Признавам си, че и аз чух името на Ашраф Фаяд за първи път, когато на 17 ноември саудитски съд го осъди на смърт по обвинение разпространяване на атеистични идеи и обида на Божествената същност. Всичко, което се разбра, бе, че Фаяд е бил арестуван от т.нар. “Комисия за повеляване на одобряваното и възбраняване на отвърляното” и обвинен на базата на свидетелски показания, че ругаел Пророка, Исляма и Саудитска Арабия, както и въз основа на текстове от неговата стихосбирка “Упътването – вътре…”, издадена през 2008 г. от престижното бейрутско издателство “Дар Ал-Фараби”. При това първоначалната присъда срещу него е била 4 години затвор и 800 удара с камшик, но след протестиране на присъдата тя е била променена на смъртна. Стана ясно също, че семейството на Фаяд живее в Саудитска Арабия повече от 50 години, самият той е роден там, но няма саудитско гражданство.
Първоначалната ми реакция бе: “още един палестински поет е на път да сподели съдбата на мъчениците на своя народ…”
Но след като само надзърнах в думите му, вече бих написала: “още един свободен човек е на път да бъде угасен от мракобесието”.
Не мога да бъда сигурна, че има начин да се направи нещо за изтръгването на Ашраф Фаяд от съдбата, която са му приготвили негодите “съдии”. Но помните ли Раиф Бадауи – саудитския блогър, осъден на публично бичуване с 1000 удара, разпределени по 50 всяка седмица след петъчната молитва? След като изтърпя първите 50 удара, довели до рязко влошаване на здравословното му състояние, групи в негова подкрепа се създадоха навсякъде по света, в негова защита писа и “Амнести Интернешънъл” и засега второ публично бичуване все още не е имало – седмица след седмица всеки петък съпругата му съобщава, че “и този път е отложено”… Затова си позволявам да мисля, че съдбата на Ашраф Фаяд е наша обща отговорност – на всички ни. Неговата надеждата е в това, да не си затворим очите, да не замълчим, да кажем, че човечеството от началото на Третото хилядолетие има нужда от своите поети.
Ашраф Фаяд, стихотворения:
***
Мустаците на Фрида Кало
Ще пренебрегна мириса на глина, упреците на дъжда и спазъма, задълго спрял в гърдите ми,
и ще потърся подходящо утешение за положението си, което няма да ми позволи да разтълкувам устните ти, както бих желал,
или да махна капките роса от червенеещите твои венчелистчета,
или пък да смекча страстта, която ме връхлита всеки път, когато осъзная, че не си до мене в тоя миг
и няма и да си…, когато аз ще съм принуден да се оправдавам пред мълчанието, чрез което съм наказан от нощта.
Престори се, че земята е безмълвна, както виждаме я отдалече, и че всичко случило се между нас бе само лоша някаква шега и тя не биваше да стига чак дотам!
***
Каква представа имаш ти за дните ми, които свикнал съм без тебе да прекарвам,
и за думите ми, дето изпаряваха се бързо
и за тежката ми болка,
за комплексите, отложени в гърдите ми като изсъхнал мъх.
Забравих да ти съобщя…, че аз практически привикнах с твоето отсъствие,
че пожеланията пътя си объркаха към твоите желания,
и паметта ми взе да се разяжда!
И че аз все тъй преследвам светлината – не в желанието си да виждам, колкото заради туй, че мракът си остава страшен…, даже ако свикнали сме с него!
***
Стига ли ти извинението ми? За всичко станало, докато се опитвах да измисля подходящи извинения за тебе,
всеки път, когато някъде в гърдите ми възбуждаше се ревност…
всеки път когато разочарование разваляше поредния от мрачните ми дни…
и всеки път, когато ти повтарях аз, че правдата ще продължи да страда от дискомфортите на месечния цикъл
и че любовта е примитивен мъж, достигнал есента в живота, със смущения в ерекцията!
***
По принуда ще излъжа паметта си,
ще твърдя, че спя добре,
ще скъсам всичките оставащи въпроси –
въпросите, които вече търсят аргумент, за да получат отговори убедителни,
след като снеха всички обичайни знаци препинателни
по причини чисто лични!
***
Остави на огледалото да ти разкаже колко си красива!
Думите ми, наслоени като прах, махни,
дълбоко дишай, припомни си колко те обичах, сетне как се трансформира всичко в проста волтова дъга
и щеше тя да причини пожар огромен… в празен склад!
***
Слънцето е изключително възпитано, когато става дума за това, да си отвори устата, докато се прозява!
Слънцето не знае как да наложи своята пълна власт над земята – точно както е и с мрака, като се има предвид, че слънцето няма друг избор, освен да се съпротивява на мрака… въпреки че Плутон не е в състояние да оцелее в неговата поразена от (свето)въртеж система.
Луната е на друго мнение относно налагането на властта й над морето – морето е способно да погълне колкото може повече твари…, да увеличи своя дял от повърхността на земята… под предлог парниковия ефект…, под предлог продупчения озон… и правото на жените да носят бикини… и да примамва птиците със своето рибно богатство!
***
Никога повече няма да бъда хапчета успокоителни за неразположенията на месечния ти цикъл… Няма да се насладя на привилегията да разговарям с теб, докато се подготвяш за дълга смяна сън, или докато изпитваш желание да се разтовариш от силния си гняв, или прекарваш приятни мигове в зала ,претъпкана с джаз-фенове.
Няма да мога да спя достатъчно… нито да обоснова мустаците на Ницше… нито дори да те убедя да погледнеш Имад Баарур като изключителен художествен експеримент!
Ще се позанимая с нормализирането на отношенията между водата и пръстта, за да пресека пътя на огъня в неговия план да бъде посланик на добра воля, и тогава вятърът ще престане да се опитва да се покаже в подобаващ вид…, докато суши твоето бельо, простряно на въжето за пране.
***
Вървя по улицата, неспособна да се изрази… провеждам разпит на безразличните капки дъжд… И се опитвам да отмахна полепналата по гърлото ми ръжда.
Колко пъти ще трябва да прочета наръчника за вятъра…, за да успея да разтълкувам острите промени в твоето настроение?
Колко са думите, които принудих да замълчат…, за да не доловиш миризмата на разочарование, която се разнася от дима на моята американска цигара?
Няма да бъда твоята касичка, която ти счупваш всеки път, когато свършат спестяванията ти… И няма да добавя възпяването на очите ти към списъка с моите поетични цели… защото очите ти – в края на краищата – са по-пагубни от онези, сразили разума на Джарир, и по-поетични от палмовите горички на Ас-Сайяб.
Очите ти са… точно… като коленопреклонението на ангелите пред Адам…, при изхвърляне на Сатана от сцената… с риторична цел!
***
Светът тази сутрин прилича на моя стомах, измъчван от киселини, прилича на главоболието, което си прекарва уикенда в главата ми, прилича на купчините строшени стъкла… изпълващи паметта ми.
Светът вече не е както трябва… Откакто престанах да се тревожа за стъклата…, и задето вече повече от десет минути не съм получил отговор на смс-а си…, и за провала на г-жа Клинтън да оглави Демократическата партия!
Не ме търси – аз ще присъствам във всяка глътка кафе, която отпиваш, и в отпускането ти по време на рутинен сеанс за почистване на кожата, и в желанието ти да се смееш или да плачеш…, и в хвърлянето ти в нечии обятия, и в безсилието ти да се бориш с безсънието, което добре познавам, и в незвъненето на мобилния ти телефон в продължителните часове на съня ти, и в изпадането ти в комата на писането, и в нежеланието ти да говориш, когато гледаш филм независимо от художествената му стойност, и в гъделичкането ти на земята по време на джогинг, и в слушането ти на нашата песен… която все още не сме се договорили да определим!
За мен е изненадващо, че този млад поет е толкова просветен и с толкова широк поглед за световната литературата и културата, и към света въобще…Та си мисля, че точно тази висока степен на култура го е довела до обвинението в атеизъм, т.е откъсване от догмите на религията, налагана в най-тесногръди рамки от уахабитската теократична власт и в частност мракобесното духовенство. Преводът прекрасно интерпретира дълбоката и свободолючива същност на този млад творец. А това, че е палестинец е просто щрих към порива за свобода.
Това е заплаха за статуквото. Заплаха, защото свободата на словото е намерило друго място, в което може да се развива. Много е тъжно, че освен несвободната ни медийна среда, вече имаме и не чак толкова свободна среда в социалните мрежи.