Из книгата “Кибритчета “Минерва” 1990-2000″
Съществува ли справедлива война? Над този дебат, който обсебва мислите ни от две седмици насам, тегне сянката на някакво недоразумение: изглежда тъй, сякаш се обсъжда дали две успоредни прави са по-тежки от корен квадратен. Ще се опитам да разбера какво не е наред във въпроса, и ще го поставя другояче. Ако приемем, че насилието е нещо лошо, съществуват ли случаи, при които е оправдано да се реагира с насилие? Забележете, „оправдано“ не означава справедливо и добро: в ампутацията на крак има нещо биологически несправедливо, но при гангрена ампутацията е оправдана. Привържениците на ненасилието също смятат, общо взето, че има случаи на оправдано насилие: дори Исус при сблъсъка си с търговците в храма реагира по доста рязък начин. Не само религиите, които се основават на Божието откровение, но и естественият морал ни казва, че ако някой нападне нас, нашите близки или който и да е невинен и беззащитен човек, ще бъде нормално да реагираме с насилие до премахването на опасността. И следователно, когато съпротивата се предлага като модел на „справедливо“ насилие, това означава, че при упражнявано от другите насилие, при непоносима тирания бунтът на народа е оправдан. За да не оставя място за съмнение, пояснявам: при проявявана от диктатор агресивност реакцията на международната общност с насилие е оправдана. Проблемът възниква при думата „война“. Тя е от групата на думите като „атом“: за атом се е говорило в древногръцката философия и се говори в съвременната физика, но думата има две различни значения; едно време атомът е бил неделима частица, а днес е съвкупност от частици. Всеки, който реши да чете Демокрит от гледната точка на ядрената физика или ядрената физика от гледната точка на Демокрит, няма да разбере нищо. Така е и между Пуническите войни и Втората световна война: като се изключи фактът, че и в двата случая има загинали хора, общото между тези войни е много малко. И към средата на нашия век се очерта като явление една война, която по териториален обхват, резултати, възможност за контрол, отражения върху населението, живеещо в други части на света, има много малко общо с Наполеоновите военни кампании. С една дума, ако в миналото оправданата реакция с насилие срещу насилника е можело да приеме формата на открита война, днес е възможно откритата война да е форма на насилие, което не служи за възпиране на насилника, а му носи полза. През последните четиресет и пет години станахме свидетели на друга форма на насилствено възпиране на предполагаемия насилник (използвам предпазливи термини, защото мисля, че тази моя теза би могло да се приеме както от САЩ, така и от СССР) и това беше Студената война. Страшна, зла, изпълнена с насилие под формата на заплахи или локални проявления, тя се ръководеше от идеята, че откритата война няма да бъде от никаква полза за „добрите“. Студената война беше първият пример за това, че светът е осъзнал, че понятието „война“ се е променило и че една съвременна война вече няма нищо общо с класическите конфликти, при които накрая едната страна е победена, а другата е победител (освен в някои частни случаи като Пировите победи). Ако ме бяха попитали преди месец каква форма на справедлива реакция с насилие би могла да замени откритата война в случая със Саддам Хюсеин *, щях да отговоря: най-сериозно и дори безпощадно „студено“ възпиране с гранични сблъсъци и със система за контрол – чрез извънредни законодателни мерки, – така че всеки западен индустриалец, който продаде на Саддам дори само едно кабарче, да бъде осъден на доживотен затвор; така в рамките на една година нападателните и отбранителните технологии на Саддам щяха да се окажат в по-голямата си част остарели. Но това е глас на разума, който се чува постфактум. А неизменният глас на разума, който ще чуваме и в бъдеще, ни казва, че ако някой ни нападне с нож, имаме право да му отвърнем най-малкото с удар с юмрук; но ако си Супермен и знаеш, че с един удар ще запратиш противника си върху Луната, сблъсъкът ще унищожи нашия сателит, гравитационната система ще се обърка, Марс ще се сблъска с Меркурий и тъй нататък, ще се замислиш за миг – включително защото е възможно гравитационната катастрофа да е тъкмо това, което противникът ти желае. И което наистина не бива да му даваш.
1991г.
*Става дума за войната в Персийския залив през 1990–1991 г., когато Ирак, чийто президент е Саддам Хюсеин, окупира Кувейт и коалиционни сили начело със САЩ предприемат военни действия за освобождаването на Кувейт (т.нар. операция „Пустинна буря“). – Б. пр
…
“Кибритчета “Минерва” 1990-2000″ изд. Колибри, обединява текстове, публикувани между 1990 и 2000 г. в легендарната рубрика “Бустина ди Минерва”, която Умберто Еко списва в сп. “Еспресо” в продължение на повече от три десетилетия, изявявайки се като ярък публицист, прозорлив анализатор, политически и социален коментатор. Пъстрата мозайка на живота, чувствата и мислите на хората от 90-те
години на миналия век през присмехулния, ироничен, саркастичен, но и дълбоко хуманен поглед на Еко. Размишления за големи и малки събития, за италианското общество и цялото човечество, за медиите, за съвременните технологии, за съдбата на книгата в дигиталната ера, за ролята на интелектуалците в обществения живот, за екологията, за генетиката, проницателни прогнози за бъдещето, поднесени от ерудит и завладяващ разказвач, който притежава умението да превръща злободневното в литература. Теми, надраснали времето си, звучащи актуално и в наши дни. Така най-сбито може да се представи съдържанието на този сборник – истинска наслада за мислещите хора. „Кибритчета „Минерва“ 1990-2000“ излиза в превод на Ина Кирякова. Художник на корицата е Боряна Красимирова.
