PROVO Magazine

Симеон Гаспаров: Трябва да отварямe раните си, ако искаме да ги излекуваме

– Случайно или не, смъртта на журналиста Лари Кинг съвпадна с инагурацията на Джо Байдън. Една епоха в журнализма си отива – започва нов президенстки мандат. Какви знаци можем да разчетем в подобно „съвпадение”?

– Мисля че няма нищо странно. Кръговратът на живота продължава. Разбира се, Лари Кинг бе много голям в журналистиката. Той постигна своят връх когато бе в Си Ен Ен и направи предаването си „Лари Кинг на живо“ – най-гледаното в историята на телевизията. Той бе популярен не само в Щатите, а и по света. В България, по време на промените, също знаехме за него. Дори още си спомням, в началото на емиграцията ми в САЩ през 1997 г., когато работех в един завод край Чикаго, как бързах след работа да се прибера навреме, за да пусна телевизора и да видя кой ще бъде новия му гост. За мен бе истински празник да го гледам и научавам толкова много неща. След 2010 г., когато спря да води предаването си, а после напусна Си Ен Ен, за Лари Кинг като че ли, по-рядко започна да се говори. Времената се смениха и ето – днес вече го няма. Докато при Джо Байдън, нещата са малко по-различни. Въпреки, че американския президент в момента е над 78 години, той е все още в процес на развитие. Ще видим как ще се представи в тези сложни за страната му и за света времена.

– Какво отличаваше Лари Кинг от другите журналисти?

– Журналистиката е много тежка и много отговорна работа. Ако подходиш към нея с пренебрежение и безотговорно, може да направиш непоправими щети за теб и за хората, край теб. Това е работа, подобна на тази като при лекарите. Трябва да внимаваш от къде до къде тя е лекарство и от къде накъде може да се превърне в отрова. Мисля, че Лари Кинг бе намерил точния баланс. Той не бе откривател на нещо ново или голямо в журналистиката, а просто следваше едно от нейните основни правила – в журналистиката ти не казваш, а показваш.

Много хора имат погрешна представа за журналистиката, мислейки, че тя трябва да формира начина по който мислиш, че тя трябва да променя света, да ни казва вечната истина и т.н. Не. Журналистиката е информацията, която ти се дава, за да можеш ти, повтарям – ти! Не аз, не някой друг, а ти самият, лично, следствие на тази информация да можеш да направиш най-добрия избор за себе си, за семейството ти, за обществото ти, за политиците ти.

Журналистиката не търси вечната истина. Това е работа на религията, на философията. Журналистиката е в малката истина. Истината, която ти помага да преживееш деня, седмицата, месеца. И така, малко по малко, да преживееш и живота.

Затова, аз мисля, че Лари Кинг бе усвоил този занаят до съвършенство. Той не искаше да покаже колко е умен, а искаше да даде шанс на гостите му да разкрият себе си, по най-добрия, но и по най-истинския и естествен начин. За да можем ние, за себе си, да направим своето заключение или своя избор за тях. Това е най-доброто, но и най-трудното да се постигне в журналистиката.

– Наричаха Лари Кинг – царят на интервюто. Кои бяха неговите основни похвати при общуването със събеседниците?

– Първото нещо, което е правел е било в това, че не е отивал прекалено подготвен на интервю. Винаги е искал, да не знае всичко за събеседниците си, за да му е интересно на него, а и на зрителя. Така, по този начин той е тръгвал от нещо малко в разговора, нещо незначително, след което, в процеса на интервюто, е давал шанс, хората да се отпуснат и да бъдат искрени и истински, доколкото могат.

Другото нещо в „майсторлъка“ на Лари Кинг е било във въпросите. Той не е издебвал гостите си „в засада“, както някои журналисти правят. И по този начин да объркат госта си, да го принизят и натикат в ъгъла, където да го размажат. Нито пък е задавал дълги, сложни, дълбоко философски въпроси, за да покаже колко е велик и умен и колко малки и неуки са зрителите и гостите му. Лари Кинг задаваше кратки и ясни въпроси. Но освен това, той слушаше. Защото изкуството на интервюто не е само във въпросите, които задаваш, не е само в интелекта на интервюиращият, в неговата или на госта му начетеност, а и в изкуството да изслушваш този когото интервюираш. Затова и Лари Кинг не е имал предварително подготвени въпроси. Той е оставял въпросите да се раждат, след отговорите на гостите му, които той много внимателно е слушал. И така, следствие на отговора, който е получавал, на мига е подготвял другия си въпрос. Но, след като първо внимателно и задълбочено е изслушвал отговорът на своя гост. Това е голяма дарба. Защото той направи от разговорът изкуство.

– Каква е причината в съвремието ни да има все по-малко ярки личности в журналистиката? Интернет и социалните мрежи ли зададоха тази унифицираност?

         – Мисля че и сега има много добри журналисти като Лари Кинг, а може би и по-добри, но според мен интернет и социалните мрежи, много объркаха хората. Журналистите, като че ли станаха агитатори. Станаха мегафони на идеологии и доктрини. Станаха повече коментатори, провокатори и така започваха да смесват новината с емоциите. Непроверените факти станаха норма. Станаха стил на поведение. Станаха новина. И всичко се обърка. Навремето, когато новинарските емисии не са носели голяма печалба, по-малко хора са ги гледали, но пък всички са им вярвали. Днес новинарските емисии носят големи печалби. Всички ги гледат, но почти никой не им вярва.

С истината и фактите днес също в социалните мрежи и други медии, много се спекулира и жонглира. Днес, като че ли истината се филтрира през емоциите или политическите пристрастия и после се предава като факт. Доказателствата се замазват или недообясняват. Полуистината става истина. Това е опасно. Ще ви цитирам един от най-блестящите умове според мен в момента, историкът философ Ювал Харари той казва така, ако навремето информацията е била сила, влияние днес, нещата не стоят така. Хората се заливат с океани от информации. Това ги обърква. Мозъците им се „хакват“ или инфектират, както компютър с вируси. И настава хаос. Виждаме го всички, всеки ден в интернет. Днес, смята Ювал Харари силата е в яснотата. Смятам, че яснотата, фактите, доказателствата и истината ще ни спасят от тази лудост. И разбира се да се информираме от източници и издания, в които има редактори, които да проверяват фактите и да носят отговорност. Мненията не са факти.

– Лари Кинг има един знаков случай свързан с велосипеда на афроамериканско дете. Защо е важно в наши дни да се припомняме тази история?

– Защото това е много сериозен и много поучителен случай. Лари Кинг го разказа преди около пет години. Преди време се срещнал с бял полицай, който е бил парализиран от кръста надолу. Полицаят му е разказал как е пострадал. Било е през лятото в Ню Йорк, когато е имало период с много кражби на велосипеди. Преди да застъпи на смяна, го предупредили да следи за подозрителни индивиди, които карат нови велосипеди.

На една от улиците, полицаят засича чернокожо хлапе с чисто ново колело и го спира, за да провери откъде го има. Преди обаче да разбере какво става младежът, неочаквано вади пистолет, стреля и полицаят пада на пътя, пронизан от куршум. Оцелява по някакво чудо, но остава инвалид за винаги.

Минават около десетина години и полицаят решава, така както е на инвалидната количка, да отиде в затвора и да се срещне с младежът. „Защо ме простреля? Виж как провали и моя и твоя живот – аз инвалид, а ти в затвора?“ попитал полицаят тийнейджърът, който вече бил млад мъж.

„Съжалявам. Не знам как стана.“ – отвърнал чернокожият затворник с разтреперен глас. „Аз винаги съм бил пълен отличник. Не съм бягал от училище. Пистолетът не беше мой, а на брат ми. Той бе в улична банда. Даде ми го да му го пазя. Аз това колело, заради което ти ме спря, не съм го откраднал. За да си го купя чисто ново, аз съм спестявал 5 години от парите, които майка ми ми даваше и съм работил след училище. Толкова много мечтаех да имам ново колело. И ти, ти беше 12 тия полицай за този фатален ден, който ме спря и започна да разпитва от къде имам това колело. Мое ли е или съм го откраднал. Страшно много съжалявам, но аз не съм го крал. Мое си беше! Не си спомням в детския ми гняв, как ми причерня и как съм натиснал спусъка и как съм те прострелял. Съжалявам, много съжалявам!“ – отвърнал затворникът. Поел дъх и попитал след миг, полицаят: „Но искам да те попитам нещо, ако аз бях бяло хлапе, щеше ли да ме спреш, да ме питаш дали съм откраднал колелото? Кажи ми, честно?“

Полицаят се замислил и отговорил: „Знаеш ли, ако беше бяло дете, честно, нямаше да те спра“ – отвърнал му той. След което отишъл да се срещне с властите в затвора, после с комисията по помилванията и направил всичко възможно, този млад човек, да бъде изваден по-рано от килията. Нещо повече, белият полицай-инвалид помогнал на младия чернокож човек, който го парализирал, да се върне в обществото и днес той в момента работи като…полицай в Ню Йорк. Благодарение на човекът, който той осакатил. Много, много трагична и много поучителна история.

– Освен с пандемията, светът ще запомни изминалата година и с убийството на Джордж Флойд. Какви пластове размести тази смърт? Ще бъдем ли свидетели и през 2021 година на масови протести предизвикани от расовото неравенство в САЩ?

         – Надявам се да няма повече протести на никаква основа, но много се съмнявам. Проблемите в Съединените щати са много сложни. Те не са само на расова, на социална, етническа или религиозна основа. Но тук и разделението между богати и бедни е станало много, много голямо през последните десетилетия. Доста пари и интереси влезнаха в политиката. Средната класа се смалява. На федерално ниво най-ниската заплата все още е 7 долара и 25 цента на час. А това не е достатъчно. Здравните застраховки са високи. Образованието също е скъпо. Едно време с една средна заплата от завода в който работиш е можело да се издържа 4-5 членно семейство. Днес това е почти невъзможно. Вярно е, можеш и много да успееш, но стресът и рискът са много големи. А пък и ако не внимаваш и направиш една, две погрешни стъпки, може много скоро да изгубиш всичко, което си имал и да отидеш да спиш под мостовете на Чикаго.

Хората се отчуждиха и разгневиха един към друг. Не знам как ще се решат тези проблеми, защото Америка е все още в процес на развитие. Това е един могъщ гигант, но с мозък като, че ли на 16 годишен тийнейджър. От една страна той може да се държи като разумен, сериозен 32 годишен човек, а от друга като 8 годишно непредсказуемо хлапе. Някой път, може да направи една крачка в правилната посока, а после може да направи две крачки в неправилната посока. И обратното. Получава се като едно танго – две напред-едно назад, или нещо подобно. (Тук бих искал да вмъкна, че между другото, смятам, че в България, също много си приличаме в това отношение със САЩ. Защото, ако направим крачка или две напред, много често правим една или две назад. )

Но да се върнем към Щатите. Аз имам надежда, че все пак това е млада страна, на около 200 години. За разлика – България е държава от над 1300 г. Не напразно историците наричат тази страна – „експериментът“ Америка, защото докато другите нации и държави в Европа или по света са се формирали върху по-хомогенни етнически общности, Съединените американски щати са образувани от няколко различни етнически групи, няколко религии, няколко езици.

В сформирането на тази страна са участвали бели протестанти, но и католици, имало е испаноговорящо население, но е имало и чернокожо население, насилствено докарано от Африка, за да обработва земите на земевладелците. Също така, във времето, в което се е формирала Америка, на тази територия е живяло местно индианско население от около 500 нации със собствен език и бит. Опитайте се, да си представите тази огромна маса от раси и култури, която все още е в процес на развитие. Трудно е, нали?

Да, нека не забравяме, САЩ са постигнали в своето развитие, невероятно много положителни неща. Но за съжаление, бунтовете на расова основа из цялата страна миналата година, а и тези на шести януари 2021 г във Вашингтон,  показаха колко е уязвима тази могъща държава и колко още много работа има да се свърши, за да се нормализират нещата.

Но ето ви малко статистика – бялото население в страната е между 60-62%. Латиноамериканското около 18%. Чернокожото е около 13%. Останалото е азиатско население и други. Вижте каква голяма пъстрота от култури има тук. Защо хората да не се научат да живеят заедно, без да си пречат един на друг? Толкова ли е трудно?

– Ти беше пряк свидетел на протестите организирани от Black Lives Matter. Често общественото недоволство стигаше до радикализирани действия, извън тях, какво в положителен план роди този протест?

         – Да аз предавах на живо от Минеаполис и имаше поредица от репортажи и интервюта по БТВ новините с хората там. Има ги на уеб сайта на телевизията, всеки може да ги види. Разбира се, никой не оправдава палежите и разрушенията. Напротив, всички, с които говорих бяха против тях. Просто хората искаха веднъж завинаги да се спре с полицейското насилие, извършвано от безотговорни или некомпетентни хора, носещи полицейска униформа.

Не всички полицаи в САЩ са лоши или расисти. Освен бели, има и черни полицаи, има и азиатци полицаи. Техния живот също е застрашен. Ето вижте, по време на протестите от привърженици на Тръмп във Вашингтон на 6-ти януари тази година, полицай бе убит. Аз съм отразявал всякакви протести в щатите, но никога полицай не бе убит. И той не бе прострелян или наръган с нож, а бит в главата с пожарогасител! Други двама полицаи не издържаха и се самоубиха, а над 130 бяха ранени, в тези протести, като на един от тях гръбначния стълб е повреден и може да осакатее, а друг може и да ослепее. Защо? Кому е нужно това?

Говорил съм и с български полицаи в САЩ. Те също са против това насилие. Те също искат мир и ред в обществото. Говорил съм и с шериф, българин от Канада. Той също беше против убийството на Флойд, който бе душен с коляно на земята в продължение на 8 мин.

Познавам българин полицай, на който годеницата му е чернокожа полицайка и двамата, работят под прикритие срещу организираната престъпност в Средния запад. Те расисти ли са? Оказа се също, че има и полицайка в Щатите, родена в България, която е от смесен брак. Баща й е от Африка, а майка й е българка. Тя расист ли е?

Това, което ще запомня, от тези бунтове ми го каза една лекарка от Нигерия, имигрант като мен. Питах я, как си го обясняваш това, което става днес в Америка. Но искам, да ми отговориш като имигрант към имигрант, аз от България, ти от Нигерия. И тя ми каза така – за да се излекува една рана, тя първо трябва да се отвори и да се почисти. Мисля, че трябва да почнем да отваряме раните си, ако искаме да ги излекуваме!

Симеон Гаспаров е български журналист, писател и поет. Роден е на 24 декември 1965 г в гр. София. Автор е на романите “Бизони край Дунава” 2013 г, “Врати от небеса, или когато Джими Хендрикс беше българин” 2010 и стихосбирката “Театър на не абсурда” 1992 г. Като журналист е работил за вестниците “Ритъм”, “Подкрепа”, “Новинар”. През 1997 ма година се жени за американската си съпруга и от тогава, заедно с двете им деца живеят край Чикаго. Симеон Гаспаров работи дълги години като кореспондент на вестник “Труд” в Чикаго. А така също и с телевизиите БТВ, Нова ТВ, БНТ и много други медии. В САЩ има публикации във вестниците “Дeйли Хералд” (Daily Herald ) и “Нортуест Хералд” (Northwest Herald). 

Facebook Comments

Автор и гост

Споделете публикацията:
Владислав Христов

Владислав Христов

Владислав Христов е роден през 1976 г. в гр. Шумен. Има многобройни публикации в периодичния литературен печат – „Granta“, „Литературен вестник“, „Съвременник“, „Страница“, „Факел“, „ЛИК“ и др. Член е на международна организация „The Haiku Foundation“. През 2010 и 2012 г. влиза в класацията на 100-те най-креативни хайку автори в Европа. Негови хайку са публикувани в издания като „Simply Haiku“, „Whirligig“, „Sketchbook“, „The Heron’s Nest“, „Мodern Haiku“, „Notes from the Gean“, „LYNX“, „Naiku Heute“, „Asahi Haikuist Network“, „The Mainichi Daily News“, „World Haiku Review“, „Frogpond“ и др., част са от международни антологии и сборници. Организатор е на благотворителния проект „Оризови полета“ за подпомагане на пострадалите от земетресението в Япония през март 2011 г., и на много други инициативи, свързани с популяризирането на хайку в България.

Вижте публикациите на този автор

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *