11 дни в Япония, достатъчни ли са за да добием представа за Страната на изгряващото слънце? Разговаряме с доц. д-р Владислав Господинов, преподавател във Факултета по педагогика на СУ „Св. Климент Охридски“, фотограф, пътешественик.
Какви бяха първите ти най-силни впечатления след пристигането ти в Япония?
Наистина е трудно да се изразят многобройните впечатления, които ме връхлетяха още първия ден. Въпреки, че не бях неподготвен. Поне на теория. Разговарях с колеги, които бяха пътували в Страната на изгряващото слънце, през годините бях чел, а преди пътуването също четох различни книги за Япония, основно от япониста проф. Братислав Иванов. Отделно помня филма „Шогун“, а и знаех някои популярни по света неща за японците – например за работоспособността им, преклонението пред природата, чистотата и други. Но на живо, в съответна конкретика, определено е различно и още по-впечатляващо. Първият ден, както и останалите ми впечатленията са доста силни, но конкретно през първия ден бяха в известен смисъл смесени. От една страна огромния брой процедури, през които се преминава на летището в Токио, за да се влезне в страната, което след 12-часов полет, преодолени 6 часови зови, предварително подготвената папка с документи с дебелина 3 см малко идва в повече. Но хората са прави, пазят образцовата си Империя. А от друга страна, изключително любезното отношение навсякъде. Хората са готови да откликнат с помощ при изразена необходимост или когато разчетат в поведението на човек подобни сигнали. Например, на мига принтират карта и начертават маршрута, който е необходим, завеждат те до съответното място, въпреки, че е доста отдалечено от това, на което е зададен въпрос за посока и др. По пътя от летище „Нарита“ до Токио видях на много места оризови полета, които със своя наситен и невероятно нежен и зелен цвят направо хипнотизират. Също така много ме впечатли изключителната чистота навсякъде. Даже се замислих, че ако не е неприлично, бих се потаркалял по тротоара. Няма да се изцапа човек – чистят с тип домашна прахосмукачка тротоарите …
Как те прие академичната общност в университета Фукуяма? Мит ли е японската гостоприемност?
Честно казано, приятели ме попитаха също за гостоприемността на японците. Изненадах се, че дори има съмнение за нея. Да, те правят всичко за държавата, за да е образцова тази единствена в света в момента Империя, пазят я, дълги години, по времето на шогуната (управлението на военните) водещ е бил изолационизма, в момента достъпа е труден и принос за това имат и мерките против вируса. Но убедено мога да кажа, че такова гостоприемство никъде другаде не съм срещал. Изключително голямо внимание от страна на колегите от университета – от най-базови неща, свързани с битовото ми устройване и функциониране на японска земя, до разговорите, организацията на работа по работната програма, вниманието към детайла, изключителното уважение. Ще спомена следния пример, не за да се изтъквам, а защото бях непосредствен участник. Беше ми съобщено, че ректорът на университета, проф. Отсука, ще даде вечеря в моя чест. В уречения ден и час лично ректорът ме посрещна на входа на салона и ме отведе на централното място на масата. Когато казах, че вероятно е станала грешка, тъй като това място е за ръководителя, той спокойно обясни, че от това място има най-добра видимост към замъка на Фукуяма, на който тази година празнуват 400 г. от построяването.
Като какви би описал японските студенти, какви паралели би направил с българските?
Преди да отговоря на този въпрос, ще спомена, че посещението ми беше благодарение на Проекта „Еразъм Мундус“ на Европейския съюз, който, както и Програма „Еразъм+“ позволяват за определен период от време студенти, преподаватели и административни служители от висши учебни заведения да се образоват, да преподават и съответно да обменят опит в университети в Европа и света. Това е наистина прекрасна възможност за обогатяването на знанията, опита и духа на човек, досега с друга култура. По отношение на японските студенти, главното ми впечатление, че те са изключително дисциплинирани. По време на лекциите, които проведох, беше абсолютна тишина в аудиторията. Старателни са, много труд полагат във връзка с образованието си. По повод въпроса ми относно това, как ще изкарат лятото, дали ще ходят на море, на почивка, разбрах от самите студенти, че включително през ваканцията работят по университетски задачи и проекти, а реално не почиват. Любознателни са, но и притеснителни – не обичат да се изявяват пред публика, поради което не задават въпроси в рамките на лекцията. Който от тях имаше въпроси, след края й идваше и ги поставяше. Както казва на шега един професор, студентите в Япония са алергични към въпроси пред публика. Тук е мястото да изразя огромната си благодарност към проф. Бисе, който координираше мобилността ми и екипа на Университета на Фукуяма, специалистите от Международния отдел на Софийския университет и на колеги от Факултета по педагогика за експедитивността при подготовката на визитата ми, тъй като времето за подготовка беше изключително кратко, преди да изтече срока за реализирането й (отложена от 2020 г., поради вируса), а и беше първата на чужденец в Университета на Фукуяма, след началото на кризата с вируса и отварянето на Япония за чужденци през юни 2021 г.
Японците се славят като пазители на традиците си, успяват ли да ги съхранят в ерата на високите технологии?
Доколкото придобих впечатления, определено успяват да съчетават традициите със съвременните технологии, не ги противопоставят, взаимно ги допълват. Не са редки случаите да се правят по такъв начин новите сгради, че да се съхрани стар храм и дори още повече да изпъкне на фона на новата сграда. Или, например, проверяващият билетите в шинкансена (високоскоростния влак) използваше за целта таблет и благодарение на чиповете в билетите не беше необходимо да иска на всеки билета, а при излизане от вагона се покланяше. Като цяло възпитанието е на голяма почит, а не се приема като загуба на време, напротив показва човечност и единен разбираем от всички код, който улеснява живота и не е признак на старомодност, както все повече в Европа се засилва тази тенденция. Отделно, не са малко японките, които се движат в ежедневието по улиците, в метрото, сред небостъргачите на Токио, а още повече и в другите градове, които са облечени в традиционното кимоно. Много красива гледка са.
Обичаш да заснемаш моменти от пътуванията си със своя фотоапарат, какви са предизвикателствата за един фотограф в Япония?
Да, освен Теория на възпитанието, преподавам и Фотография и педагогика, занимавам се с фотография професионално от над 15 години. Поради което винаги съм с фотоапарата, особено, когато пътувам. А по отношение на предизвикателствата. На първо място, зареждането на батериите за фотоапарата – стандартът на щепселите и контактите е различен (имах готовност за това с адаптери, отделно в хотелите дават, който няма свои), но на място установих, че електричеството е 110 волта, което крие риск за уредите. За щастие нямаше проблеми. На второ място, в Токио небостъргачите са изключително трудни обекти за снимане, поради голямата височина и гъстота. И на трето място, в немалко музеи не е разрешено снимането. Но всичко това е в рамките на приемливото и няма драма. От друга страна се впечатлих колко благоразположени са японците за снимки. Не възразяват да бъдат снимани, дори отблизо, в метрото. За разлика от Балканите, където в подобни ситуации хората често гледат на кръв и нерядко вдигат скандал.
Как се справи с японската храна, откри ли свое любимо ястие?
Честно казано това беше едно от основните ми притеснения, с какво ще се храня. Защото ми изглеждаше не особено добра перспектива да ям сурово месо и много ориз (единствената храна, която не обичам). Но определено ме изненада приятно японската кухня. Много е вкусна, питателна и дори в малко по-голямо количество от нашите порции. А ориза е чудесен J За названия на конкретни ястия и храни нямам спомен, но сушито е моя фаворит.
Япония е една от най-гъсто населените държави, как се справят с градската среда японците?
Японците са изключително дисциплинирани хора – спазват правилата и това решава много проблеми предварително, но те са и просоциални хора. Наблюдавах ги в различни ситуации в университета, но и на други обществени пространства – те са готови с цената на собственото си неудобство да осигурят комфорта на другите. След края на работния ден тротоарите се превръщат в пълноводни реки от хора, които вървят в ритъм и няма физическо съприкосновение. Друга Вселена, различна от Его-центрирането, в което живеем ние. Също така, повечето японци живеят в малки фамилни жилища на два етажа, с тесни квартални улици с много жици над тях (във въздуха е най-сигурно оцеляването им, не под земята), самите японци са малки, а почти не видях пълни такива.
Страната на изгряващото слънце е известна с хилядите си храмове, вярващи ли са всъщност японците?
Това е много личен въпрос за японците или поне така го усетих и поради това не съм задълбавал в тази посока по време на разговорите. Но ми направи впечатление, че в двора на всеки дом и обществена сграда има една или по-често няколко малки кулички, подобни на фарове, високи около 1,5 м., които се слагат, за да пазят от зли духове.
Повече от седем деселетия след Хирошима и Нагасаки, жива ли е още травмата от случилото се в обикновения японец?
Тази тема е болезнена и ми се струва, че я избягват. Нямам представа защо. Бих могъл да предположа, с риск да ги обидя, не защото не е вярно, а защото са изключително деликатни. Може би заради силна болка по жертвите, заради вина, че са допуснали това, заради срама от това че са загубили или друго. А и те са преживели много други бедствия – убеден съм, че носят спомена, но това не стои като воденичен камък, който ги спира като фиксация да вървят напред. Но и Мемориалния парк в Хирошима, който посетих, напомня като материални артефакти, пространство, атмосфера. Там има множество малки възпоменателни знаци – камбаната на мира, паметника на децата, които са станали жертва на атомната бомба и др. И разбира се, силуета на останките, познати по целия свят, от сградата на общинската изложбена зала. Няма я гигантоманията, присъща за много от нашите паметници. Именно там направих паралела между скромните мемориални знаци за тези 140 000 жертви само в Хирошима и нулата жертви, които „подплатяват“ спорния и огромен паметник на една чужда армия в центъра на София.
И днес сме изправени ежедневно пред заплаха от ядрена война, какво не трябва да забравяме, за да не се повтори трагедията от Хирошима и Нагасаки?
Ако водещите политици в света посетят музея в Хирошима, никога няма и да помислят дори да говорят за употреба на ядрено оръжие. Но най-важното е да не забравяме да сме човеци, защото в противен случай, ако не ядрено оръжие, то раните, които нанасяме на Земята, ще ни унищожат.
Бившият японски президент Шиндзо Абе почина при атентат съвсем наскоро, какво идва да ни покаже този акт, знак за какви процеси в обществто е?
Нямам наблюдения за продължителен период спрямо японското общество, за да имам представа какви са тенденциите. Като цяло кризисните процеси по света нарастват. Конкретно за това убийство – според мен е много изолиран случай. Това е много трагично събитие, в която и да е държава да се случи – политическо убийство, но особено за Япония, където хората живеят спокойно, макар и динамично, престъпността е на едно от най-ниските нива в света. Освен това Абе направи много за обновяването и възраждането на Япония. Но интересното беше, че по телевизиите съобщиха съвсем накратко новината. Ако беше в Европа, поне 24 часа щеше да има предаване на живо, интервюта, повторения и т.н. Попитах на другия ден защо няма обширни предавания, посветени на събитието. Казаха ми, че събитието наистина е крайно неприятно, но с преекспонирането му няма да бъде върнат човека, а само ще се всява допълнително тревога и паника в обществото. Още един щрих – за да не стресират хората, на големите табла на бензиностанциите вече не се поставят цените. Всички знаят, че е криза и че те растат. Толкова. Витални са, но и прагматични. Динамични, но и спокойни.
Какво можем да научим ние българите като нация от японците?
Да милеем за Отечеството като собствен дом, отвъд прага на външната ни врата. Което означава да живеем с мисията, че работейки, ние първо помагаме държавата и на обществото, на цялото, да просперират и след това, за да имаме средства да живеем. Да не замърсяваме, защото това е нашата държава, нашия дом и трябва да се отнасяме с уважение. Ето защо е напълно безсмислено и дори шизофренично да развееш знамето на Шипка и да се потупаш по гърдите какъв голям си патриот и след това да направиш пикник и да оставиш отпадъците или ежедневно да хвърляш фаса си където ти попадне. Също така бихме могли не да научим, но да си припомним трудолюбието, което стои като легенда, уви. А японците буквално живеят, за да работят.
Ако един ден се върнеш пак в Япония, кои места би посетил отново?
С удоволствие бих се завърнал, за да продължа да опознавам тази впечатляваща страна. Определено бих отишъл отново в Токио, Киото, Фукуяма, Хирошима, за да опозная и заснема нови интересни места н тези градове. Но също са ми интересни Фукуока, Нагасаки, най-на юг Окинава, на север Сапоро и други. И разбира се, бих искал да видя свещената планина Фуджияма, която през юли, когато бях в Япония, бе забулена в облаци, поради изпаренията по време на дъждовния сезон.
Думата, която най-често чуваше в Япония?
Благодаря!
Доц. д-р Владислав Господинов е преподавател от Факултета по педагогика на СУ „Св. Климент Охридски“, в областта на Теория на възпитанието, Педагогическата фотография, Педагогика и др.; автор на две монографии, на над 100 студии, статии, учебни помагала; фотограф – автор на 4 самостоятелни изложби и участник в 4 колективни; ръководител или член на научноизследователски проекти по линия на Университета и на оперативни програми на ЕС, член на Съюза на учените.
