Любов и вяра. Това, което е вътре в нас, в душата и в сърцето ни, това, в което вярваме и силата, с която го правим имат огромно значение, за онова, което предстои да ни се случи.
Любовта излиза от сърцата ни, количеството, което пръскаме около нас, към хората и животните, а дори и към растенията, които ни заобикалят, се връща при нас отразена в очите на обичания или умножена двойно от Вселената. Вярата, която носим в себе си е отговорът, който получаваме от цялата вселенска любов.
Всичко това събрано заедно ни дава сила и смелост! Смелост да продължаваме по пътя си.
И тъй описаното по-горе ме прави смела, силна и безстрашна пред много препятствия в живота и най-вече пред едно – раждането.
Всяка жена изпитва тревога, когато й предстои да даде нов живот. Всяка от нас е обладана от смесени чувства на любов и страх от предстоящото и непознатото. Само силната вяра може да направи така, че страхът да се превърне в нещо различно и очаквано.
За първи път станах майка през 2010 г., бременността ми беше сравнително лека, но през цялото време си мислех, как ще родя бързо и без проблеми, това исках, и в това вярвах много силно, това си повтарях и това се случи!
Вярата беше основното нещо, което ме крепеше през тези месеци и когато настъпи моментът не съм си помислила, че може да е различно. Родих здраво и хубаво дете, нормално раждане без усложнения, дете закърмено с обич и вяра в светлото бъдеще. Трудностите не спираха, но ги преодолявахме заедно. Имали сме много тежки моменти на безпаричие, но някак сме се справяли и с малко. Точно в момента, в който сме си мислили, че сме на ръба, винаги става нещо в наша полза. С мъжа ми живеехме сами в къщата на неговите баба и дядо. Аз се грижех за първородната ни дъщеря Ели, а той ходеше на работа. Не сме имали възможност за скъпи вещи и почивки, но успявахме да сложим нещо на масата и да плащаме сметките си, колкото и трудно да беше това за нас в онзи момент. Мъжът ми беше сирак, родителите му бяха починали, а моите не са ни помагали никога. Всичко сме си изградили и изработили с честен труд, парите по майчинство за втората годинка за отглеждане на дете бяха 240 лв. – изключително малко средства за едно детенце, за дрешки и храни, но въпреки тези трудности, аз съм вярвала, че ни чака по-добро бъдеще и всичко ще се нареди в наша полза, просто трябва човек да бъде търпелив и да вярва!
Детето ни растеше здраво и щастливо, не сме били от най-заможните родители, но сме се старали да бъде нахранена, облечена с чисти дрехи и щастлива. След втората годинка аз започнах работа, Ели ходеше на ясла, после на детска градина. Нещата започнаха полека-лека да се нареждат. Когато и двамата родители работят, семейството е малко по-спокойно и посреща разходите по-лесно. Дъщеричката ни вече съзнателно започна да вижда децата около себе си, своите връстници – кой има сестра, кой брат, а само тя е сама, започна да плаче, започна да казва през сълзи: „всички си имат братчета или сестрички, само аз съм сама!‘‘ Това продължи няколко години постоянно напомняне, че не иска да бъде сама, че има само едно единствено желание!
Тогава и аз се замислих за истинските неща в живота, за реалността, за това какво остава или ще остане след теб, защото всичко е преходно, и парите, богатството, красотата, дори животът и той не е вечен. Хубаво е да имаш брат или сестра, човек на когото да се обадиш и в добро, и в лошо. Вярвах, че щом Ели е пожелала да не е сама ще се случи и това чудо. Мъжът ми не даваше и дума да се каже за друго дете, знаеше колко ни беше трудно! Когато няма кой да ти помага и средствата не достигат. Другия момент, когато детето е малко по-самостоятелно и вече ходи на детска градина и родителите са по-спокойни и по-свободни за техни си задачи, редовно ходят на работа, имат постоянни доходи и са взели живота в ръце, някак не им се връща в началото на трудния път. Ели така и не спря да повтаря, че е сама, че иска да си има сестричка, започна да пише вместо писмо за Коледа пълно с ред играчки, тя пишеше само едно желание – „Искам сестричка!‘‘
Вярвах, че ще измисля начин, по който да убедя мъжа ми, че трябва да имаме още едно дете и наистина успях. Един ден му казах: „виж какво, ние няма да живеем с орлите, някой ден Ели ще остане сама, от нас зависи как ще постъпим занапред!“
И така успях да го убедя, че е хубаво да имаме две дечица. Ели беше много радостна от този факт, с трепет очакваше двете чертички на теста. Шест месеца чакахме – без резултат.
Наближаваше рождения ден на Ели и по случай празника я заведох на екскурзия в Истанбул. Беше едно невероятно изживяване с много емоции, много усмивки, много научени нови истории за българите, за Църквата Свети Стефан, за самия град, за бита и културата. Отидохме и в известната там – Църква на Първото число, легендата за която гласи, че ако човек пие от тамошната вода и е болен, ще оздравее или вземе ключе, на което е пожелал желание, то ще се сбъдне, а когато вече е реално трябва да се върне там, да остави ключето и да почерпи със сладко, бонбони, локум, кой с каквото желае.
След посещението на Църквата, дали силната вяра която имахме, дали силата, която ни заведе на това място, но е факт, че след като се прибрахме от тази екскурзия, не мина дълго време и аз забременях.
Ели беше толкова щастлива, толкова въодушевена, толкова доволна, че мечтата й се превръща в реалност, но все още не знаехме дали ще бъде така желаното момиченце!
Преминахме през много препятствия и съмнения на лекарите за евентуални проблеми. Биохимичният скрининг даде 80% вероятност от Даун, препоръчаха ми АМНИОЦЕНТЕЗА – тук вече бях категорично против. През цялата бременност бях с болки и контракции и една евентуална такава процедура, би била фатална за плода. Вярвахме и двете с голямата ми дъщеря, че детето е здраво, не съм се усъмнила и за миг. Вътрешният ми глас ми казваше, че в мен расте едно здраво дете.
Мъжът ми обаче бил доста изплашен и дни наред мислил само за това, без да го споделя с нас, разбрахме за това по-късно, когато вече бебенцето беше родено.
С Ели вярвахме, че бебенцето е здраво, говорихме му всеки ден на име, а когато порасна достатъчно за да се види на четириизмерен ехограф се уверихме , че е тъй желаната сестричка и е напълно здрава. Кака й беше измислила име – Йоана и през цялото време я наричахме така.
Аз й говорех кога и как искам да се роди, надявах се, че както при кака й ще стане бързо и без усложнения, дори й бях казала и дата – да бъде подарък за 14 февруари.
Но уви, децата слушат деца! Ели беше категорична в желанието си за дата, говореше на малката с такава увереност: „Йоанка, да се родиш на 12-ти, кака“. Точно така и стана, в 3ч. през нощта на 12-ти започнаха контракции усях да издържа в нас до 5 ч., събудих мъжа ми и тръгнахме за болницата, някак не се притеснявах, не се страхувах, чувствах, че всичко ще бъде наред – вярвах в това.
Пристигнахме в болницата, приеха ме, попълнихме една дузина документи. Залата беше пълна с родилки, нямаше свободни легла, уцелихме двете смени на лекарите – дневна и нощна, беше голяма забава – лекари, акушерки, завеждащи на отделението, всеки минава, наблюдава всяка жена по отделно, определят времето коя жена по-напред да се прехвърли в родилна зала.
Йоана никак нямаше намерение да чака лекарите да ни преместят в родилна зала, може да се каже, че се роди сама в предродилна зала на леглото, на което се слушат тоновете!
Малка, силна, бързаща, здрава и красивичка. Зодия водолей, сякаш се изля от стомна. В 7:05 нашето малко човече излезе на бял свят, малка колкото една кукла – 42 см., тежка колкото една котка – 2110 гр., малко, сладко, нежно момиченце! Беше толкова красива, лицето й колкото една малка ябълка, толкова миличко и нежно. Всички в къщи чакаха с нетърпение да я видят и гушнат, а най-много я чакаше Ели – нейната кака, която беше толкова щастлива. Раждането мина нормално, бързо, без проблеми и усложнения, благодарение на моята вяра!
След цели 10 дни ни изписаха в отлично здраве, задържаха ни, понеже Йоана се водеше недоносче, родена 2 дни в 9-тия месец, от отделението трябваше да са сигурни, че детето наддава на килограми за да ни изпратят в къщи. Там ни посрещна нашата кака с думите: „Не мога да повярвам, че си реална, Йоанче!“
Втората ми бременност беше огромно изпитание, само и единствено вярата, която носех в себе си ми помогна да преодолея всички препятствия по пътя, които никак не бяха малко. Без вяра сигурно щях да полудея от стрес и напрежение! От страх, че детото има вероятност да бъде със синдром на Даун и какво ли още не. Благодарение на вярата ми се съхраних и износих своята така желана рожба.
Аз избрах да вярвам и резултатът е налице. Имам две прекрасни и здрави деца, обичани и обичащи. Защо обичащи ли? Защото са заобиколени от животинки, които ежедневно ни даряват своята любов, радост и забавление. Вярвам, че когато децата израстват с животни стават по-добри, по-мили, по-състрадателни, по-истински и по-вярващи!
