Лицата не са завинаги.
Във филм, който гледах наскоро, една жена бе обезобразена. И с амнезия. Пълна.
Най-добрият пластичен хирург в страната и няколко месеца възстановяване. Нова самоличност, ново лице. Името е различно. Челюстта, носът. Само погледът остава непроменен.
След време тя вече си спомня. Спомня си детството, първата целувка, всички грешки, всички щастия. Но себе си… поглежда се в огледалото и тя е и не е тя.
Рестартираш живота си, уж почваш отначало. И нещо променено е. И е това, което винаги си бил, което винаги другите са свързвали с теб. Лицето ти.
Мислела съм си как хората някога… Някога преди огледалата и всичко огледални повърхности.. Как са разпознавали себе си?… Минавам покрай спрян автомобил, витрина на магазин, полуотворен прозорец и се оглеждам… Излизам от вкъщи и няколко пъти се врътвам пред огледолото…
Са и не са завинаги.
Не помня лица.
Сещам се за онези детективски филми, в които хората описват лицето на убиеца, крадеца, изчезналата съпруга.
Дълъг прав нос, раздалечени очи, едното по-малко, малки ушни миди, зачервени бузи, тесни устни. Косата пада встрани, къдрава и несресана.
Гласът е трапчив с усещане за лятна вечер.
Лицето се появява на листа, разпространяват го по полицейските участъци.
Изгубен и намерен. Името е сменено. Лицето обаче остава.
Лицата са завинаги.
Хората около мен никога не променят лицата си. Не помня появяването на бръчките, следите на порастването и остаряването.
Не помня лица.
Така както фотографиите не помнят емоции.
