Историята на Мария Коса започва на 23 септември в София, преди близо 21 години…
– Хвърли малко светлина върху себе си?
– Майка ми е българка, баща ми е от Мозамбик. Бил е студент в София, където са се запознали, след което съм се пръкнала аз. Той не ме познава, нито аз него. Когато съм била малка, е искал да ме види, но майка ми не му е позволила. По-късно не е правил опити да ме намери, аз също не съм го търсила. На 3-4 годинки се озовавам в Сребърна, където е омъжена баба ми. Там отрастнах. Завърших езикова гимназия в Силистра. Разпилявах се в различни начинания, дори правих неуспешни опити да рисувам… Искам да се занимавам с грънчарство в някакъв бъдещ момент… От близо две години съм в София. Когато дойдох започнах да работя и да уча PR. Изкарах обаче само един семестър и прецених, че за момента това не е за мен… Не обичам да ме поставят в рамки. Въпреки че университета ти дава много полезни знания, същевременно ти налага и редица ограничения, а за мен най-важното наистина е свободата и мисля, че влизайки и приемайки дадени взаимоотношения и правила в определени ситуации човек я губи, променя се. Затова се радвам, че започнах пак да се намирам.
– Какви са спомените от детството ти? Имаше ли проблем заради различния цвят на кожата?
– Имам спомени за определени моменти като много малка, когато някои родители обясняваха на децата си, че не е хубаво да контактуват с мен. Един вид дескриминация. Търпях доста подигравки и в училище. След години вече, когато поотраснахме, отношението им се промени. Не знам дали защото са ме приели или по-скоро са свикнали с мен, но тези неща не са оставили трайно лоши спомени. Напротив, винаги съм имала приятели. С някои от тях продължавам да поддържам връзка. Главна роля в детството ми изигра моята баба. Тя е много важен фактор в моя живот. Баба ми е уникална жена. Освен че беше първата жена с автомобил в Сребърна, дори го ремонтираше сама. В много отношения беше наравно с мъжете. От нея съм се научила на “мъжка приказка”, да си държа на думата. Като кажа нещо, да го изпълнявам. Баба ми вкорени любовта към българската народна музика. От нея се запалих да слушам музика на плочи и от съвсем малка мога да танцувам 5 народни хора. По-късно научих и други.
– Какво знаеш за Мозамбик?
– Малко неща. Знам че е една от най-най-бедните държави на континента.
– Била ли си в Африка?
– Все още не съм, но догодина смятам да отида и искам да видя колкото се може повече места освен Мозамбик.
– Какво е за теб свободата? Как я определяш?
– Свободата е отговорност да отстояваш себе си, да не вредиш на другите и в най-добрия случай да съумееш да им служиш. Вярвам и в думите на Нина Симон, че свободата е липса на страх. Работя над това скоро да постигна една или друга нейна форма. Според мен свободата е осъзнат избор и е за хора, които не се притесняват от неприятности. Свободата е да вървиш по пътя си и да изпитваш радост на всяка крачка, дори и да не знаеш на къде ще те отведе посоката. Свободата е да следваш мечтите си. Свободата е танц. Чувствам се свободна, когато танцувам, сливам се с цялата красота около мен. Свободата е да нарисуваш нови светове в света, в който живееш. Свободата е да знаеш, че можеш да летиш…
– Вдъхновението?
– Вдъхновявам се тогава, когато се възхищавам. Вдъхновявам се от разлято вино по дървени дъски. Вдъхновяват ме вплетени ръце. Вдъхновявам се от черно бомбе, камшик и дим от цигарета, ако щеш. Дори бяла стена. Символичността е моето вдъхновение. Да уловиш нечий поглед, а оттам да създадеш история. Харесвам символите, защото когато ги използвам, няма нужда да се разпростирам – който разбрал, разбрал.
– Емоцията?
– За себе си запазвам чувството. Емоциите ми изглеждат като фурнаджийска лопата – ту са, ту не са. Въпреки това може би са нужни на някого, предимно на хората. Откакто се уча да ги изпитвам, животът ми се превръща в лабиринт, а формулата все надясно като че ли е практическо решение на проблема, но само на теория. Това, което ми остава е да се усмихвам – ту критично, ту доста симпатично.
– Любовта?
– Иска ми се да съм конкретна. Честно казано, не я разбирам, но знам, че когато я има, всичко е по-красиво и по-топло.
– Какво се вижда от твоята камбанария?
– От моята камбанария виждам безкрайна магия. Тя присъства тогава, когато й дадем правото да съществува. Запомнила съм история, която бащата на брат ми Елиазар е разказвал на майка ми. Баща му се казва Грило, а прадядо му е вожд на африканско племе. Когато Грило бил дете, прадядо му го изпратил с приятели да наберат зеленчуци от градината, която се намирала на разстояние от дома им. Преди да тръгнат им дал торбичка с прах. Казал им, че на връщане, след като наберат всичко, което им е необходимо, ще завали дъжд. Децата се изненадали, че дядо им знае кога точно ще завали, засмяли се. Той им отговорил, че знае повече неща отколкото изглежда. Дал им напътствия в момента, в който завали, да отворят торбичката и да посипят съдържанието над главите си: „Там, където вървите, няма да вали. Вие няма да се намокрите и ще се приберете съвсем сухи.“ Грило и приятелите му отишли в градината и набрали зеленчуците. Тръгнали да се прибират и заваляло. Те си спомнили за прашеца. Извадили го, разпръснали го и станало точно така, както казал вождът – дъждът валял, а те си оставали сухи през целия път до дома. Някои няма да повярват и ще го нарекат мит, легенда, приказка. Аз вярвам и го наричам магия. Магия е да откриваш възможностите, които Вселената грижливо прикрива от невежите и охотно предоставя на онези, които искат да бъдат осъзнати.
– Какво би променила, ако имаш неограничени възможности?
– Искам открити взаимоотношения между хората. Искам доброта, любов, смелост да свържеш своята душа с тази на Другия. Искам честност, доблест и веселие. Ако имах вълшебна пръчка бих си пожелала да имам чувство за хумор. Моето е като хартиен акордеон – имаш акордеон, знаеш за какво служат акордеоните, но щом сгънеш своя от хартия и не чуеш музика, започваш да се замисляш да не би все пак да има нещичко с този акордеон, което да не е толкова в ред, колкото са те убеждавали в магазина за декоративни и не чак толкова сувенири…
– За какво мечтаеш?
– Мечтая да достигна ниво, което да е над този свят. Мечтая да накарам хората да усетят себе си и да успеят да прехвърлят видимата реалност, защото тя не е такава, каквато се вижда. Реалността е винаги в главите ни.
– В какво вярваш?
– Вярвам в мисълта. В момента. Тук и сега. И в себе си, най-вече.
– Стремежите ти?
– Краткосрочните ми са да спра да бъда продавач-консултант в магазин и са свързани в момента с най-ниското стъпало в пирамидата на потребностите. Дългосрочните ми стремежи в момента са малко в мъгла 🙂
– Танците?
– Искам да стана най-добрия танцьор, но не в сравнение с останалите, а най-добрия, който аз мога да бъда!
– Мислиш ли, че си попаднала на правилното място, от гледна точка на културната среда?
– Да, защото аз съм тук за да се уча. В случай, че следваме твърдението „ако искаш да направиш откритие – потърси проблем”, то България е идеалното място да садим културни цветя. Тук много неща те провокират да твориш. Мисля, че изкуството, освен че олицеторява света, в който живеем, отразява и една друга реалност.
– Връщаш ли се в Сребърна?
– Връщам се рядко и ми липсва, най-вече природата, с която чувствам много силна връзка от малка. Може би това е африканската ми половина. Когато за първи път отидох на море, се къпах гола. Почувствах се изключително добре, усещах с фибрите си всеки слънчев лъч. Имах чувството, че се разтварям във водата. В Сребърна обаче се чувствам най-спокойна, най-себе си, най-цялостна, най-свободна.
– Какви прилики и разлики намираш в културата между българи и африканци?
– Ще прозвучи странно, защото не познавам кой знае колко африканци, но между тях се чувствам по свободна, няма го този често срещан в българите поглед “тая пък”…
– Има ли африканска общност в България?
– Според мен има няколко африкански общности. Едната е на хора, които са се заселили вече. Другата е тази на бежанците, от която май познавам повече към момента. На тях им е много трудно, а на мен ми е много тежко, че не мога по никакъв начин да им съдействам за да им се уредят нещата.
– Какви са ти влеченията? Хоби? Какви книги четеш, кои са ти любимите автори?
– Много обичам да чета. Любимият ми автор е Йордан Йовков. Последната книга, която прочетох беше “Дъщерята на пеперудите” на Мери Алис Монро. Напоследък чета и много будистка литература. Освен танците се уча да свиря на джембе, да въртя пой, шия дрехи, правя бижута, пиша разкази и проза… Ето моята
МОЛИТВА
Проблясна светкавица…
Разтресе се земята…
Усмихна се космосът…
От водната плазма се роди яйце
Родих се аз
И мигом ти ме облече в дълга дреха
Сплете косата ми в плитка
Нареди ми да бъда благоприлична
Написа правилник как да вървя, как да дишам
Ти се страхуваш да не сгрешиш…
Ти се присмиваш, котато не разбираш нещо, когато нещо ти е чуждо…
Ти не понасяш, когато прекрачват твоите закони…
Ти оскверняваш, за да не бъдеш осквернен…
Ти контролираш, за да не признаеш, че обичаш…
Но аз се появих от едно яйце и съм сестра на Ерос
Аз нося
Любов,
Желание,
Страст,
затова съм по-просто устроена от теб
Не усложнявам, а чувствам.
Аз чувствам, че искам да обичам
Съблечи ме
Не позволявай да разреша косите си
Блъсни ръката, протягаща се към стъкленото шишенце с аромат
Остави ме да викам, за да освободя себе си от гнева
(Да, толкова много искам да крещя!)
Остави ме да бягам – гола, с разрошена коса, без парфюм
Жълти лъчи, перелина от жълти лъчи…
Трева, високо чак в небето, птици и дъжд, много птици…
Сън ли е?
Остави ме да бягам гола…
Остави ме да викам, гола, без парфюм…
Остави ме
Остави ме
Остави ме
Ограничаваш ме с твоите: не трябва, не е позволено, неприлично е
Позволи ми да бъда себе си, защото си липсвам
Позволи си да се смееш
Позволи ми да прегърна твоя смях
Позволи ми да пея
Позволи си да харесаш моето пеене
Позволи ми да танцувам
боса като дива котка
Позволи ми да те любя
под лъчите на светулките
Моля те, Живот, позволи си да те обикна!
АЗ
