Милена Михайлова е родена на 16.07.1985 г. Магистър по мениджмънт и настоящ Докторант по Социално Управление към Икономически Университет – Варна, специализирала в Columbia University по линия на стипендията Fulbright.
Мислиш ли, че сме достигнали дъното?
– Не. Мисля, че българинът е достатъчно креативен и може да задълбае още по-надълбоко.
Търпението – къде се размива тънката граница между търпимостта и овчедушието?
– Тази тънка граница за мен се размива в липсата на гражданско самосъзнание. Една част от хората имат мнение кой е червен боклук, коя медия е продажна, какви далавери въртят някои политици… Голяма част от хората обаче нямат мнение и не се интерeсуват от тези въпроси. Много малка част от гласоподавателите имат ясно изградени политически убеждения и могат да се аргументират защо са за лява/дясна или друга партия. Много малка част също могат да аргументират и мнението си за пенсионната, осигурителната система, За или Против добива на шистов газ или изграждене на АЕЦ Белене. Тези, които издигат правителствата, за съжаление не са от последните, които единствени имат разумна граница на търпимост.
Толкова ли е недопустимо за някои правото ни да живеем достойно?
– Политическите трактати още от древността казват, че най-лесно се управлява прост народ. В този ред на мисли, не е трудно да си обясня защо мнозинството от българите се вълнуват предимно от проблеми, сведени до плащане на битови сметки и лекарства. Убедена съм, че е държавна политика принизяването на индивида до минимално количество хляб и достатъчно зрелища: да работи, за да получи заплата, с която едва-едва да посрещне месечните си нужди и богата чалга култура, която да го разсее.
Фикция ли е свободата?
– Свободата в България, за съжаление не е на върха на копието на Дон Кихот. Свободата за съжаление е изборът, който можеш да направиш дали да останеш да работиш с надеждата за по-добро бъдеще или да търсиш индивидуалната си реализация извън пределите на България.
Трябва ли да очакваме гражданска активност от хора, неразрешили екзистенц-минимум проблемите си?
– Не. В пирамидата на човешките потребности индивидът първо трябва да задоволи физиологичните си нужди и нуждата от сигурност преди да се причисли към определена общност и да потърси и намери себе си в обществото. Знам, че има хиляди хора в България, които често решават проблеми като “Мога ли да купя кренвирши?”, “Да се лиша ли от това лекарство този месец?”, “Ако купя обувки на детето, дали ще ми стигнат парите?”, “Дали няма да ни спрат тока тази вечер?” Как въобще можем да очакваме от тях да концентрират енергията си в гражданска активност?
Как се определят нравствените норми днес и как ще изпълним със съдържание думи като етика и морал?
– Етиката и моралът са разклатени изцяло в отношенията между хората в България. Като се започне от заплатите на ръка и минималните осигуровки, премине се през пушенето в заведения въпреки забраните и се стигне до подадените двадесетолевки на уличните полицаи; все явления типични за нашата мила родина, които приемаме за даденост без да протестираме. За мен това може бавно и постепенно да се превъзпита с примери. Примери на успели българи, на добри хора, на златни медали, на даровити артисти, на успешни инициативи, благородни каузи и много други. Не е толкова лошо, че никой не ги прави достояние или поощрява, по-лошо е, че ги подтискат. Има една поговорка, че ако искаш моряците да построят кораб, трябва да ги накараш да мечтаят за необятното море. Това обаче се прави от лидери.
Оказва се, че езиците на Парламента и „улицата” май са си разменили местата?
– Двете страни определено говорят на различни езици. Аз съм крайно възмутена от езика на парламента. Езикът на улицата също може да бъде сериозно критикуван и не го подкрепям на 100 процента, но ме хваща срам от начина, по който политиците аргументират решенията си, общуват с избирателите си и контактуват в национален ефир. Необходимата доза уважение, която трябва да се проявява към институционалността, държавността и медиите е заменена с езика на мръсните компромати, личните провокации и задкулисните игри, които дори не си правят труда да прикрият. На политическата сцена няма нито една личност, която да се мери с политици от ранга на Буров или Стамболов. За мен умелият политик трябва да борави с похвати, с които може да привлече за каузата си както “простия” народ, така и опозиционната партия.
На един плакат по време на протестите беше изписано: „Проблемът не е в хората, а в системата”, но все пак системата не функционира с роботи?
– За мен истината е в намирането на златната среда. Държавата е като родител, на който се налага да вземе позиция – да постила ли червен килим по пътя на детето си и да му дава всичко, или да го остави да си проправя самò път през тръните, но гръбнакът му да заякне. В единия случай, детето става лениво, мързеливо и вечно чакащо наготово, а в другия израства силно, може да се справя с трудностите, но може и да счупи някой крайник, или да изяде пердах. Няма панацея, не може да се живее на ръба на едната или друга крайност, но със сигурност чести смени на правителства с диаметрално противоположни идеологии не допринася за “доброто възпитание” на обществото. Баба Ванга беше казала, че властта над човека е най-крехкото взаимоотношение: “натиснеш ли – къса се, отпуснеш ли – губи се.”
Промяната идва бавно (особено ако я чакаме), тя обаче тръгва от самите нас, искаме ли я достатъчно силно, готови ли сме за нея?
– Ние може и да сме готови за нея, да я искаме, да я извоюваме мирно или не, но това не означава, че можем да управляваме промяната. Не случайно политическите системи са създадени така, че да позволяват само на група индивиди избрани от народа да се разпореждат. В този ред на мисли, ще заслужим промяната си тогава, когато имаме готовността да поставим правилните хора да управляват държавния апарат.
Ситуацията е извънредна, около какво трябва да се консолидират гражданите?
– Около създаването на политическа партия от достатъчно способни и открити личности, които да се обединят около единна стратегия, адекватни цели, конкретни задачи и далновидност как да намерят и впрегнат всички възможни ресурси, за да ги постигнат.
В тази мрежа от скрити зависимости не е ли мит разделението на властите?
– За мен разделението на властите е необходимо тогава, когато държавните постове се заемат от тесни специалисти. Не мога да приема за министър-председател пожарникар по образование, с кариера на секретар в МВР. В крайна сметка България не е американската мечта на Арнолд Шварценегер за губернатор на Калифорния. Аз съм твърдо зад идеята за правителство от технократи. В този ред на мисли, ако се намерят достатъчно лидери с широки и дълбоки компетенции в областите, които представляват, съм за идеята да остане разделението на съдебна, изпълнителна и законодателна власт. Но съм абсолютно против съмнителните партийни назначения и лобистки лостове на влияние.
„Гневните” срещу „Отвратителните” – на кого залагаш?
– Нито на еднитe, нито на другите. Признавам си, че съм от гневните и в същото време осъзнавам, че с деструктивни практики и лозунги на омраза няма да започнем да градим по-доброто си бъдеще. Надявам се и чакам от тълпата на разума да се сформира група от достатъчно далновидни лидери, които не само да имат желанието, но най-вече капацитета и постоянството да извадят българина от плаващите пясъци, в които е затънал.
Приоритетно на белия лист – стъпки за промяна?
– Без да имам необходимите познания по конституционно право или политология бих започнала така… Ако аз бях президент, щях да помоля народа да ми гласува доверие. Щях да ударя с юмрук по масата и да разпусна парламента. Щях да сваля имунитета на всички компрометирани политици и да назнача бързо и прозрачно разследване. Щях междувременно да се заобиколя със съветници-експерти и щях да призова всички граждански движения, неправителствени организации и партии да предложат идеите си за реформи, ако това би означавало хората ми да четат по 9879824 коментара на ден в социалните мрежи. Щях да се консултирам с колегите ми от други страни, които са преминавали през подобна буря, дори и това да означава да почукам на вратите в Брюксел за наместници във властта. Щях да осигуря прозрачно отразяване от медиите на политическите платформи и честни избори и ако трябва бих извикала Амнести Интернешънъл да броят бюлетини. Щях да благодаря на народа за гласуваното доверие.
