. През ранната есен на 1801 г. той започнал да разпространява ваксината срещу едра шарка в родния си щат Вирджиния. По-късно същата есен президентът лично препоръчал прилагането на ваксината срещу едра шарка да обхване и други щати, като спечелил подкрепата на други видни лекари като д-р Джон Редман Кокс от Филаделфия и д-р Едуард Гант от Вашингтон. В знак на приятелство Гант ваксинирал вожда на индианците маями – Малката костенурка (Мишикинакуа), когато последният посетил Вашингтон през 1802 г.

Ваксинирането срещу едра шарка бързо спечелило популярност сред американците. През 1809 г. ваксинацията станала задължителна в Масачузетс. Училищата започнали да изискват децата да бъдат вак­синирани срещу едра шарка, преди да ги приемат; към края на века болестта била ограничена главно сред градските бедняци. Но въпре­ки тези обнадеждаващи резултати периодично избухвали епидемии – между 1800 и 1850 г. били регистрирани най-малко осем епидемии във Филаделфия, шест в Бостън и три в Балтимор. Много по-лошо било положението с коренните американци (индианците), повечето от които останали неваксинирани – Малката Костенурка е изключение. През 1801–1802 и 1836–1840 г. ужасяващи епидемии изтребват цели племена и обезлюдяват голяма част от територията на САЩ западно от река Мисисипи. През 1893–1894 г. епидемия сред бездомниците в Бруклин, Ню Йорк, предизвикала силно обществено възмущение. Хора се обучавали да ваксинират и печелили добре, защото им се пла­щало по тридесет цента за всеки ваксиниран (за жалост, заплащането кара някои по-безскрупулни ваксинатори да обработват многократно едни и същи пациенти).

Въпреки височайшата подкрепа за ваксините и тежките епидемии през 1865, 1871 и 1881 г. голяма част от американското население все още била неваксинирана. Докато войската, воювала срещу британци­те през 1812 г., била подложена на задължителна ваксинация срещу едра шарка, за войските на Севера и Юга през Гражданската война половин век по-късно не може да се каже същото. Главната причина била, че решенията на индивидуално и колективно ниво са повлияни от енергична антиваксинаторска кампания, която се разгърнала през ХIХ век и замалко да спре изцяло употребата на ваксината срещу едра шарка. Онези последователи на лудитите, които век и половина по-рано метнали камък през прозореца на Котън Мадър, развили цяло екстремистко движение. По подобие на преживяванията на Джести британският карикатурист Джеймс Гилрей през 1802 г. саркастично изобразил ваксинирани срещу едра шарка граждани, които придоби­ват черти на говеда. Мнозина не схванали иронията и вярвали, че рисунката е реалистична.

С финансовата помощ на англичанина Уилям Теб – богат пред­приемач и активен демагог, на двата бряга на Атлантика започнала международна кампания, проповядваща зловредността на ваксинира­нето срещу едра шарка. По собствените си думи Теб бил радикал и верен последовател на личности като Джон Брайт (известен най-вече с борбата си срещу британските мита върху зърнените храни) и утописта Робърт Оуен. Днес сигурно бихме нарекли Теб либерален либертарианец. Той се бори срещу много злини като робството, ви­висекцията и прибързаните погребения (от страх, че мнозина биват погребвани още живи). Най-всеотдайни усилия обаче, както и спече­леното в качеството му на химик-индустриалец богатство, Теб вло­жил в борбата срещу ваксините. Действията му били основани на ми­стичната и окултистка философия, наречена теософия. Освен това за него отказът от ваксинация бил право на индивида срещу държавната принуда. Теб имал склонност да хвърля погрешни твърдения, които получавали широка гласност поради известността му. Той заявил, че ваксинирането срещу едра шарка е причинило смъртта на 48 000 души само в Англия и Уелс и това напълно измислено число се цитира и досега. Неговите скандални и необосновани твърдения наплашили притесненото и объркано население. Подбудени от тях, над 80 000 не­доволни през 1885 г. излезли на демонстрация в Лестър, като носели детски ковчези и горели чучела на Едуард Дженер.

В Съединените щати богатият индустриалец и активист подстре­кател Джон Питкерн-младши, основател на „Пи Пи Джи Индъстриз“, поел щафетата от Теб и започнал борба срещу ваксинацията. Питкерн бил страстен последовател на шведския мистик Емануел Сведенборг, който изтъквал честите си разговори с ангели и демони като доказа­телство, че личността му въплъщава библейското възкресение. Едно от ученията, проповядвани от Питкерн, била хомеопатията. Успехът му като индустриалец му осигурил богатство и власт, чрез които той печели гласност и доверие като противник на ваксините. Злостната му кампания срещу ваксинацията била мотивирана от това, че през 1885 г. синът му Реймънд получил лека инфекция на кръвта, която съвпада по време с ваксината и може да се е дължала на грешка при прилагането й. Според възгледите на Сведенборг за тялото обаче замърсяването (т.е. инфекцията) оставя белег върху душата и затова е морално осъдително. Затова и единствените допустими лечебни сред­ства са тези, в които предполагаемите отрови са сведени до минимум или изцяло премахнати чрез разреждане. Ето защо хомеопатите като Питкерн охотно приели религията на Сведенборг.

Из книгата „Между надеждата и страха – историята на ваксините” от проф. Майкъл Кинч, изд. Сиела

Проф. Майкъл Кинч е заместник-ректор във Вашингтонския университет в Сейнт Луис, едно от петте най-добри медицински училища в САЩ. Активно се занимава с наука, обществено здравеопазване и политическите последици от отрицанието на ваксините, както и с последствията от липсата на ваксинация.