Надежда в корема

Вече почти два месеца бях част от нея, а тя продължаваше ежеседмично с народните танци, без да подозира, че не е сама. А аз съм вече цели 12 мм. и не след дълго ще забие и сърчицето ми, но тя все още не знае. Kогато си твърде млад и хормоните ти, така или иначе, са неспокойни, не е лесно да установиш промяната, безвъзвратно настъпваща в тялото ти. Тяло, което през следващите месеци няма да принадлежи само на теб. Тяло, в което за първи път  ще отекнат плахите удари на едно ново сърце.

Елено, моме, Елено. Не гази сено зелено, не гази сено зелено. Рязък световъртеж прекъсва един от любимите й танци, принуждавайки я да се оттегли временно на овехтялата и единствена скамейка във физкултурния салон. В този момент обичайната й жизненост бе заменена със съмнителна умора.  По всичко личи, че сигналите на младото женско тяло стават все по- настоятелни, оставаше само да бъдат правилно разчетени.

„Хайде, не усещаш ли, че ти се повдига? Лошо ти е! Вие ти се свят! Имаш надежда в корема!“-исках да й кажа.

Миризмата  на стария, неизциклен и, нагрят от юнското слънце, паркет, я отвежда навън,  в двора на училището. Неразбираемо за нея, тази миризма й се струва отблъскваща в този ден. Чистият въздух я кара да се чувства по- добре.

Щеше да измине още една седмица в нетипично физическо неразположение докато най- сетне стане ясно. Такива новини обикновено предизвикват внезапна дилатация на зениците, независимо дали тяхното разширяване е вследствие на възторжена радост или на лек шок с негативен привкус.

„Бременна си? И аз какво да направя!?“- казал баща ми.

„Замълчи. Имам надежда в корема.“- отговорила майка ми.

Днес, години по-късно, стоя на пейка на трети коловоз, а вечерта ухае на току-що сдъвкана и изплюта ментова дъвка и изморени железопътни релси. Обичам гарите заради нетърпението на пристигащите да пристигнат, а на заминаващите да заминат. Аз обаче не отивам никъде и единственият багаж, който нося, е снимка от петия ми рожден ден.

Спомням си как майка ми се бе постарала да имам най-хубавата торта- с бяла сметана ,в цвят на дългоочакван първи сняг, и украса от безброй малки цветни кръгли бонбончета. Разбира се, имаше и надпис „честит рожден ден“ от фин млечен шоколад. Днес децата биха се цупили на толкова обикновена торта, но за мен беше най-красивата. Навън вече е студено и държа снимката в лявата си ръка, а дясната съм прибрала в джоба на палтото, за да се стопли. Гледам големите ми зелени очи, които искрят като чисто нова коледна играчка, и си мисля, че именно  там се ражда, живее и умира надеждата- в очите ми.

Когато бях на пет, се надявах, че някой ден ще имаме пари да си купя не една, а три френски кифли с масло наведнъж. Представях си как ги тъпча нетърпеливо в устата и, дъвчейки, подскачам от радост и ръся трохи по мръсния персийски килим на баба. Но това не се случи и се научих да ям бавно и с наслада топлата френска кифла, когато можехме да си я позволим. Килимът на баба остана мръсен, но без трохи. Когато за семейството ми дойдоха едни по-добри времена, вече не обичах френска кифла с масло.

Пискливата свирка на пристигащ влак ме връща в настоящето, където съм сама на гарата, а изобилието от безвкусни индустриални кроасани е в най- близката лафка. Пейката започва да ми убива, а дланите ми придобиват розово-синкав оттенък от ниските температури. Колкото по-студено става, толкова по-безсилна се чувствам пред нахлуващите в главата ми мисли. “Надеждата е клише, надеждата е илюзия.“, внезапно прошепвам на себе си, почти без глас. След малко чувам стомахът ми как дрънчи като парен локомотив на въглища- гладна съм. По-добре да хапна нещо- гладът винаги ме води към кратки епизоди на черногледство и раздразнение. На пълен стомах току-виж надеждата се превърнала в красив светъл лъч, в сила, която ни води. На къде? Не знам, но ни води.

Купувам си от онези фабрични кроасани с крем брюле и сядам на пейка на първи коловоз. Не очаквам да се наям, а да се залъжа. Оставам си все така гладна, но продължавам да мисля.Та, родих се, за да дам надежда на една жена и да осмисля дните й. Но аз бях и бреме, аз бях товар, тревога, безсъние, сълза, писък в пещера. Надеждата не се губи лесно като ключ за входната врата, но ако все пак това се случваше, майка ми поглеждаше огромните ми зелени очи и я намираше там.

Този спомен ме подсеща, че отдавна не съм се вглеждала в собствените си очи. Вадя джобното си огледалце от чантата, за да го направя сега. Днес те вече не са зелени, а пъстри. Днес те вече не са много големи, а нормално големи. Въпреки това капацитетът им побира половин страх, три вълнения, една тъга и поне четири надежди. Днес не ми пука за вкусните френски кифли с масло, а за изгревите и залезите.  Днес се надявам изгревите ми да са пълни със светлина, а залезите- с топлината на хората, които обичам. Детството ми  често беше синьо- някак студено, някак празно, и сега ми се ще да са топли и уютни дните ми.

„Какичко, дай един лев за хляб, молим те.“- непознат глас прекъсна мислите ми. „Много си хубавка, здраве да ти дава Господ.“ – от тъмното  се подаде женска фигура с протегната молеща се ръка. Намерих монета от два лева и я дадох. „А ще ми кажеш ли какво е надеждата?“- попитах. „Ей това е“- посочи ми тя корема си- „Син чакам.“. Тя имаше надежда в корема. Мой ред е.