Човек е това, което го прави вярата му. Всеки от нас има изградена ценностна система, която вкючва редица добродетели, които сочат правилната посока и смисъла на житейския ни път.
Когато говорим за вяра, винаги я свързваме първо с най-святата – тази в Бог. Тази, която облагородява, защитава и възвишава хората. Тези, които почитат и спазват не само Божиите заповеди, но и обикновените човешки добродетели.
Аз съм българка от влашкия етнос. Власите са силно религиозни православни християни. Като етнос, който е част от българския народ и българската история, те се придържат към богатата ценностна система и традициите на своя народ. Моята баба Руца Димитрашкова ми разказваше как на полицата в ъгъла във всяка влашка колиба, в малка ниша, се намирали една или две икони, кандило и свещи, които се палели всяка неделя или на важен празник, горейки цяла нощ. Светлината не само разсейвала нощната тъмнина, но и прогонвала злите сили, които нощем нападали и обсебвали хората. Всеки член на семейството изричал молитва пред този малък иконостас при ставане сутрин и вечер преди лягане. Това не бил само портрет, който подсещал молителя за духовната същност – това бил материален субект, за когото се вярвало, че има божествено тяло и сила. Когато се молели с чисто сърце и по уважителен повод се вярвало, че светецът, пред чиято икона се молели, ще помогне. Обикновено икона висяла на източната част на стаята.
Власите почитали грижливо православния пост: петдесет дена преди Възкресение (Пащи): петнадесет дена преди Успение Богородично (Свънта Мария): четиридесет дена преди Коледа (Крачун); всяка сряда и всеки петък. По време на великите църковни празници (Крачун, Боботеаза, Пащи) жените ходели пеша часове наред до най – близката църква, за да присъстват на богослужението. Всички важни събития в живота им – венчавка, раждане, кръщене и смърт изисквали свещеник. Той освещавал вода в такива обредни случаи.
Ритуалът, който най-ярко изразява дълбочината на набожност у власите е поведението по време на Причастие. Страхът на покойника да се яви пред Божия съд без да се причасти преди смъртта си изисквал изпълнение на ритуал, при който в някой ъгъл на стаята се поставяла чаша вино за три дена -времето, през което душата слиза на земята, за да се причести.
Най-важният обред на власите е полагането на уникалния помен ,,Помана за жив“ (вл. ,,Поманъ де виу“). Той носи символизъм и вяра в безсмъртието. Това ни докосва по някакъв начин до далечните ни прадеди – траките. Да положиш празник, на който да присъства всичко – от масите и столовете до всякакви вещи и изобилие от храна!
Поманата започвала четиринадесет дена преди деня на полагането й. Малко момиченце носело по три кофи вода всяка сутрин, като две от тях изливало в двора на стопаните. Поманата се поставяла за един от съпрузите, но можело и за двамата, независимо дали някой от тях бил покойник. Третата кофа се разливала у съседите. Свещенодействието се извършвало в пълно мълчание, като след последната разлята кофа вода се изричало ,,Да му се намери и Бог да го прости…!“ (вл. ,,Съ съ гъсаскъ ши съ й фие Бодя просте лу…!). Броят на кофите излята вода се отбелязвал на ,,рабош“.
На четиринадесетия ден, в събота, момичето водоноска, стопаните и съседката отивали на брега на река Тимок рано сутринта. В пясъка издълбавали ров, в който поставяли ,,трок“ – чаша с две кръстосани свещи в нея и китка босилек. Детето изливало три кофи вода по течението на реката и пускало по него ,,троку“. Изричало: вл. ,,Фий соаре мъсурие, съй примещи лу…!“ (,,Бъди ми, слънце, свидетел и приеми за…!“). След обредната церемония се обръщали с гръб към реката и не разговаряли по пътя.
В същия ден някои хора предпочитали да осветят и надгробните си паметници (вл. ,,слобозът ла пятръ“) в присъствието на свещеник, който да го освети. Прибирайки се у дома, били посрещнати от поканените гости. Ритуалът започвал с каденето на девет колака (вл. ,,нуао колачий“), сладкиши и бонбони със свещ по средата. Започвало раздаването за ,,Бог да прости!“ – маса, столове, два легена, две кофи, две кани, подноси. Подносите с чиния, чаша, кана, лъжица и вилица се раздавали на всеки, уважил поманата. Раздадените храни и напитки били изобилни. На трапезата имало всичко, за да не бъдат гладни и жадни поменполагащите на ,,онзи свят“ (вл. ,,пе лумя лантъ“) – пилешко, телешко, свинско меса, риба, баница, баклава, сладкиши, пръжки със зеле, уникалните влашки сарми, пача, вина, ракия, бира, боза, плодове… ,,Съ фие пе лумя лантъ!“ (вл. ,,Да се намери на онзи свят!“).
Много богат на обреди, ритуали и обичаи е моят етнос. Много от тях не се извършват никъде по света. В основата на всички тях стои вярата. Такъв е и обичаят ,,Пупъзъ“, който се изпълнява след помена на четиридесетия ден – денят, в който се смята, че душата на покойника се прибира в ,,Божието царство“.
Силното убеждение и вяра, че този – земният ни живот, има продължение във вечността и че там някъде трябва да живеем доволни и достойно, са подплатени именно с добродетелния живот на всеки. От покойните си баба, дядо и баща научих да се кръстя сутрин и вечер, да се моля за здраве на всеки човек, да бъда добър човек и да дарявам често на бедни деца и възрастни хора. Защото, ръка, която дава, не обеднява.
Горда съм, че открих оброчна плоча в частен двор и я положих в църковния двор на местната църква ,,Свето Успение Богородично“ в родния ми град Брегово. Събрала бях сведения от очевидци за топоса на оброчния паметник, но се опасявах от оскверняване. Както се случва с много подобни, които се опитвам всячески да спася. Продължавам да върша свети дела, защото вярата ни е спасила като народ. За да пребъде България!
