Иван Ланджев: Гражданинът не бива да е зрител по дефиниция

Иван Ланджев (1986) е български поет, сценарист и есеист. Завършил е философия и културология (магистърска програма “Изкуства и съвременност”) в СУ “Св. Климент Охридски”. В момента е докторант по руска литература на XIX в. в същия университет. Победител е в националните конкурси за поезия “Веселин Ханчев” (2009) и “Южна пролет” (2011). През 2010 дебютната му стихосбирка “По вина на Боби Фишер” е номинирана за Националната награда за поезия “Иван Николов”. Текстовете му (поезия, есета, разкази) са излизали в повечето водещи списания и вестници в България. Негови стихотворения са публикувани в престижни международни издания като “Granta” (London), превеждани са на английски, испански, немски, словенски, хърватски. Участвал е в международни поетични фестивали, четения и научни конференции в САЩ, Русия, Австрия, Словения, Унгария. Превежда от и на английски.

Протестите очертават една разграничителна линия, какво стои от двете й страни?

От едната страна е естественото право на съпротива, от другата са известен брой хора (колкото за няколко автобуса), които категорично отказват да признаят и разберат това право. На тях то не им изнася, затова и упорито атакуват всяка една позитивна представа за протестиращите – гражданите не могат да се обединят около желанието си за промяна, не, те трябва задължително да са платени, лумпени, хулигани, провокатори и наркомани. Единственото, което не им се приписва, е да бъдат в правото си.

Паднаха ли маските и достатъчно ли е едно – „извинете”?

Вие чухте ли извинение? След фиаското с Пеевски се чу приблизително следното (съпроводено, разбира се, с комично самочувствие на фона на гръмкия провал) : „Извинете, че не сте готови да оцените дълбочината на нашето решение. Това беше правилният избор, но вие не ни разбрахте и се извиняваме“.

Една оставка безспорно би приличала повече на искрено извинение. Но вместо да се даде тя, ни се дава да разберем, че ще възобновяват проекта за АЕЦ Белене. За какви маски можем изобщо да говорим все още? На всеки е ясно какви задачи изпълнява това правителство.

Как виждаш българската социална интрига днес  – мелодраматична, сантиментална, цинична?

Опитвам се да открия някаква преднамереност, заигравка в думата „интрига“ във въпроса ви – в случая прилича на драматургичен сленг. Ако ме питате като сценарист, ще ви отговоря, че открай време в политическото ни пространство има елементи на евтина мелодрама. Обърнете внимание на публичното говорене на тези хора. Интересно е, че всички до един през последните месеци използваха думата „сценарий“! Този и онзи имали сценарий за това и това, съществувал готов сценарий за участта на България… Имам чувството, че тази дума се използва упорито само и само за да ни натякват, че ние сме зрители. Тоест, че не сме активната страна, а просто наблюдаваме нещо предзададено и написано. Предлагам да не се съгласяваме с такава теза. Гражданинът не бива да е зрител по дефиниция – това е крайно нагла подмяна.

Мислиш ли, че вече можем да говорим за развитие на гражданското общество в България?

Това е оптимистичната прогноза. Иска ми се да е така, иска ми се всъщност това да е неизбежно. Пораждането на гражданска активност да е нещо неминуемо у нас, а впоследствие тази активност да стане толкова естествена, че да не изненадва никого. Истината е, че не зная дали е вярно.

В публичното пространство се дискутират предложения за промени в Конституцията, както и в Обществения договор? Нужни ли са според теб и в каква посока?

Този въпрос е свързан и с предишния, доколкото едно гражданското общество би трябвало да съзнава, че общественият договор не се сключва за вечни времена. Гражданите не могат да са постоянно в режим „свикнали“ (макар и партии-вкаменелости от рода на БСП да разчитат единствено и само на това). Напълно естествено е народът да коригира обществения договор и да контролира управляващите, на които доброволно е дал властта.

Нужда от промени очевидно има, но е ясно също и че проблемът е далеч по-дълбок.  Българското мислене е повредено – до степен, в която поискахме от Вивиан Рединг да реши проблемите на държавата. Нелепо и едновременно с това много тъжно.

Човек е склонен в повечето случаи да казва „това не се отнася за мен”, готови ли сме за промяната?

Късно е за този въпрос. Задавайки си го системно в продължение на 23 години, ставаме все по-малко готови. По-важният факт е, че се нуждаем от промяната, и то отчаяно. Тя трябва да настъпи, защото алтернативата е ужасяваща.

Кои са масовите нагласи, които според теб трябва да се променят?

Най-вече тази: че „то и така може“.

„Поетите са гласът на тези, които нямат глас“, къде бяха нашите поети в последните двайсетина години?

Това е опасен въпрос, защото имплицира обвинителен тон – кой къде е бил, ако е бил там, защо не е бил тук и прочие. Първостепенната, свещена задача на поета е да пише хубави стихотворения. Толкова. Дали ще бъде граждански активен или ще страни от целия шум, е негов собствен избор. Имаме примери и за едното, и за другото.

Кога, според теб можем да станем свидетели на българин – носител на „Пулицър“ или на Нобелова награда за литература?

Нямам ни най-малка представа.

Мислиш ли, че поколенията преди нас страдат от повече предразсъдъци и въобще съзираш ли поколенчески конфликт?

Никога не съм смятал, че има някакви качествени разлики между поколенията. Но пък са коренно различни ситуациите, в които поколенията са били заварени. Съответно, тези ситуации са ги накарали да си изработят различни стратегии за справяне. Някои качества са се оказали по-важни за едно поколение, други са излезли на преден план при следващото. Оттук се появяват и поколенчески конфликти, често пъти оправдани, но да се говори, че цяла генерация от хора е по-умна или по-глупава от предишната, ми се струва наивно.

Една анкета на „PROVO“ показа за съжаление, че голяма част от българите днес вече не мечтаят, или ако го правят – мечтите се свеждат до „хляба“, за какво мечтае Иван Ланджев?

Така гръмко поставен, въпросът е смущаващ. Може би защото съм българин, съм започнал дори да мечтая негативно, апофатично – за това какъв не искам да бъда и какво не искам никога да ми се случи. Например, не искам да се превърна в един от тези субекти, които са професионално разгневени. Те това работят. Потресени са от 9 до 5. Не искам да ставам един от тях. Затова всеки път когато напиша публицистичен текст по тема, която ми е интересна или поискат мнението ми по актуален въпрос, който ме вълнува, ме спохождат такива притеснения.

Посоката, която трябва да поемем като общество и какви трябва да бъдат следващите ни стъпки?

Стъпките са ясни от много години насам, което не е попречило да не бъдат предприети. Нищо ново, което да не е отдавна открито – нормална демокрация. Rule of law, вместо rule of man. Все общоизвестни клишета, но работещи.

Повече от и за Иван Ланджев: http://landzhev.blogspot.com/