Един от поетите на палестинската национална революция или поет на изгнанието и на изгубената родина. Съумял да улови в мрежа от тънки нюанси и самородни метафори превратностите в историческата и политическата съдба на своя народ, но в същото време не останал неподвластен и на вечните теми за любовта и самотата на твореца и неговия неравноделен път през света. Много редки са примерите в световната поетична история, когато поет или писател съумява, в пределите на своята творческа биография, да съедини в непротиворечиво и хомогенно цяло хронологията на своите интимни и най-съкровени преживявания и летописа на една човешка общност. Лирика и епос, изпепеляване и възкресение, „кафето на мама, милувката мамина..” и „минувачи в думи мимолетни”, призовани да си вървят, – в това е част от силата на големия палестински поет Махмуд Даруиш.
Махмуд Даруиш се ражда на 13 март 1941 г. в палестинското селце ал-Бируа в Западна Галилея, в семейството на бедни земеделци. След като през юни 1948 г. селцето е завладяно и унищожено от израелските сили, семейството бяга в Ливан. Година по-късно се завръща и се заселва в селцето Деир ал-Асад. Даруиш учи първоначално в гимназията на Кафр Йасиф, а по-късно се премества в Хайфа. Първата си книга „Птици без криле” той публикува, когато е на 19 години.
През 1970 г. Даруиш заминава за Москва, където учи една година, след което поема дългия път на емиграцията, първоначално в Египет, а впоследствие в Ливан, Тунис и Франция. В Кайро работи за ежедневника „Ал-Ахрам”, а в Бейрут е редактор на месечно издание, посветено на палестинската национална кауза. През 1973 г. се присъединява към Организацията за освобождение на Палестина, и поради тази причина получава забрана за пътувания до Израел. За периода си на изгнание извън родината Даруиш пише: „Изгнанието има множество имена и две лица: вътрешно и външно. Вътрешното изгнание е отчуждението на човека от собственото му общество и култура, дълбоко самовглъбяване заради различията между неговото гледище за света и за смисъла на собственото му съществуване от гледищата на другите, поради които той се усеща различен и чужд. В този случай изгнанието няма пространствени граници. То битува в душата, лишена от собствената й лична свобода на мислене и изразяване, поради насилието от страна на политическата власт или властта на традициите. Това се извършва в антипространството като дефиниция на изгнанието. Това се извършва вътре в отечеството.” И въпреки че през 1995 г. той получава разрешение да се засели в Рамалла, до края на живота си през 2008 г. се чувства като изгнаник.
През творческия път Махмуд Даруиш публикува над тридесет книги с поезия и осем книги с проза и публицистика, преведени на над 20 езика. Когато на 1 май 1965 г. младият поет рецитира поемата си „Карта за самоличност” пред многолюдна публика в Назарет, реакцията е спонтанна и неочаквана. Буквално за няколко дни повтарящият се мотив в поемата „Запиши: арабин съм” придобива огромна популярност сред палестинската общност и във всички арабски държави. И в действителност темите за „самоличността” и „националната принадлежност” имат ключово значение за разбирането на неговото творчество. Но не само това… Поезията на Махмуд Даруиш е многопластова и носи послания поне на няколко равнища на човешкото възприятие. Дали в противен случай родината би била „да пийнеш майчиното си кафе, и жив и здрав да се завръщаш привечер…”, както пише той в друго свое стихотворение? Любовта към родината преминава през любовта към човека, към майката и любимата, „като малко кафене на улица за странници”, та дори и през погледа към света и представите на онзи, който ти е отнел най-скъпото. Поради тази причина и съпротивата на твореца си е избрала не острието на меча, стоманата и огъня, а оръжието на поезия, която носи в нежната си, но твърда сплав на „фантазия за флейта” или „две маслини” посланията за човечност на култури и цивилизации отвъд настоящето. Съпротивата, бунтът за преображение на себе си и другите вървят по тънките разделителни линии на Ерусалим, между посланията на пророците, като „втори Адам”, в диалог с вражеските войни или в очакване на други варвари.
Няма да бъде пресилено, ако сравним достиженията на Махмуд Даруиш с поетичното наследство на големите ни национални поети Христо Ботев и Никола Вапцаров, и не само, за да го направим по-близък на българския читател или поради сходни мотиви в творчеството им. Според мен водещото в подобен необичаен на пръв поглед паралел е в способността на тези творци за вътрешно съ-преживяване и пресъздаване на тежненията на своя народ или общност. В процеса на съ-преживяване творецът се е слял напълно със своя народ и всеки един от този народ може да се самоопредели индивидуално чрез своя творец. Махмуд Даруиш, подобно на нашите български национални поети, участва активно в революционните движения на народа си, но прави и една не по-малко значима революция в поетичния език, използвайки до съвършенство възможностите на свободния стих. Само така той е в състояние не само да изрази личните си мисли и чувства, но и да придаде най-удачната форма на стремежа си към свобода. Защото истинският творец е и модерен пророк, в чиито думи собственият му народ живее истински, пълнокръвно и свободно.
Махмуд Даруиш е познат автор за знаещия и търсещ български читател. Само преди броени дни, на 12 март в НДК, бе представянето на второто допълнено издание на антологията с негови стихове в превод на поетите и преводачи Мая Ценова и Азиз Таш. Месец и половина по-рано, в рамките на близкоизточния филмов фестивал в София, се проведе и прожекцията на филма „Запиши: арабин съм” на младата режисьорка Ибтисам Мараана Менухин.
Винаги ще свързвам тези събития, освен всичко останало, най-малкото с един факт от поетичното наследство на Махмуд Даруиш: великолепните изпълнения по негови стихове на палестинската певица с български корен Мира Ауад. Може би това е случайно уловено впечатление, но, според мен, и то по свой начин съумява да докаже способността на истинския творец да достига чрез думите си до неподозирани места отвъд времето и пространството.
Филм за Махмуд Даруиш:
[ytube id=”lyPolGe-b3k”]
