Владислав Христов е роден през 1976 г. в гр. Шумен. Има многобройни публикации в периодичния литературен печат – “Granta”, “Литературен вестник”, “Съвременник”, “Страница”, “Факел”, “ЛИК” и др. Издадени книги – “Снимки на деца” (кратки прози, 2010), “Енсо” (стихове, 2012, номинирана за наградата “Иван Николов”). Член e на международна организация “The Haiku Foundation”. Носител е на първи награди от конкурсите – за кратка проза на LiterNet & eRunsMagazine (2007), третия национален конкурс за хайку на свободна тема (2010) и международния конкурс “Cherry blossom” (2011). През 2010 г. влиза в класацията на 100-те най-креативни хайку автори в Европа. Негови хайку са публикувани в издания като “Simply Haiku”, “Whirligig”, “Sketchbook”, “The Heron’s Nest”, “Мodern Haiku”, “Notes from the Gean”, “LYNX”, “Naiku Heute”, “Asahi Haikuist Network”, “The Mainichi Daily News”, “World Haiku Review”, “Frogpond” и др., част са от международни антологии и сборници. Текстовете му са издавани на английски, немски, френски, испански, италиански, японски, руски и унгарски езици. Организатор е на благотворителния проект “Оризови полета” за подпомагане на пострадалите от земетресението в Япония през март 2011 г., и на много други инициативи, свързани с популяризирането на хайку в България.
Спомените ти от “демократичните промени”?
Беше една съвсем нормална вечер, връщах се от училище, малко закъснял, тъкмо вървяха новините, още помня лицето на Тодор Живков когато му съобщиха, ококорените му очи и поуотворената уста. Седмици след това никой не смееше да говори открито за случилото се, сякаш хората не вярваха, че подобен прелом може да е истина. После излязоха брадатите десиденти с плетените пуловери, бяха ентусиазирани и чистосърдечни, хората на митингите също, след това един по един брадатите започнаха да се отказват от политиката, останаха само най-пригодните и лицемерните, които се задържаха и постепенно надебеляха и изгубиха брадите си, с годините преминаха през какви ли не окраски само за да се задържат на власт, появиха се мутрите и целият мутренски фолклор и мироглед, който стана модел за подражание на 80% от населението. Но както са казали мъдрите “Всяка нация си заслужава съдбата“.
Как ще коментираш случващото се у нас през последния месец… има ли според теб гражданско общество в България и масовите протести ли са неговите проявления?
Не харесвам методите с които борави политиката, в повечето случаи е базирана на елементарно скроени популистки схеми, на които народа се връзва , особено необразованите хора, а те за съжаление в последните години стават все повече. Това масово оглупяване е също заложено от управляващите, чрез системно дискриминиране и неглижиране на образователната и научна система и на културата като цяло. Случващото се в последните месеци е закономерен резултат от гражданското недоволство повлияно от отчайващо лошия живот, който води голяма част от населението. В сравнение с протестите в Гърция, Франция и Испания обаче, нашите бяха като разходка в парка, доста неориентирана разходка за повечето от участниците. Ориентираните бяха малцина и присъстваха с ясна мисия на протестите, за която им беше платено. Според мен гражданско общество в България трудно ще бъде създадено, предвид това, че страната ни е съставена от единично оцеляващи индивиди, когато те проумеят, че личното им спасение не е нищо без спасението на всички останали, тогава ще започнат да се появяват първите наченки на гражданско общество. Предстоящите избори са добра възможност всички да покажем, че се събуждаме от 23 годишния кошмарен сън. Въпреки, че в това отношение съм скептично настроен, една висока избирателна активност ще е знак, че летаргията е към своя край. Щом в Израел 68% могат да излязат и да гласуват, защо и тук да не се случи?
Кога ще се отърсим от “скелетите в гардероба”?
Докато има страх, ще има и скелети в гардероба. Страхът е човешка черта нужна за манипулиране, тоест – скелетите имат много важна функция и ще останат в гардероба до край.
Съзираш ли поколенчески конфликт?
Конфликтът между покoленията съществува независимо от времената и условията на живот, и този конфликт се движи от жаждата за доказване и признание. Ако има плавен преход между поколенията щафетата се предава без сътресения. В страната ни между поколенията се наблюдават големи пропасти, твърде големи за да бъдат прескочени. Всяко поколение започва уж начисто повтаряйки същите грешки като предишното, но мисля, че това не е проблем само на България.
Мислиш ли, че поколенията след нас страдат от по-малко предразсъдъци?
Всяко поколение влече предразсъдъците си, който са плод на много странични фактори и обстоятелства. Няма идеално поколение, нито провалено поколение, всички поколения са посвоему провалени.
Ти ли избра кратката литературна форма, или тя избра теб?
Няма момент на избиране, да можеш да боравиш със Словото е даденост и голям товар, но за товара ще ме разберат само тези, които имат тази даденост. Формата в литературата е изменчиво понятие, тя не се определя предварително, всеки намира с годините своята форма на изразяване в която се чувства най-комфортно.
Алфонс дьо Ламартин казва, че “поетите са гласът на тези, които нямат глас”, а според Бертолд Брехт “никой няма да пита какво е било времето, а защо са мълчали поетите?”, поглеждайки ретроспективно назад в последните двайсетина години, къде бяха нашите поети?
Нашите поети са били на мястото си не само през последните 20 години, друг е въпросът колко са искали да се афишират и да заемат една или друга гражданска позиция, това е личен избор и всеки отговаря сам за него. Поетите не бива да се приемат, като вечните длъжници на обществото, или хора с които другите да се оправдават за неспосбността си да се справят с една или друга житейска ситуация. Поетите носят товара на Словото и повярвайте ми това им е напълно достатъчно.
Експериментираш в кратките литературни форми, а в едно интервю казваш да не вярваме на думите, в какво да вярваме тогава?
Всеки сам решава в какво да вярва, нека никой не чака друг да му покаже пътя, това е една от големите болести на съвременния човек, че чака да му бъде показан пътя, да бъде поета от друг отговорността за неговия евентуален провал. Когато човек спре да се страхува от провала и осъзнае, че той е неизбежна част от неговия път, тогава много ясно ще разбере на какво да вярва и на какво да не.
Една анкета на “PROVO” показа за съжаление, че голяма част от българите днес вече не мечтаят, или ако го правят – мечтите се свеждат до “хляба”, за какво мечтае Владислав Христов?
Мечтаенето е добра терапия особено в трудните години в които живеем, не знам защо голяма част от хората се лишават доброволно от мечтите си, явно това е етап през който трябва да преминат. Няма да изброявам мечтите си, предпочитам да работя за изпълнението им, а по моите дела много лесно всеки може да разбере какви са били те.
Детските ти мечти?
Тривиалните мечти, през които всички сме минали – от космонавт до шофьор на камион за сладолед.
Книгата ти “Енсо” се превежда на различни езици, откъси от нея намират място в редица чужди издания, имаш фотографски изложби в престижни европейски центрове, като че ли си повече признат и ценен в чужбина… не сме “затворили кръга” или на какво мислиш, че се дължи това?
Признанието е доста субективно понятие и често безполезно, ако не го вкараш в употреба за по -големи и смислени цели. В изкуството признанието остава в повечето случаи камерно в дадената сфера, извън големия шум на прожекторите и масмедиите, и добре че е така. Не деля признанието ми в чужбина и в страната, имам още много работа по собственото ми порастване и гледам признанието да не пречи на това.
Живял си извън България, възможен ли е въобще баланса между носталгията по България и порицанието на българите?
Българинът в чужбина не е уникален казус. Имигранти от много нации напускат родините си, и с това разбиват или потвърждават своите национални митове. Това е личен избор и път, които всеки трябва да поеме когато усети, че е дошло времето, важното е да не коментира и съди без сам да е направил тази крачка. Аз имах нужда и я направих, после имах нужда да се върна и го направих. Нека всеки прецени дали да го направи, но да не забравя, че всеки носи своето щастие със себе си, както костенурката носи корубата си, така носи и своето нещастие.
Тече кампания в няколко “западни икономики” против българските емигранти, от една страна, ако ги няма нископлатените “бели роби” кой ще им върши “черната работа”, от друга страна обаче, емигрантите “внасят” сериозна част от БВП на страната, в този ред на мисли каква е всъщност ролята на “терминала”?
Богатите държави имат нужда от този терминал, в днешно време колонизацията продължава с мирни средства и икономическа принуда, ако имигрантите се оттеглят целият западен свят ще рухне, но те няма да го направят защото в родините им ги чака по-лошо. Това е обречен кръг, змия захапала опашката си. Изходът е един – загниване на западната цивилизация, не от финансово а от човешко естество. Този процес вече неумолимо тече. Лошото е, че цялото човечество върви стремглаво към своя край, това е глобалния ни провал. Може би трябва да се случат големи катаклизми, които да подействат като катарзис на хората, и да доведат до промяна на разрушителната посока по която сме тръгнали.
В по-новата ни история винаги чакаме някой, от някъде, да дойде и да ни оправи, мислиш ли, че сме успели да съхраним дори малка част от достойнството си?
Достойнство са запазили малцина, в днешните времена то струва доста скъпо и голяма част от хората предпочитат да си спестят тази висока цена. Години сме сукали от една или друга гърда, но бебето порасна и на дойките им писна да си го прехвърлят от ръка на ръка. Сега предстоят дълги години болезнени колики преди то да започне да се храни с нормална храна.
Занимаваш се и с фотография, но казваш, че вече снимаш само с конкретна цел, губиш вдъхновение или?
Вдъхновението при мен е вътрешна индукция, не го чакам да дойде отстрани. С времето започнах да се разпръсквам все по-малко. Когато имам ясна цел я следвам до постигането й. После се заемам със следващата…
Споделяш ли мнението, че за да си бунтар, трябва да имаш знание?
Бунтарството за съвременния човек до голяма степен се е превърнало в поза. Не познавам бунтар, който другите наричат и считат за такъв. Истинските бунтари не се афишират точно защото имат необходимото знание.
Цензурата или автоцензурата е по-страшна според теб?
Автоцензурата е необходима на всеки творец, иначе няма да мръдне от стартовата си позиция. В живота цензурата и автоцензурата боравят със страха, доколко ще им позволим да ни манипулират зависи от нас самите. Трябва да се научим да различаваме истинските от хартиените чудовища.
Само медиите ли са виновни за формирането на днешните “знаменитости” и ролята им в живота ни?
Хората винаги са имали нужда от герои независимо кой ги създава. Медиите са леснодостъпни и там много от “героите” биват припознавани като такива от своите последователи. Ако говорим за политиката в повечето случаи става дума за изфабрикувани „герой“ и „спасители“. Все по-малко мислещи хора обаче гледат телевизия и се оставят да бъдат манипулирани.
Накъде вървим… посоката?
В момента няма посока, бомбата е паднала и хората са се разбягали на всички посоки, да се надяваме, че след време тези хора ще осъзнаят, че бомбите падат не само за да разпръскват хората, но и за да ги събират.
Перспективата?
При малките и зависими държави, перспективите се движат от големите, но вътрешният микро климат и средата в която живеем зависи единствено от нас, точно за тях всеки може да даде своя дял и тогава със сигурност ще има положителен резултат.
Повече за Владислав Христов на:
http://www.public-republic.com/avtori/vladislav-hristov
http://liternet.bg/publish13/vl_hristov/index.html
