Било е преди хиляда години… Не! Било е преди две хиляди години… Било е много отдавна, но е било! Случило се в онова време, когато Господ все още се разхождал по земята. Един ден, уморен от своите Божии дела, Той решил да си почине. Добре, ама трябвало първо да си намери заместник. Събрал Бог всички младежи и започнал да избира. Но как да избере кой ще бъде най-достоен за Негов заместник? Тогава Господ запалил голям огън и казал:
– Който от вас премине през огъня, него ще избера да ме замества.
Само Костадин се престрашил и преминал. Тогава Бог го оставил за свой заместник и отишъл да си почива.
Не след дълго Господ решил да провери как Костадин си върши работата. Когато отишъл при него, видял, че младежът е много тъжен.
– Защо си толкова натъжен, бе Динко? – попитал го Бог, а Костадин му отвърнал:
– Защото съм съвсем сам.
Тогава Бог решил да намери другарка на Костадин, събрал всички момичета, отново запалил голям огън и им рекъл:
– Тази от вас, която премине през огъня, ще я направя другарка на Костадин.
Само Елена се престрашила и преминала. Тогава Господ поставил Костадин и Елена един до друг и ги нарекъл светии.
Така от векове останал обичаят да се танцува в огъня на празника Св. св. Константин и Елена всяка година на трети юни.
Минавали годините и времената се менели. Дошло тежко време за българския народ. Поробител с чужда вяра завладял земите на България. В едно малко странджанско село живеела красивата Елена. Тя била най-личната мома в селото. Младежите един след друг идвали да я искат за жена, но тя всички връщала и никого не вземала. Случило се така, че я видял един турчин, много я харесал и решил да я потурчи и да я вземе за жена. Елена нямало какво да прави – или трябвала сама да смени вярата си и да се ожени за турчина, или насила щели да я потурчат и да я вкарат в харема. Тогава тя рекла на своят побратим Костадин:
– Иди в гората, събери много дърва и ги струпай на хорището насред село.
Костадин запрегнал каруцата и отишъл в гората, а Елена отишла при турчина и му рекла:
– Нали много ме искаш за жена? Ела надвечер на селското хорище и вземи със себе си всички турци. Подготвила съм изпитание за тебе. Ако ти или някой от твоите турци го издържи, ще ти пристана и ще ти стана жена, ако ли не – няма.
Костадин цял ден носил дърва от гората и струпал огромен куп, а Елена ги запалила. Надвечер, когато дошли турците да я вземат за жена, Елена пръснала жарта насред мегдана и рекла на висок глас.
– Ако вашият Аллах е толкова силен колкото нашия Господ, аз сама ще се потурча, но вие, турци, трябва да ми докажете силата на вашия бог. Ето изпитанието. Аз ще се помоля на Господ, ще премина през огъня и Той ще ме опази да не изгоря. Помолете се и вие на вашия Аллах и ако той ви даде сили да сторите същото, аз сама ще сменя вярата си.
След това Елена взела икона, прекръстила се, целунала я и рекла на Костадин:
– Вземи тъпана и започни да го биеш.
Взел Костадин тъпана, започнал да го бие, а Елена заиграла през жарта. След като свършила танца си, рекла на турците:
– Хайде! Ваш ред е!
Но никой турчин не посмял да влезе в огъня. Тогава Елена подала иконата на Костадин и той също заиграл през жарта. Турците като видели това, рекли си:
– Техният Бог е по силен от нашия Аллах! – обърнали се, отишли си и оставили Елена на мира.
(Горан Стефанов)
Хиляди се стичат ежегодно в странджанското село Българи, за да станат свидетели на древния обичай – нестинарство, при който хората танцуват боси върху жарава (въглени). Според традицията нестинарите играят вечерта в деня на Константин и Елена (нощта на 3 срещу 4 юни по стар стил).
Обичаят е разпространен в началото на 20 век в няколко български и гръцки села в Източна Тракия, част от които през 1913 година попада в България, а друга част остава в Турция. Гръцкото население от останалите в Турция села се изселва в Гърция през 20-те и пренася със себе си и нестинарските обичаи. В България обичаят е запазен в автентичния си вид в едно село в планината Странджа — Българи. Въпреки че нестинарите играят върху жаравата, носейки икони, сред които са и тези на на св. св. Елена и Константин (император Константин Велики, който с Медиоланския едикт обявява християнството за религия наравно с останалите в Римската империя) и майка му Елена, обичаят никога не е бил признаван от църквата, преследван е от нея, а самите нестинари са наричани „обладани от дявола“. Подобни ритуали са известни и при някои други народи. Има легенди за хора в Италия, които ходят по нажежени въглени, без да си причиняват вреда. Подобен вид ритуал е съществувал и в Китай, Япония, при някои арабски племена в Алжир и Мароко. В страни от югоизточна Азия все още съществува подобна традиция, както и в Сибир, Африка, Америка и на някои острови в Тихия океан.
Паметта ражда надежда, а както казват старите хора, „народ без памет се губи“. Нека го имат предвид всички, подкрепящи идеите за спиране провеждането на обичая. Основание за опасността да бъде изваден от списъка на Юнеско и шумът, който се вдигна около това, е интервю на Ружа Нейкова от Института по етнология и фолклористика на БАН по повод на конференция, свързана с проект за местно развитие на Странджа. „Никой не се интересува какъв е редът на старата традиция, номинирана в ЮНЕСКО, където нестинарството е във вида, описан от учените“. По думите й през последните няколко години има спад в спазването на традицията и не се зачита редът за жертвоприношението. „На Аязмото край село Българи по 3 юни се събират всякакви хора – пиянстват и поругават извора“, възмути се Нейкова. Учените са сигнализирали многократно местната власт, военните и други институции, но въпросът, защо ритуалът не може да бъде запазен, както е описан, засега остава без отговор.
В общи линии тези думи вдигнаха целия шум за изключването на нестинарството от списъка на нематериалното културно наследство на човечеството.
Други твърдения и изказвания в подкрепа на изключването няма. За сметка на това вицепремиерът Дянков, след като присъства на тазгодишния събор в с. Българи, твърдо обеща, че няма никакъв шанс да бъде извадено нестинарството от списъка на Юнеско и според него твърденията за противното са спекулации. Ритуалът тази година беше заснет от японски телевизионен екип, изпратен от Юнеско, който не беше особено словоохотлив и така и не се разбра защо се прави филмът – дали за да опровергае или за да потвърди слуховете?
Иначе ритуалната практика на изпълнение на обреден танц върху огън е официално вписана в списъка на Юнеско за нематериалното културно наследство на човечеството по време на 4-тата редовна сесия на межуправителствения комитет Юнеско за опазване на нематериалното културно наследство на човечеството в Абу Даби през септември 2009 г. Целта на този списък е максимално съхранение на
Въпреки че комерсиализацията, атракциите по морето, които пресъздават нестинарския танц в огъня и т.н., действително имат известно негативно влияние върху облика на ритуала и донякъде водят до изменение на автентичния му вид, това едва ли ще доведе до пълното му дискредитиране или дори до унищожаването му, поне докато още има истински нестинари. Тук въпросът също е малко спорен, понеже според мнозина последните истински нестинарки, двете баби Злати, са играли до края на 60-те години на миналия век, сегашните били огнеходци.
След първите писмени сведения за нестинарството от средата на 19 век от П. Р. Славейков, Стоян Шивачев и др. и особено след изследванията на Михаил Арнаудов, освен в България, и в Гърция за пръв път се споменава за нестинарството и поражда интерес в гръцки села от изселници гърци от Странджа. Популяризацията на нестинарството започва през 70-те години на миналия век, а масовият интерес на българина към ритуала се засилва през последните 10-15 години, започват да се събират хиляди хора, за да наблюдават ритуала. Много от тях са абсолютно незапознати с традицията, водени са не само от неподправен или чисто научен интерес, любители на сензации и силни усещания. Именно оттогава започва профанизирането, десакрализирането и постепенното променяне на традицията. Създава се смут сред самите нестинари, мнозина от тях отказват да играят в огъня, смутени от светкавиците на фотоапаратите и дюдюкащата тълпа, но това вече са въпроси свързани с възпитание, светоусещане…и нови технологии.
Нестинарството надживя неверието в автентичността на самия танц, традиционното отричане, забраните, дългите и мрачни години на турско владичество, гоненията и анатемосването от страна на духовенството, промените на датата на празника от различните режими, дори официалната забрана на нестинарския обред през 1960 г. от тогавашната власт.
Факт е, че въпреки всички тези изпитания и постепенната комерсиализация, макар и не в първоначалния си вид, описан от първите изследователи, нестинарството и сега е живо и се практикува, което ни дава надежда, че ще успеем да го съхраним и предадем и на бъдещите поколения.
Стилян Манолов и Емил Гайтанджиев
