Теодосий: Аз се научих да изтривам “вчера”

Кавалджията на Вселената!

Милчо Левиев

Теодосий Спасов е роден на 4 Март 1961 година в Исперих. Завършил е Средно музикално училище “Филип Кутев” в Котел и Академията за музикално и танцово изкуство в Пловдив. Познаваме го като виртуозен изпълнител на кавал, който може да изсвири стилно всяка народна мелодия. Още по-известен е с оригиналните си идеи за проекти, които събират музиканти от различни жанрове.

Теодосий Спасов беше първият, който започна да свири джаз на кавал, а смесването на народна музика с елементи от джаз и класика са в основата на почти всичките му авторски пиеси. Разработва собствен, уникален стил на свирене, а изпълненията му са необикновен синтез между традиционен фолклор, джаз, класическа музика. В последните години композира филмова и театрална музика и творби за симфоничен оркестър и кавал. Има издадени над 30 компактдиска със солови изпълнения и с различни музикални състави. Свири с фолклорни, джазови и класически оркестри и състави, с именити български и чужди музиканти, между които Музикалните състави на Българското Национално Радио, Хор “Мистерията на българските гласове”, Ансамбъл “Филип Кутев”, Иво Папазов, Георги Янев, Петър Ралчев, Милчо Левиев, Йълдъз Ибрахимова, Симеон Щерев, Веселин Николов, Петър Петров, Анатоли Вапиров, “Акустична версия”, групата на индийския перкусионист Трилок Гурту, Раби-Абу Халил, Глен Велез, Дейв Лийбман, Глен Мур, Мино Синелу, Пол Макендлез, Били Кобъм, Марк Джонсън, Казуми Ватанабе. Три години свири в световно известното ирландско музикално-танцово шоу “Riverdance” .

През 1995 списание “Нюзуик” го нарежда между най-талантливите музиканти от Източна Европа. В рубриката “най-доброто от Изтока” е отбелязано: “Спасов не просто оцелява в посткомунистическата културна пустош – той създава нов музикален жанр.”

Освен концертните си изяви, участва в записи за филми и театрални спектакли. Работи с имена като Енио Мориконе и Карло Селиото. Носител на много отличия и награди, между които наградата на Международната академия за изкуства в Париж (1996), “Музикант на годината” (1997) и (2002), Статуетката на Аполон Токсофорос за дългогодишното му ярко присъствие в българския музикален живот и успехите му на световните сцени (2001), награда за филмова музика на Националния филмов център (2007), наградата за принос в Българската култура “Добри Чинтулов” (2009). През 2011г. получава най-високото отличие на Министерството на културата “Златен век”. Наградата е за големия му принос в развитието и популяризирането на българската култура и традиционен фолклор.

В късния следобед на 19 август, заедно с Теодосий Спасов, Иво “Кукер” Христов и Иван Шопов-Балкански правим вертикална дегустация в една от градините на “Двореца” Балчик, който е домакин на първото издание на Етно Арт фестивала “ЕдинЕние”, събрал за три дни едни от най-впечатляващите артисти на Балканите.

Разговора ни започва с коментар за достойнствата на вината на Анна Колева и Дамян Монев от “Queen’s Wine House” и тъй като тече последният фестивален ден, съвсем естествено продължава в тази посока.

– Твоето мнение за фестивала “ЕдинЕние” и как виждаш твоето участие в него?

– Бил съм на много фестивали по света и мога да кажа, че идеите и намеренията ви са на световно ниво. Сигурен съм, че ако имате подкрепа, най-вече финансова, за в бъдеще този фестивал ще стане една от ценните духовни придобивки на България с международно значение и със специалното участие на специалната публика тук, имайки предвид и пространството, където се намираме (“Двореца”, гр. Балчик) . Тук каквото и да правим, не може да бъде масово посетено, като на стадион например, където аз не бих желал да свиря, не се виждам като стадионен изпълнител. Предпочитам интимни места като това, където човек може да бъде близо до своите почитатели, да обядва заедно с тях, да се чуват разговорите им и хората да те виждат такъв, какъвто си, без стадионни предрешения и маскаради. Аз съм много ентусиазиран и вярвам в този фестивал, като позиции и присъствие винаги ще бъда сериозна подкрепа на тази инициатива. Самата идея да се срещат културите и да се единят, а не да се разединяват, и да се прави разлика коя е по-добра, силна, както в България е характерно да се надсвирваш, надпяваш, надиграваш, надритваш… Тук се сливат нещата, обединяват се. В последно време ме интересува повече не земята, на която си се родил, а небето, под което си се родил, защото земята винаги те прибира при себе си, където и да си. Земята се краде, продава, за нея се убива. Небето те произвежда чрез целия този конгломерат от звезди, излъчване от на пръв поглед съвпадения оформят твоята принадлежност. Небето остава за мечтателите, за свободните духове, там отиват душите ни, защото Бог не се интересува от това чии са парцелите земя, кой колко парцела има…

– Какво те вдъхновява?

– Вчера в рамките на 10 минути ми се случиха толкова различни неща. Излязох от стаята си и видях Валери и Страци (Валери Ценков и Страцимир Павлов, музиканти от групата “Ла Мигра”) и Страци ме попита: „Как се чувстваш като си толкова известен?” Смятам го за част от професията си, чувствам се като на село, всички ме познават и аз ги познавам и органично. В този момент се чу възклицание от семейство наблизо: “Да дойдеш да видиш “Двореца” и да видиш и Теодосий Спасов едновременно“. Жената ме попита: “Може ли да ви снимам отдалече?”, аз й казвам: „Защо отдалече, заповядайте да се снимаме заедно.” Оказа се, че жената е от селото на майка ми и познава рода ми, заговорихме се за Гложево и тя каза: “Вашата махала бяхте заедно с турците, ние бяхме в “Балканджийската”, по към центъра.“… Моите братовчеди говореха перфектно турски, майка ми също, именно защото съм раснал в такава среда, знаех вкуса на сладкишите на съседите, мириса на къщите им. Децата можехме да ходим навсякъде, ходихме си на гости през оградата, през плета в църквата, от там в джамията. 5-6 годишен видях как се молят християни, мюсюлмани. Присъствах на сватбите им, това нещо е вътре в мен, картините са в мен, това е органичната ми натурална среда. След снимките със семейството, тръгнах към ресторанта; в момента, в който влизах през вратата, една жена питаше охраната кой е свирил предния ден, че не успяла да присъства, човекът й отговори – Теодосий Спасов, а тя отвърна: „Оооо, тоя ли, тоя пари да ми дават , няма да го слушам!” В този момент аз пресичам и човекът й казва: „Ама ето го Теодосий“. Тя ме видя и много се сконфузи. Няма значение, аз уважавам нейното мнение, живеем в такава среда. Когато си известен, трябва да си готов да чуваш и такива неща…

– Какво се вижда през твоята “камбанария”?

– Аз нямам камбанария, без камбанария съм и не бия камбани, за да ме чуят. Почитам пътя. Движението по пътя.

– Чувстваш ли нещо по-особено, когато свириш, усещаш ли вибрации, енергия? Хора, които присъстваха на снощното ти изпълнение, си говореха, че по време и след свиренето ти се чувстват изчистени?

– В българската традиция единствено кавалът има право да свири на погребение, защото е прието, че той гони дявола. Има и притча за овчаря, кавала и дявола. Когато един омайно свирещ кавалджия овчар седнал да си почине под едно дърво, където овцете пладнували, той заспал, дяволът се приближил и му пробил дупки в кавала, за да му развали свиренето (затова се наричат те дяволски дупки). Когато овчарят се събудил обаче, той отново засвирил, още по-хубаво от преди, а дяволът от злоба избягал. Оттогава се счита, че кавалът гони дявола и той не се връща. Затова и когато се освещава къща, а и при погребение, за да се очисти душата, свири кавал. За мен кавалът е средство за общуване, пътуване, забавление. Игра на мисълта, авантюра, докосване.

– В какво вярваш?

– Вярвам в Бог. Искам да цитирам Йордан Радичков: “Дори и да няма бог, ние трябва да живеем така, че все едно той съществува”

– Разбрахме, че си бил в Рим, но не си видял Папата?

– Да, това е една интересна българска история, която дава възможност за доста размисъл, интерпретации, импровизации… Бях поканен от министъра на културата Вежди Рашидов като част от неговата квота заедно с други дейци на културата в българската делегация за посещение при Папата в Рим. Аз съм живият пример  за това как може човек да отиде в Рим и да не види Папата. Делегацията беше съставена освен от нас и от депутати, кметове на малки и големи населени места, тръпнещи в очакване на нови мандати. Отидохме, подготвихме се, аз се чувствах горд, че съм избран в делегацията и че ще видя и новия Папа, тъй като предишният папа Йоан Павел, когато беше в България, аз участвах в концерта, организиран в негова чест, и притежавам знака му. Беше много вълнуващо да видя какво излъчване има новият папа от немски произход, тъй като предният беше от славянски, но в последния момент плъзна слух в групата, че има ограничение в бройката за достъп за среща с Папата. В един момент, влизайки с автобуса в двора на двореца, се разбра, че едни ще влязат при Папата, а други ще останат в двора. Оказа се, че с предимство се ползват хората от парламента, както и представители на местната власт, така шансът ми да се срещна с папа Бенедикт бе отнет. Предимство получиха хора, които искаха да се снимат с Папата, за да могат да сложат снимката си с него на билборд за предстоящите тогава избори и така да бъдат преизбрани от своите съселяни. Изчакахме папоизбраните избраници в двора, снимахме се с лека тъга и носталгия. На излизане делегацията беше развълнувана, но побързаха да прикрият вълнението си и така се сляха с нашата тъга, и така заедно потеглихме в конфузна тишина, едните си мислиха за срещата си с Папата, другите си представяха срещата си с Папата. Благодаря на съдбата, засега поне нозете ми са стъпвали в двора на Ватикана…

– Мечтата ти?

– Когато бях на 14 години си пожелах “Моля ти се Боже, помогни ми да стана музикант, който да може да свири с всички музиканти по света. После целият ми живот се нареди по тази мечта. Мечтите само трябва да ги разпознаеш и поканиш да дойдат. Няма нужда да ги насилваш за да се реализират. Просто виждаш нещо и казваш: “Добре дошъл, слънчев ден! Добре дошъл, мрачен, поетичен ден!”. Мечтите са реализация на човешката прегръдка. Идвам от среща с моя старшина, който е на 70 години, който ми каза: “Нямаш ли гръб, нямаш ли човек, който да те подкрепи – нищо не става от тебе!” Всичко става с хора, и за погребение пак ти трябват хора…

– Българите сме свикнали да чакаме някой от някъде да дойде и да ни оправи, как ще коментираш този феномен?

– Чакането е правилно, то е кармично за българите, но не да ни оправи, а да ни поведе в новата заявена посока. Самото ни идване тук, ако сме отнякъде, със сигурност голяма част сме от тук, от Тракия, и сме се събрали през годините с толкова много етноси на базата на древните, съществували по тези земи , защото ние обхващаме най-голямата Тракийска територия от Беломорието до Дунава. Всички, които са дошли по-късно на коне, с месо под седлата, със сабя в ръка, с кобилешко мляко и други азиатски атрибути, други, дишайки със сламки в езерата да изненадват врага, с бели дрехи и топори и са се обединили и са приели организацията на Византийската религия; и тези всички етноси обединени, единила ги е и са се оформили наследниците на Магнаурската школа на други хора, преживели Златния век. Това е България. Мюсюлмани са се влюбвали и са оставали тук, после Константинопол става мюсюлмански, земите ни стават част от империята и се изпълняват новите указания. По-късно историята претърпява доста фалшификации, но кармата ни, на този конгломерат от етноси, е да посрещаме и изпращаме новите империи. Ние сме неделима част от тях, ние сме много адаптивни, съхраняваме се при всякакви условия и имаме кратък, но щастлив живот. Десетина години преди рухването на всяка империя при нас има голям купон, всеки казва – отивам в България един-два месеца малко да купонясвам; това е нашата карма, ние имаме талант за комуникация, трябва да залагаме на него. Аз в момента съм тук, това вече се знае в Америка и то не със средствата за масова комуникация, а просто един казва на друг, аз го видях, той е там и така до Америка. Предимството обаче да сме такива, да се адаптираме толкова към нови условия и да оцеляваме не ни прощава възпитанието, защото ние сме възпитани в незачитане на йерархията, в нас има някои много грозни неща – “кой е тоя, ма това и аз мога да го направя, с какво той е по-голям от мен, да не би неговите черва да са по-дълги от моите?” Цитирам поговорки от България, това го имат и македонците. Аз съдя за тия неща от музиката в Сърбия. Ако питаш как пее Мирослав Илич, ще ти кажат: “Оооо, брате, ово е много добар!”, а за Шабан Шаулич: “Ооо, брате, ово е господ!”. В България като питаш за някой как свири или пее, много често отговорът е: “Еее, той свиреше, ама нещо остаря напоследък…”

– Посланието ти?

– Аз не пращам послания, аз съм артист.

– Пътят?

– Процесът на летене е вечен, ние не сме го открили, той е даденост някъде и присъства при определени индивиди. Има и такива хора… Има ги. Този процес им е вграден, ако се съберат, стават ято; други плуват долу, ако се съберат, те пък стават пасаж, но е важно да се разграничават. Значи ако аз съм риба, не мога да ти покажа как да летиш. Трябва сам да търсиш пътя към теб самия, ти се самонаблюдаваш и ако те обвинят, че прекалено много се интересуваш от себе си – радвай се! Защото ще разбереш кой си!

– “Балкански”?

– Аз съм в триото “Балкански” не за да уча Иван, а за да се уча от него, защото той е по-млад от мен и е по-близо до днес. (“Но ти си по-близо до вчера”, апострофира го Иво Христов). Аз се научих да изтривам “вчера”. (Иван Шопов допълва: “за да има място за утре”.) Евентуално. Опитът е относително нещо, аз съм в музиката от дете и сигурно така ще си отида, целия свят го опознавам и откривам чрез музиката, всички въпроси, неща, които ме интересуват, аз се вглеждам в музиката и намирам отговорите чрез музиката. В музиката има моменти, в които дори да имаш 1000 концерта зад гърба си, в дадения момент не струваш, първолак си. Ако имаш много опит, понякога може и да минеш метър, можеш да оцелееш, както се казва, използвайки рефлексите, които си придобил по пътя. Имах ден, казват някои, но когато става въпрос за полет, за летене, за авантюра, за открития, тогава е съвсем друго. Там тия неща не помагат, ти си толкова възрастен, колкото съм и аз, той е млад и ти си млад. Виждам и откривам, че младото поколение има голям процент знания, те се раждат “готови”, неща, които ние сме усвоявали като пчелички с годините. Знанията дават фира, защото днес знанията ти от вчера могат нищичко да не означават.