Руслан Трад в момента завършва PR в Софийски университет “Св. Климент Охридски” (роден и живее в България, майка му е българка, баща му – сириец). Занимава се с журналистика на свободна практика, създател е на блога Intidar, посветен на Близкия Изток и Северна Африка. През 2009 г. заедно с още няколко души създава неправителствената организация “Форум за арабска култура”. Публикувал е анализи и коментари във в. “Капитал”, в. “Пари”, списание “Foreign Policy” България, “The New Internationalist”. Изнасял е лекции в Център за култура и дебат “Червената къща”, Софийски университет “Св. Климент Охридски”, НБУ и Дипломатически институт.
Поводът за международния конфликт в Сирия?
Все още, според мен, не можем да определим конфликтът в Сирия като международен. Не и официално. Интересите – първо регионални, а след това и световни – са свързани с държави, които традиционно са в конфликт помежду си. Имам предвид Саудитска Арабия – Иран, Русия – САЩ. До една степен Студената война намира своето продължение в кризата в Сирия – виждаме сблъсъка между два колоса, които разиграват своите театри по различни части на света. Трагедията на сирийския народ в момента се използва от големите държави, за да продължават с конкуренцията помежду си.
Причината?
През изминалите две десетилетия Сирия бавно се изкачваше нагоре като стандарт. Първоначално действията на сегашния президент Башар Асад предричаха големи промени в социалния живот – постепенно се отвори пазарът, страната малко по малко започна да се съвзема след труса, предизвикан от падането на СССР, главният партньор на Дамаск до 1990 година, а от 2005 година качеството на комуникациите в частност Интернет, се подобри.
Но реалните промени в живота на обикновения сирийски гражданин бяха минимални. Говоря за свободата на словото, например. Това право, което в редица други страни – включително в България – се смята едва ли не за даденост, продължаваше да бъде отнемано в полза на партийните интереси на управляващата клика. Трудно е да говорим за наличието на различни от про-правителствени сайтове или вестници, за телевизии още повече. Ако има наченки на нещо по-различно, то те бързо бяха прекъсвани. Стана по-видим и още един проблем – пропастта между живота на бедни и богати в страната. След 1990-та година Сирия зае някои капиталистически похвати, които доведоха до срив в отделни части от социалния живот на страната. Липсата на донор като Съветския съюз принуди управляващите в Дамаск да потърсят други начини, които да доведат до излизане от изолацията, а и ембаргото, наложено от Щатите си казваше думата. Но заемането на агресивни капиталистически похвати доведе до проблеми в здравеопазването, образователната система – те станаха достъпни най-вече за онези, които можеха да си позвоят хубаво лечение в частна клиника или училище. Не, че държавата не предоставяше лечение в болници – но не можеше да се сравнява с частната практика. Елитът пък пращаше децата си масово в чужди учебни заведения. Същевременно, обаче, на службите в страната им се предостави по-голяма свобода откогато и да е било. Докато по времето на бащата на сегашния президент, Хафез Асад, личността на управляващия е била достатъчно силна, за да могат отделните звена да се подчиняват на управлението, то след 1990-та това се промени. В момента държавна сигурност има много повече привилегии и това доведе до ръст на репресиите срещу активисти и обикновени граждани. Тези причини са сред главните за избухването на протестите в Сирия през 2011 година. Разбира се поводът бяха демонстрациите в Египет, Тунис.. Но причините са много по-дълбоки и имат своето начало още от средата на 80-те години на миналия век. Можем да посочим за причина и външната намеса като тази на Саудитска Арабия и Иран, които желаят влиянието им в Сирия да се увеличи поради техния доктринален – на уахабизма и шиитския ислям на аятоласите – и икономически сблъсък. Залог за тези интереси са, разбира се, отново сирийците, чиито справедливи искания са използвани по един гнусен и типично политически начин.
Как виждаш ситуацията в Сирия?
Трябва да кажа, че ситуацията в страната, доколкото можем да съдим от дистанция, но и от разкази на роднини, приятели, активисти – е най-общо казано мрачна. Никой не може да каже до каква степен е настъпил хаос. Едни райони са под властта на бунтовническите сили, други на ислямистки групировки, трети на правителството. И между тях са обикновените сирийци. В някои части говорим за пълна липса на власт, като всеки местен, който може да получи оръжие, го използва, за да доминира. Трябва да кажем, че това е следствие както на безпрецедентното насилие от страна на властите, така и от липсата на стройна организация сред опозицията. Съществуват редица групи, които само се „пишат“ опозиция, но те реално не са част от Свободната сирийска армия – въоръжената опозиция, с политическото си крило Сирийския национален съвет. В много селища и квартали липсва инфраструктура, разбита от въздушните удари, липсват медикаменти и възможност за прилагане на първа помощ. Заради това и жертвите нарастват с всеки ден, а най-пострадали са децата.
Кои са воюващите всъщност в Сирия?
Доскоро можеше да се каже, че има главно две страни в конфликта – правителството и бунтовниците. Но от няколко месеца можем да кажем, че има и трети играч на бойното поле – ислямистите. Коментари често обвързват или слагат под общ знаменател ислямисти с бунтовници. Но реално ситуацията е по-различна. Сред батальоните на Свободната сирийска армия има, разбира се, ислямистки фракции, принадлежащи към умерения политически ислям. Извън редиците на ССА има няколко големи фракции, съставени от радикалистки групи, като Ахрар ал Шам, Джабхат ал Нусра. Това са групи, които използват опозиционни лозунги и знамето на революцията, но целите им са различни, като често прибягват и до насилие срещу мирни активисти и позиции на ССА. В този контект мнозина в Сирия се чудят ислямистите на коя страна воюват – на страната на опозицията или на правителството? Истината е, че те се явяват трета страна – воюват за техните цели, очертани от политическия ислям: установяване на зони на контрол, в които да се изпълняват религиозни закони. В момента тези групировки воюват и срещу кюрдските милиции, съюзили се със Свободната сирийска армия, и с части на самата опозиция. Гражданската опозиция – онези няколко хиляди активисти, участващи на протести и организиращи кампании – бяха избутани встрани. Но все още има шанс именно активистите да изиграят важна роля в конфликта и възстановяването на обществото.
Ако говорим за страните отвън, воюващи на територията на Сирия, то тогава картината става още по-сложна. Интереси в страната имат главно Саудитска Арабия и Иран, по-късно и Катар, като опозиция на Саудитска Арабия. От години Техеран и Рияд сблъскват своите интереси – религиозни и икономически – из цялата карта на Близкия изток, като например Йемен, където можем да видим този сблъсък в северната част на страната, където има компактна група от шиитски общности, представляващи интерес за Иран, а също така и в протестите в Източната провинция на С.Арабия, където също има шиитско население. И в двата случая бунтовете бяха смазани от саудитските части – дори тези в Северен Йемен – тъй като представляваха опасност за управляващите. Сега виждаме този сблъсък и в Сирия, където се използва насъбралото се социално недоволство.
Налице имаме и подкрепата на двете големи сили – Щатите и Русия – които са по-скоро вторични в този случай: главните играчи в Сирия са регионалните сили Иран и Саудитска Арабия, разполагащи с дипломатическата подкрепа на Русия и САЩ. Вторични играчи са Турция и Катар, които нямат същото влияние като Иран и С.Арабия, но имат своята визия за разпределянето на влияние в Близкия изток. Турция, обаче, изпусна момента за действие. Катар, от своя страна, действа главно с подкрепа за отделни групи в Сирия и с подпомагането на медии, като Ал Джазира. Но тези действия са съгласно стъпките на големите играчи за момента.
Мрачен сценарий ли е Трета световна война, или просто неизбежното преразпределение на силите?
Използването на определението Трета световна война съдържа в себе си многозначителност. За мнозина става дума за една война от типа на Втората световна война, с участие на армии, хиляди и хиляди войници, атомни бомби и т.н. Но реално, ако има война, тя ще е много по-различна. Достатъчни са няколко бутона, за да бъде вкарана една държава във война. Сценарият за Трета световна война, в която да видим воюващи САЩ и Русия, или Китай, е засега неприемлив. Поради няколко причини: големите сили воюват посредством трети страни. Моделът на Студената война дал ни за пример Кубинската криза или войната в Корея, е възприет и днес. До една степен и войната в Сирия, с цялата дипломатическа каша около нея, е симптом на продължаващата Студена война или иначе казано – за конфронтацията, но не и директна, между големите играчи. Освен всичко, съществува един силен елит от корпорации и компании със седалища както в Щатите, така и в Русия, които имат своите интереси и често правителствата се съобразяват с тях. С една дума – война от типа на Втората световна война не е изгодна днес за мнозина. Но всички останали варианти са налице: конфронтации, икономически натиск, дипломатически действия, налагане на ембарго, шпионски скандали. Освен всичко, една война днес може да се води и онлайн – в Мрежата.
Възможен ли е етнически мир на тази територия, населявана от 18 общности с многобройни течения в тях?
Разбира се. Мирът винаги е възможен и той трябва да е приоритет на всички страни. Проблемът не е в религията, а в политиката, която я използва по всякакъв възможен начин за свои цели. Целта оправдава средствата – в случая е същото. Най-вече в този случай. Сирия е богата на религиозни и етнически общности територия. Това винаги е предизвиквало като сблъсъци, така и солидарност между хората, осъзнаващи, че ако не умеят да съжителстват нормално, то сценарият ще е определено мрачен за всеки един от тях.
Не служи ли религията само за оправдание при такова социално разслоение?
Разбира се. Властите винаги са използвали религията за своите цели – независимо за коя държава или общество говорим. Това е най-сигурният начин да държиш едно общество сплотено, или обратно – разединено.
На карта ли е съдбата на 2,5 млн. християни?
Въпросът с християнското население в арабските страни е много сложен. На първо място имаме едно арабско население, което поради редица причини и исторически обстоятелства, днес е малцинство, а на много места е в състояние на тиха репресия от околните. Това създава напрежение и желание за оцеляване – постепенно обособяване на общността като нещо различно, отделно от останалата част от обществото. В Египет виждаме този случай, виждаме го и в Сирия и Ливан. През последните десетилетия има няколко вълни на преселение на християни от Близкия изток в посока САЩ и Латинска Америка. Въпреки, че според статистиката християните в Сирия са над 3 милиона, то реално броят им е по-малък, тъй като мнозина от тези сирийци не живеят в страната си, а идват през летните месеци.
В момента положението с християнското население в Сирия е нелеко, предвид позициите на главните християнски водачи относно революцията в страната. Повечето са скептични, поради това и подкрепят правителството. Не защото харесват корупцията в страната или репресиите, а защото не вярват в силите на опозицията и кои идеи седят зад опозиционните части. Има християни и сред опозиционните редици, но в значително по-малък процент. За момента нападения над християнски селища се извършват от ислямистки групи, а с тези действия се подкопава доверието в Свободната сирийска армия и опозицията като цяло. Обществото на Запад няма да подкрепи нищо, което би застрашило християнското население и опозицията трябва да помисли как да ограничи влиянието на радикалите.
Башар Ал Асад и Реджеп Ердоган не са ли двете лица на една и съща маска?
Двамата имат различни профили. Докато Асад е имал един добър, спокоен живот на Запад, благодарение на образованието си, то Ердоган винаги е бил в страната си и е бил свидетел на репресии срещу идеите, които защитава. Ердоган произлиза от по-обикновените слоеве на обществото, докато Асад е наследник на силна по това време страна в Близкия изток, а баща му е един от най-известните политици за времето си. Ердоган има откровени политически позиции, обвързани с политическия ислям, докато Асад има по-скоро светски профил. Важно е да се спомене, че сегашният президент на Сирия не е имал желанието на управлява. Тук отново виждам влиянието на местните служби. Затова може би трябва да говорим за службите в Сирия и Ердоган в Турция. Далеч съм от мисълта, че Асад няма представа какво става в страната му, но считам, че решенията се взимат другаде. Докато Ердоган е пълновластен господар в Турция, а личността му е определено силна, харизматична – признаван дори от опонентите си за силен политик. За съжаление и Ердоган направи грешката да не чуе протестите в Анкара и Истанбул.
Употреба на хим. оръжие имаше и през 2012, защо стана световен проблем чак година по-късно?
Може би заради количеството, както и заради многобройните жертви – над 1400. В един момент международната общност се сети, че в Сирия се извършват престъпления. Другото притеснение е това химическо оръжие да не бъде използвано срещу съседни страни, като Израел. Това е основното притеснение на Щатите – не поради загриженост за сирийските деца.
Медиите, защо чак сега?
Пак поради същата причина. Медиите имат интересите на спонсорите си – ако конфликтът е интересен за тях, ще бъде отразяван. Човешката трагедия невинаги печели пари. Информацията за сирийската криза е частична, макар да има доста добри репортажи за положението вътре в Сирия. Но често липсва историята зад кадър – защо се бият хората там, защо има бежанци, какво е станало. В един момент се чу, че Щатите ще ударят Сирия и конфликтът стана интересен.
Въоръжени сблъсъци в момента има и в Мали например, защо никой не говори за това?
Нека да попитаме – защо никой не говори не само за Мали, но и за редица други конфликти, като напрежението в Колумбия, Филипините, няколко африкански държави, скандалите в Индия… Това не е нещо, което медиите биха пуснали като основна новина. Обществото трябва да чете всичко онова, което да не предизвиква разтревоженост и най-вече – да не предизвиква въпроси. За мнозина едва ли не е нормално да има войни в Африка – новините от там не биха били интересни. И това е плод на години неглежиране. Да не говорим, че често ако има репортажи от Мали, например, не се представят действителните съперничещи се страни.
Какво представлява Свободната сирийска армия и каква е ролята й в конфликта?
След близо година на мирни протести в Сирия, постепенно редица войници дезертираха от армията, несъгласни с прилагането на насилие срещу протестиращите. Те станаха ядрото на т.нар. Свободна сирийска армия, имитирайки модела на Свободните офицери на Насър от средата на XX век в Египет. Постепенно тази група от отцепници беше запълнена с доброволци – таксиметрови шофьори, учители, други войници, решили да се отцепят… Проблемът на Свободната сирийска армия е липсата на достатъчно сили като оръжие и муниции, за да може да отговори на атаките на правителството. Друг проблем е, че макар да се счита за официалната въоръжена опозиция, ССА не разполага с добра организация – редица нежелани групи, като тези на радикалите, използват лозунги на опозицията или в началото се биеха заедно с бойците на ССА. В момента ССА освен да се бие на фронт с армията, се налага да се отбранява и от нападение на радикали, които имат своята визия за битката срещу правителството. Макар ислямистите да са групите, които да печелят най-много срещу правителството, основния удар на властите се изнася от Свободната сирийска армия.
Въпреки, че властта е явно ерозирала, Асад продължава да се ползва с добра подкрепа, на какво смяташ, че се дължи това?
Тази подкрепа ще продължи, докато е изгодно правителството в Дамаск. Ако бъдат намерени по-добри партньори нито Иран, нито Русия ще спазят обещаната помощ. Това са големи държави, имащи своите интереси. Не може и дума да става за чиста солидарност или нещо подобно.
Къде е ролята на Хизбула?
Ролята на Хизбула в момента е да поддържа правителствените сили главно в две направления – юг и север, около ливанската граница, като се спрат доставките на провизии от Ливан за бунтовниците. В битката за стратегическия град Косайр, провинция Хомс, бойците на Хизбулла изнесоха главните сражения и така градът беше върнат под властта на правителството. Хизбулла се явява продължение на ръката на иранското влияние в Сирия и Ливан – под прикритието на идеите за солидарност срещу Израел, Хизбулла изиграва все по-неприятна роля в Сирия. Докато в самия Ливан инвестициите на Хизбулла играят по-скоро добра роля, то в Сирия се явява другото лице на организацията. За Иран Сирия е важна, тъй като представлява един мост към Ливан и Средиземно море – затова и не може да си позволи загуби на тази територия. Дълго време се отричаше ролята на Хизбулла в Сирия, но вече официално организацията признава, че участва в бойните действия. Това донесе много неприятни емоции сред редица араби.
Залог ли са бежанците и не са ли принесени в жертва на т.нар. „борба с тероризма”?
Определено най-много страдат обикновените сирийци. Към момента над 5 милиона са вътрешно разселени, загубили домовете си, а над 2 милиона са скитат между съседните държави. Да не говорим колко пострадали деца има. Смятам, че най-голямата услуга, която Буш направи на арабските режими е, че им даде определението „война с тероризма“. Под предлог, че се бият срещу Ал Кайда, днес правителствата извършват невъобразими злини и престъпления срещу собствените си народи. Това е непростимо. За съжаление бежанците ще се увеличат, ако не бъде намерено решение на сирийската криза. До края на годината бежанците от Сирия могат да достигнат 3 милиона.
Камери в джамиите звучи като абсурд, но е факт, как ще коментираш това?
Поредният опит на властите да контролират живота на гражданите си.
Това, което наблюдаваме днес в Сирия, продължение на Арабската пролет ли е?
Сирия бележи втори модел на Арабската пролет. Първоначално бяха протестите, а в Либия и Сирия се стигна до бунтове и гражданска война. Развитието на демонстрациите достигна до тук, а несигурността на държавите допринесе за липсата на по-добър вариант. Репресиите също дадоха своя резултат. Някои анализатори считат, че третата вълна от протести ще бъде в Залива – именно поради същите причини – и в момента държавите там се запасяват с повече оръжие и вдигат заплатите масово. Явно като мерки срещу евентуални бунтове. С.Арабия има защо да се притеснява, предвид вида на управление и потисническата политика.
Мит ли е бъдещето на светската държава в Сирия?
Не. Категорично смятам, че ще се достигне до идеята за истинска светска държава, но трябва да изтече време, да се стабилиза положението, а също и идеите да узреят. Обществото трябва да се отърси от ненавистта, която днес се е натрупала заради конфликта. В миналото светската държава беше по-скоро продукт на силна държава, искам да вярвам, че в бъдеще хората сами ще са достигнали до извода, че религията не бива да е регулатор на вътрешните процеси в обществото и управлението на държавата.
Мнението ти за продължаващите вече близо 100 дни протести в София?
Няма как, живеейки в България, да не се интересувам и от ставащото в страната. Боли ме заради това, че в продължение на над 25 години държавата е изпаднала в зависимост от мафиотски кръгове, биещи се помежду си, като използват хората за заложници.
Протестите от това лято са продължение на редица други протести, макар и с различно оцветяване. И тук виждаме опити да се яхне вълната на недоволство от различни фигури и партии, като ГЕРБ, например, за да се изманипулира ситуацията и в крайна сметка да имаме управление отново начело със стария – нов премиер. Това не бива да се случва – ще е провал на усилията на всички онези, които вярват, че битката срещу олигархията – и нейните отрочета в парламента, независимо от съкращението на партията – трябва да е на всички фронтове и срещу цялото статукво. Не подмяна, а промяна – това е нужно. Нищо по-малко от това.
