Нека започнем от твоето детство, какво си спомняш от Варна през 90-те? Как намираш днешна Варна?
Да започнем оттам, че изключително много обичам град Варна и въпреки че не съм появил на бял свят там, а в Ереван, считам именно нея за мой роден град. Бил съм твърде малък, когато родителите ми са се установили във Варна, така че първите ми съзнателни спомени за живота са свързани с града. Няма как да не изпитвам особена носталгия към 90-те години, тъй като детството в моя случай е един прекрасен спомен. Връщам се с усмивка към миговете, които са в съзнанието ми от този период. Разбира се най-ярки от тях са създаването на първите приятелства, някои от които и до ден днешен са актуални, частично си спомням пълните улици с хора след победите на българския национален отбор по футбол на световното първенство в САЩ през 94-та година и как баща ми ме носеше на раменете си, тръгването на училище, първите ми занимания по тенис, шах и след това записването ми на тренировки по футбол. Няма как да пропусна и спомените за срещата с морето и всички любими места в града. Макар че от почти пет години не живея там, се връщам всяко лято, това е нещо без което не мога. Да си призная и в днешно време усещам града по същия начин, както и през 90-те. Не считам, че нещо се е променило кой знае колко много, което според мен допринася за това всеки който е бил във Варна, да я усеща като едно спокойно и уютно място.
Разкажи ми повече за историята на твоето семейство?
Имам прекрасни родители и по-голям брат. Майка ми и баща ми са се запознали на студентско събиране в Ереван, покрай техни общи приятели. И двамата са завършили Еревански Педагогически Университет, където баща ми е учил за художник, а майка ми арменска филология. Честно казано не познавам много добре корените на семейството си, тъй като не съм имал възможността да бъда в Армения в съзнателния си живот. Кръстен съм Вараздат на дядо ми от страната на татко. Той е бил пчелар и по думите на моя баща изключително работлив човек. Неговата съпруга е била учителка в кварталното училище. Родителите на майка ми са били обикновени за това време работещи хора в предприятия, като единствено баба ми от тази страна е все още жива. Брат ми е израснал с родителите на баща ми, нещо което донякъде е било продиктувано от тежките обстоятелства след разпадането на социалистическия съюз в онези години. Виждахме се във Варна по време на летните ваканции и чак след като завърши университет се премести да живее с нас в България. Въпреки че толкова години сме били разделени, смятам че имаме доста силна връзка. Смея да твърдя, че той е в основата при формирането на моя мироглед, музикален вкус и изграждането на представата ми за това кое е естетично и кое не.
Голямата ти любов като тийнеджър е била футбола, продължава ли да свети още футболната искрица в теб?
По спорта съвсем логично ме запали моя баща. Вкъщи винаги сме гледали доста разнообразни надпревари. Юношеството ми премина в ПФК „Черно Море“ под ръководството на легендата на българския футбол Тодор Марев. Това са едни незабравими около десетина години от живота. Интересните и смешни истории са безброй, както житейските уроци и приятелства създадени тогава. Разбира се професионалният спорт е изключително трудно нещо и не всеки има качествата да се реализира, така че с времето тази страст се видеоизмени до просто спортуване с приятели и любителски мачове. В момента, да си призная, не гледам много футбол по телевизията. Други неща вълнуват ежедневието ми повече. Единственото което е традиция за мен е да следя изявите не Хенрик Мхитарян, който се състезава за италианския Интер. Изпитвам невероятна гордост от успехите му в спортен план и от примера, който дава, като личност извън терена.
Завършил си “Корабни машини и механизми” и се е занимавал с корабно проектиране, как реши за се захванеш с бижутерството?
Историята ми с „Технически Университет – Варна“ до голяма степен се дължи на това, че в този период нямах ясна представа с какво искам да се занимавам. Записах една изклютеилно трудна специалност – „Корабни машини и механизми“, която може би вътрешно винаги съм усещал, че не е за мен, но я завърших и мога да твърдя, че съм бил отговорен и сериозен студент. Действително поработих за кратко като корабен проектант в различни колективи. Не съжалявам, тъй като срещнах хора от тези среди, които са ми приятели и до днес.
Относно бижутерството, то винаги е било там някъде. Като дете съм се навъртал в ателието на баща ми, помагал съм с каквото мога и най-важното според мен – гледал съм изклютелно много часове как баща ми работи. Та момента, в който напуснах последната си работа, му заявих, че искам да работя при него и започнах веднага. Това се случва в края на 2016 год., което има значение от гледна точка на това, че почти всички артисти по света вече представяха творенията си в социалните мрежи и свързаността между тях се увеличаваше. Създаде се приятното усещане, че споделяш сходна съдба с много и все различни хора, на които може да се възхищаваш, да се учиш от тях, защо не и да се срещнеш, посещавайки ги в някоя страна.
Имало ли е моменти в които си искал да се откажеш от бижутерството? Какво ти е помагало да ги преодолееш?
Краткият ми отговор е категорично – да. Много пъти ми е минавало през ума да се откажа. Няма да лъжа, че изпитвам вътрешна несигурност дали се справям достатъчно добре и дали изобщо това, което правя е за мен. Понякога тази вътрешна несигурност е била подхранвана от неприятели, но се е случвало да идва и от най-близките до мен хора. Разбира се мнението на близките тежи много повече, но вътрешния глас е нещо, на което имам най-голямо доверие. Въпреки тези трудности и съмнения, смятам че трябва да продължа да се занимавам с правенето на бижута заради себе си. Положил съм целенасочен и систематичен труд, който съм сигурен, че ме води в правилната посока, макар и не с толкова големи стъпки.
Един от начините за преодоляване на трудните моменти е нещо, което съм запомнил от треньора ми по футбол. Когато не ти върви играта е редно да направиш няколко прости отигравания, за да възвърнеш самочувствието и увереността си отново. Същото е и с бижутата. Захващам се с нещо малко и сигурно, което ме поставя на правилния път ментално, за да продължа.
Кои са най-големите уроци, които научи от баща си?
С баща ми винаги съм имал много добри отношения, благодарение на това, че сме споделяли сходни интереси и най-вече заради много близкото чувство за хумор на двама ни. Най-големият урок, който съм научил дойде в периода, когато започнах да работя с него. Тогава се създаде едно приятелство между вече големи хора, а не класическите отношения баща и син. Имали сме всевъзможни разговори на различни теми. Разбрах, че не трябва да приемам нищо в живота чак толкова на сериозно и да се стремя да се забавлявам във всичко което правя. Трагедия плюс време е равно на комедия. Това изречение ми помага да виждам добрия хоризонт пред себе си въпреки трудностите, а те не липсват по пътя на всеки.
Трудно ли ти беше да излезеш от неговата сянка и стилистика и да поемеш по свой собствен път на творец?
На този етап нещата, които правим са напълно различни, подходът ни е съвсем различен. Разбира се основите, които имам са положени от него, но бих казал, че те са повече в посока начин на мислене и намиране на решения при технически трудности. След идването ми в София реших да променя подхода си на работа. Започнах да създавам абсолютно всяко едно бижу посредством моделиране с восък, докато при баща ми не е така. Той обича да прави нещата директно от метал в много случаи. В момента него повече го вълнува рисуването на картини, докато аз все още намирам нови и нови светове в създаването на бижута, и ми е по-любопитно в тази насока. Той се шегуваше, че аз съм единственият му ученик, който има пълното право да го копира, а същевременно е единственият, който не го прави. Не съм усещал никога сянката му, въпреки че няма човек във Варна интересуващ се от арт бижута, който да не познава Грант. Работейки заедно, винаги сме били един отбор. Тук в София, повечето клиенти, които съм създал, първо научават за мен. Все пак не сме рок звезди, за да имаме толкова широка популярност навсякъде.
Как се ражда един твой модел? Какви са етапите на създаване на едно бижу?
Както казах и при предишния въпрос, всяко мое бижу преминава през етапа моделиране с восък. Почти никога не рисувам и не скицирам бижутата, които правя. За мен създаването и търсенето на хармония при моделирането е като писането на текст на ръка. Просто следваш мисълта. Не бих нарекъл новите си неща модели, тъй като никога не успявам да възпроизведа бижутата си съвършено еднакви. Идеите за създаването им понякога са в съзнанието ми дълго време, друг път идват съвсем случайно. Трудно ми е да формулирам този процес ясно. Разбира се любопитството ми към това изкуство е запечатало множество картини и форми в главата ми, които се пресъздават понякога волно или неволно, но смятам че винаги са представени и видоизменени през моето усещане. След това готовите восъци се изпращат при колега леяр и посредством магията на процеса леене се връщат обратно при мен под формата вече на метал, било то сребро или злато. Предпочитаният от мен метал е среброто, тъй като дава много повече възможности за експерименти и по-масивни форми. Следва финалната обработка и вниманието към детайлите. Този етап е винаги съпътстван от нетърпение да видиш крайния резултат. Най-голям заряд и енергия са вложени в новите неща, които правиш за пръв път. Просто никога повече това усещане не се връща, поне при мен. Обичам да правя снимки на бижутата си сам, за да мога да представя на хората, точно това, което съм искал да пресъздам.
Обичаш да работиш с необработени скъпоценни камъни, какво ти дават те като изразно средство?
Любовта ми към необработените камъни и изобщо този стил на работа се зароди, когато за пръв път се сблъсках с бижутата на Герман Кабирски. Всеки който е разговарял с мен по-задълбочено на тема бижута, знае колко много харесвам неговото творчество и отношение към живота. Смятам, че той е гений на съвременното изкуство. При едно пътуване до Тбилиси се запознах с друг страхотен бижутер на име Давид Чхеидзе, който е работил заедно с Кабирски в по-ранен етап от живота си. Успях да почерпя малко знания от разговора ни в неговото ателие. За мен беше истинско удоволстие и момент който никога няма да забравя.
Най-важното изразно средство, което ми дават необработените камъни, е тяхната естетическа стойност. Това, че не са докоснати от човека им придава силна характерност, която изключително много резонира с моето разбиране за красив детайл в бижутата. Няма по-велик създател от природата. Всеки един камък е различен, така както сме различни и хората.
Съществува ли съвършенното бижу? Стремиш ли се към съвършенство на бижутата си или държиш те да са несъвършени, като самата човешка природа?
Това към което винаги се стремя е да имам професионално отношение към всичко, което създавам. Компромис в тази насока никога не правя. Перфекционизмът в работата винаги ми е пречел, но с времето осъзнавам, че е невъзможно да създам перфектното бижу в моите очи. Това пък от своя страна те кара да се развиваш, тъй като самодоволството е сигурен знак за плато в израстването ти като творец. Бижутата ми са насъвършени без съмнение и колкото по-дълго са пред очите ми, толкова повече забелязвам тези пропуски. Радващо за мен е, че хората ги харесват и ме отървават бързо от тях.
Какво е бъдещето на занаятите в един век доминиран от високите технологии и масовото производство? Как биха могли те да оцелеят?
Живеем в свят, в който високите технологии се развиват и ще продължават да се развиват. Тяхната доминация във различни направления е неизбежна и е необходима според мен, тъй като ползите са огромни. Аз лично не използвам нищо от това в работата си, тъй като пред мен има огромен хоризонт да осъвършенствам умения и знания по конвенционалния начин в занаята. Смятам че има достатъчно много хора, които оценяват красотата и необходимостта от това да притежават предмет създаден изцяло от ръцете на майстора. Трудно ми е да повярвам, че занаяти съхранили се през вековете, ще изчезнат толкова лесно.
Плаши ли те рязкото навлизане на изкуствения интелект в живота на съвременните хора?
Както загатнах и по-горе, не ме плаши. Невероятни са ползите в различни сфери на живота и индустрията. Доста честно слушам различни неща на тази тема, докато си работя в ателието. Наскоро ми попадна епизод в който се разискваше доста обстойно влиянието на изкуствения интелект. Останах с оптимистичното усещане за всевъзможните ползи, които човек може да утилизира. Това е просто един инструмент и както всеки друг е важно кой го използва и по какъв начин.
От няколко години живееш в София, какви възможности ти дава големия град? Липсва ли ти морето? Как прекарваш времето си, когато се връщаш във Варна?
Да, тук съм от около пет години вече. Не бих казал, че имам силна връзка с града, тъй като съм по-затворен тип човек, но несъмнено ми дава положителни натрупвания от срещите ми с нови и различни хора. Разбира се и интереса към работата ми е по-голям в София.
Морето ми липсва, но както споменах и в началото се прибирам всяко лято във Варна. Нямам търпение за този период от годината. Помага ми да изчистя по най-добрия начин главата си от негативни мисли. Прекарвам част от времето си в галерията на родителите ми, където винаги има интересни хора, с които да размениш по някоя дума. Обичам разходките с приятели и разговори за забавни случки от миналото. Най-голямо спокойствие намирам в късните следобеди на плажа, четейки някоя интересна кинга.
