Аз съм с много рядка кръвна група – Rh (-). Сприятелявам се с хора, които често ми казват, че съм от тяхната кръвна група, но аз знам, че мога да им дам, но те на мен – не. Въпреки това какво е приятелството ако не сме от една кръвна група и сърцата ни не туптят в един ритъм?
Аз съм резус фактор отрицателен и до преди две години имах изкуствено сърце.
С четири батерии за смяна и чантичка, която тежи два килограма. Това носех вместо сърце, докато не ми намерят подходящия донор. Всеки месец ходих до болницата, за да ми сменят превръзката, защото кабела от чантичката влизаше директно в тялото ми. Изминавах дълъг път, за да ми кажат, да изчакам още малко и да ме отпратят с мили дума и найлоново пликче с НАДЕЖДА.
Преди две години на тази дата се качих за пореден път в автобуса, за да пристигна до най-скъпата болница, с най-добрата апаратура и най-големите найлонови торбички. Докато излезем на магистралата, рейсът минаваше през шест светофара . Бях ги броил хиляди пъти, защото имах суеверие. Ако хванехме зелена вълна в болницата щяха да ми кажат добри новини, ако ли пък червена – лошите не закъсняваха. И така всеки път, когато се отправях в тази посока.
Преди две години на тази дата хванахме червена вълна. Няма как да кажа, че ме стегна сърцето, защото машинката работеше безотказно, но смътно предчувствие заседна в гърлото ми.
Докато се терзаех какво ще се случи и не се ли поддавам на страха от неизбежното, рейсът ни се изравни с друг.
Бях погълнат от четивото си „Затворникът” на Вонегът, когато нещо ме накара да погледна през прозореца. В съседство до мен, но в другия рейс една симпатяга също бе погълната от книжка, която държеше почти пред очите си, сякаш страда от късогледство. Усетила погледа ми тя рязко свали книгата, погледна ме право в очите и се изплези. Разсмя ме. Започнах да се смея гърлено и от сърце (машинално).
Тя също се разсмя и за да прикрие невъздържания си смях вдигна книгата пред лицето си и тогава видях, че тя също чете „Затворникът” на Вонегът. Извадих набързо химикал и подчертах изречение на стр.17, сложих книгата на прозореца, за да може тя да прочете подчертаното:
………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………….
………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………….
Ти четеш само най-хубавото, ………………..…………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………..
Рейсът потегли рязко, но успях да видях стъписания й поглед. На следващия светофар, ние отново седяхме един до друг, разделени от стъкло и ламарина. Тя ме погледна с искрящи, все още мисля, късогледи очи и залепи книгата на стъклото. Прочетох:
„…………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………….
Проклинаме те с вдигнати ръце,
Злодейо Дан Маккоун с чугунено сърце…“
Стр.30
Колко права беше и как незнайно ме уцели там, където не усещах болка. Рейсът отново потегли, а аз започнах трепетно да чакам следващия светофар, молейки се да светне червено. За първи път, откакто пътувах исках да хвана червена вълна. Не ме интересуваха новините в болницата, големината на найлоновите торби и усмихната сестра.
Отново светна червено и ние се изравнихме. Погледнахме се и аз показах моят отговор на предизвикателството й:
„…………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………….
Щом работиш за доброто на човечеството, компетентен си по всичко – ……………………………………“
Стр.73
Тя се разсмя и набързо написа телефона си. Докато рейсът потегляше аз набирах цифрите. Чу се свободно и след това много детски и приятен глас се изкикоти. Започнах да гадая името й и изброих всички познати, женски имена, а тя все отговаряше, че е грешка. На четвъртия светофар отново се изравнихме, защото беше червено и тогава тя ме помоли да й говоря само като отварям устните си. Аз слушах гласа й, който озвучаваше думите, които изричах без звук, а тя четеше по устните ми.
Тя умееше да чете по устните, кокетно поклащаше глава и всеки път избухваше в смях, а аз много се стараех да казвам сложни и трудно разбираеми думи, което още повече я забавляваше.
Отново потеглихме и аз започнах да се моля петият светофар да ни срещне отново. Започнахме да се изравняваме на жълто. Тя бе успяла да сплете пръсти под формата на сърце и докато се разминавахме прочетох по устните й: „Открадна ми сърцето!“.
Започнах да ставам неспокоен. Изпотих се, бях залепил лице на стъклото и все още виждах номера на автобуса й, защото сякаш предчувствах, че на шестия светофар, ще е последната ни среща. Молех се да продължи по-дълго, надявах се да ни спре червения цвят. Имах телефона й, но не можех да се събера, за да й се обадя. Ръцете ми трепереха, а машинката издаваше пиукащи звуци. Още един светофар, още няколко мига, в които ще бъдем заедно за няколко секунди.
Шести светофар. Шести път червено, шестото ми чувство не ме излъга, ние отново бяхме заедно. Секунди преди да се изравним отново и да поседим заедно прочетох на голяма неонова реклама: „Сокоизстисквачка с 10% намаление“.
Отново седяхме един до друг, отново рейсовете ни бяха пренебрегнали конкуренцията помежду си. Гледахме се право в очите, безмълвни и спокойни. В този поглед имаше всичко – от „познавам те“ до „искаш ли?“.
В този момент върху нас връхлетя ТИР. Последно си спомням, че хвърчаха стъкла, а лицата ни се доближаваха едно към друго готови за първата си целувка.
Събудих се в болницата с ясното съзнание, че съм пропуснал най-хубавия момент в живота си. Около мен се суетяха лекари, сестри, питаха ме как се чувствам, поздравяваха ме, радваха ми се.
Мдааа и имаше защо. Освен, че бях оцелял имах в наличност и чисто ново сърце. От чантичката два килограма нямаше и следа, освен раната, в която влизаше кабела. От една страна бях щастлив, защото започвах отначало, от друга не ми се искаше да го започвам сам. Тя ми липсваше, но колкото и да разпитвах за нея, никой не можеше да ми каже какво се бе случило с хората от другия рейс. Единственото, което разбрах е, че са ни докарали заедно.
Търсех я настоятелно…
Измина месец, но все още нямах информация. Нямах представа как се казва, нито откъде е или накъде е пътувала. Мина време и се отказах. Не я забравих, но се отказах.
Година по-късно установих, че всеки път, когато се погледна в огледалото, новото ми сърце странно прескача и се вълнува. След поредното силно вълнение от моята лична особа, реших на всяка цена да намеря информация за донора си.
Платих много и на различни хора, докато най-накрая получих картона. Ръцете ми трепереха, а новото ми сърце биеше все по учестено сякаш да ми докаже, че е в добра форма и може да понесе всичко.
Аз обаче не го понесох!
Между няколкото листчета медицинска информация бе положена снимката й.
Бях намерил жена от моята кръвна група, чието сърце откраднах.
Животът е сокоизстисквачка с 10% намаление!
Използваните цитати са от книгата на Кърт Вонегът „Затворникът”, София 1981г.
