PROVO Magazine

Animal Planet

„ Животните отвън се взираха от прасе към човек, от човек към прасе и отново от прасе към човек, но все повече беше невъзможно да се каже кой какъв е.”
Джордж Оруел – „Фермата на животните”

Снощи дълго не можах да заспя по ред причини. Може би се притеснявах, че идва пролетта със своята поетична осанка и непредвидено обаятелните си цветни усещания. Усещания за какво? За безпомощност, че няма да мога да и се насладя до край поради липсата на време, поради липсата на средства или просто поради липсата на настроение? Въпроси, въпроси, въпроси в безкрайно зелено поле, на фона на което стои и се пули едно заблудено теле.
За щастие все още простатата не ме алармираше и по някое време се унесох и като че ли засънувах някакви много хора от различни народности с различен цвят на кожата, с различно изражение и различни физиономии и всички те бяха с лица на животни.

Първо към мен се затича една дама с глава на мечка и тръгна да ме облизва по носа, и да ми обяснява че медът бил не само полезен, но и изцяло руско производство. После в устата ми стана сладко и аз усетих как Жената Мечка, ще я наречем с кодовото име Наташа, ми набутва огромна лъжица акациев елексир в устата . И танцуваме някакъв руски танц, и тя ръмжи от задоволство и ме потупва толкова силно, че едва ли не се задавям, ама нали е толкова сладко в устата ми, някак не обръщам внимание. И изведнъж се усещам: ами да, нали Жената Мечка е от там, където освен мед има и водка и й викам да почерпи с една-две, ако нещо така й се намира. Тя се завърта, плясва с ръце, набутва ми още един черпак мед в устата и отговаря, че мечките не пиели, ама тя нали не била баш мечка ами Човеко-Мечка, така че що да не почерпи. И се почва един пролетно-меден запой, ама както си трябва и лицата ни грейват от щастие, кое до някъде човешко, кое до някъде животинско, ама к’во значение има – щастие.
“ …и пегасите препускаха ли препускаха
по необузданата сибирска пустош,
докато не капнаха от умора и изведнъж им призля.”
– Глупава казашка поезия, направо ми се гади от нея – изръмжа Наташа и поседна.
Ето ви един интересен разказ, от който става ясно докъде може да стигне една човеко-животинска дружба. Но разберете, мили мои, това е просто една селска еснафщина, на фона на един знаменит случай край река Нева, или в горичката с брезите, или там, където и да е. Разбира се всичко туй е вятър работа, романтизъм, безсмислено мечтание.
После Човеко-Мечката ми разказа приказката за „Маша и Мечока, след това приказката за „Трите Мечета”, после за „Мечока Протопи” и т.н. и т.н., а аз отвърнах – „Вече съм голям за приказки, не ме връщай в детската градина. Няма да издържа отново миризмата на нишесте, мляко с ориз, мазни дебели ръце на лелички-педофили и чаени чаши по–големи от главата ми.
Напук на всичко казано Мечката изкара от една хралупа чайник с размер на котелен резервоар и зарева – „Чайййй…Чайййй…Чайййй!!!”
Виждам как чайникът се обръща над мен и водопад от вряла вода, лайка и кедрови листа прониква в ноздрите ми, подиграва се със сетивата ми, обладава самочувствието ми. О, бели нощи… О, черни бръмбари. О, времена… О, равенство – времето от отваряне до затваряне на магазините за алкохолни напитки.
– Към своят край сме. – изрева Мецана и пчелите ме довършиха.
И нахапан, пиян, изподран търсих поне един от всички богове да ми продаде Алказалцер или поне Алергозан.
– Внимавай какво си пожелаваш! – ехидно поде някакъв Човеко-Слон с индийски дрешки “Primark” и сандалови сандали тип сандал. Необяснимо защо притежаваше 8 хобота, 16 очи и 32 вежди. Завъртя се 64 пъти и добави – Е какъв е проблемът?
– Проблемааа, а да проблемът е… всъщност забравих. – Имаше ли изобщо проблем? Имаше ли изобщо каквото и да било?
– Ето – изправи си главата Човека Слон и запръска лайняна вода с всичките си хоботи, – моят проблем например е, че си изгубих човешкия облик и го замених със слонски, но всъщност не съм единствен. Огледай се на около и ще забележиш, че всички мои сънародници са с животинско изражение. Такава ни е епохата. Такова ни е времето. Такива са ни нравите. Толкоз! А сега, младеж, пред теб стои самият Буда, когото ще молиш за още! Обаче, пич, ще ти струва 10 долара. И такси ще ти намеря, и компаньонки ще ти доставя, и Нирвана ще ти издействам, ама за Нирваната още 20 долара, скъпи! Има ли сделка?
– Абе я си ги наври тия хоботи някъде другаде бе, псевдо-кришнар цигански!

Събудих се с усещането, че край мен гробари спускат мъртъвци в дупките на паркета ми. За пореден път в живота си усетих нещо вътре в себе си , абсолютно необяснимо. Всичко беше непропорционално голямо. На няколко крачки от прозореца се чуваха крясъци. Някакви пакистанци биеха рус травестит. После всичко утихна. Кърпата, с която изтрих потта от лицето си, заприлича на оживен бардак. Прекарах междусънното пространство, взирайки се в стените. Невидими пипала мимолетно пробягваха над главата ми. Залитаха по стените и изчезваха в отдушника. Една от сенките сякаш ме целуна и ме потопи отново в съня на моите ветеринарни перверзии.
И ето го Малекон. Топъл, гнусен залез. Лято като лято. Куба като Куба. Хавана в болнична пижама. Животински изчадия. Колоездачи с кози крака. Трафиканти с маймунски захапки. Крадци и кокаин с лица на бели стоножки, пъплещи към зурлите на разврата. И една пейка. А на пейката Аз с пояс на гърлото и тотално безпомощен поглед. Ами ако се появи господ с лице на Грифон? Не, не бива да се мисли по този начин. Сигурно има наказание за такива разсъждения?
Следобедът преваля. Слънцето е ненаситна риба, обърнала корем. Луната се появява, променяща като хамелион физиономията си.
Има ли изобщо справедливост? Представете си монахиня с глава на змия, хвърляща отрова върху смирените вълкодави на всеопрощението.
И ето до мен мургава хаванска Котарана. Вплела крака в пояса ми. Усмихва се и казва „Hola!”. Какво ли не бих дал, за да разбера какво си мисли за този сън и дали в този сън има някой с човешко лице освен мен?!
Наоколо вони на фекалии. В задушаващата влага Жената-Котка дере ушите ми, измърква… и пак едно тихо „Hola!”. Бедно, екзотично, венерическо – „Hola!” .
– Добре – отвърнах, – ще остана с теб тук, на пейката, миришеща на евтини водорасли .Чак до изгрев слънце. Bueno?
– Hola!
Si, такъв е шибаният живот. Пълен с недоразумения. Взираш се в лица, които са ти уж познати, а се оказва, че няма нищо такова. Чакаш Архангел Гавраил, а той ти изпраща съобщение, че е в метрото и няма връзка с този номер. Вярваш в бога на рибите, а той ти изпраща рибари, за да ти строшат носа. Мяууууууууууу. И съмна. Бе 5 и 15, звънене на младостта. Промоция на фалшиво ангелско споразумение. Слънцето цвърчащо като хлебарка, забодена с карфица. Вятърът ужасно южен. Океанът зеленясъл.
Станах, после седнах, после май пак станах. Мрак, светлина, мрак, свет… а не, стига вече. Ужасът отмина и всичко вече ми е безразлично. Мрак и котешка козина върху жакета ми с едно единствено копче. Опитах се да го изтупам. Не успях.
И се сетих за един тарикатски трик, и как не, та нали бях станал Мачо Мен. И докато радио „Бемба” (Националното радио на Куба) сподавено пускаше своите комунистическо–латино парчета, аз вече се носих в океана, увит с пояси от носталгия към затихващото Дерумбе (скъпи сгради в Куба, които се срутват поради липса на реставрация).
И ми се прииска да се оттегля в манастир и да се отдалеча от всичко, но уви : Така не става, мой човек!

В Америка тържествено ме посрещна Прасе–Магнат, естествено с пура под зурлата си. Качи ме в лимузината си, подаде ми чаша скоч и купа с помия, отпуши, изгрухтя и каза:
– Всъщност ние богаташите с глави на прасета сме по–умни от богаташите с глави на кучета. Ние с глави на прасета сме почти толкова умни, колкото ония с глави на маймуни.
– Добре. ОК! – отвърнах – Но… имам един въпрос. В какво точно се изразява вашата интелигентност???

Следва „ПЕСЕН НА СВИНСКИЯТ МАГНАТ”, в която той обяснява всичко.

Изчезват халките от моите ноздри
И гушата пълни се пак
Ще грейнат поля от облигации мазни
Ще си намеря и аз моята Лейди Маз

На есен вместо да оглавявам коптора
Ще мърсувам доволен в Тузарския Парк
И земята ще бъде тъй благосклонна
Че ще я продавам и ще я купувам пак

Изчезват халките от моите ноздри
И ето спуска се мрак
Грухтенето символ на какво е
На висок, на висок, на висок капитал

ПРИПЕВ
Грухтенето символ на какво е
На висок, на висок, на висок капитал

Когато песента свърши, Прасето–Магнат се поклони и ни в клин, ни в ръкав поде:
– 21 Век ще бъде лош и зъл за птиците в Америка. Те няма да приличат много на птици. В сравнение с тях един бял английски гълъб би изглеждал като папагал Какаду, като ей онзи там на клона. Скиваш ли го? Добре ли си? Аз изчезвам. Все пак е криза – световна – схващаш ли?
– Амиии не, или… – и Манхатън изчезна също. Шлюзите се отвориха. Фериботната гара ме призова. Три Не-Птици кръжат над изгнили сандъци. Корабът се носи над нощта. Колко глупав изглежда светът.

Предпоследна част – ПАПАГАЛЪТ
Колко животинско цветно. Чак да повърнеш.

– Погледни си лицето, лицетооо, лицетооооооо! – Мъдро каза папагалът – Нима очакваш, че след всичко това то ще е запазило същия си вид. Грешиииииииииш! ГреГреГре Шииииииииииииш! – и изплю от човката си едно огледалце, и аз го взех. Трябваше да видя остатъка от себе си. Времето за равносметка настъпи. И не видях Нищо. Нищо. Нищо.
Аз нямах лице. Всички те, въпреки че бяха изменени, имаха някакъв, макар и животински облик. Беше останало нещо „човешко” в очите им, а аз, аз нямах нищо. Абсолютно безмълвно, празно, беззащитно – Нищо.

И се събудих. Огледах се в огледалото на банята си. Всичко си беше на мястото. Носът, очите , чипият нос, зъбите, лошият застоял дъх.
Направих си кафе. Радиото представяше поредния Box Office новини, а навън летяха птици, котки минаваха по покривите, кучета търсеха убежище. Хората си бяха Хора. Остана само един въпрос: ако всички те, Хората-Животни от съня ми бяха изменили човешките си лица с животински в течение на милиони проблеми, било то от национален произход, мизерия, недомлъвки, защо накрая аз се оказах без лице. И дойде отговорът. Защото живея в държава, в която хората нямат право дори и на животински облик. Държава, в която последното лице на нормалното изражение изгоря. А може би не? Може би все още има смисъл да вярвам, че утре като се събудя, отново в огледалото ще видя себе си. Малко по–усмихнат, малко по–човечен.
Облякох се стилно. Загасих радиото. Приех съня като знамение.
Днес щях да посетя зоологическата градина.

 

Facebook Comments
Споделете публикацията:
Avatar

Мартин Радилов

Provo.bg е открита, свободна и независима медия. Целим да информираме своите читатели и да провокираме гражданското им самосъзнание, да пробудим народа от летаргията, да го извадим от бездействието, да го накараме да повярва, че заедно можем повече.

Вижте публикациите на този автор

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *