„ Животните отвън се взираха от прасе към човек, от човек към прасе и отново от прасе към човек, но все повече беше невъзможно да се каже кой какъв е.”
Джордж Оруел – „Фермата на животните”
Снощи дълго не можах да заспя по ред причини. Може би се притеснявах, че идва пролетта със своята поетична осанка и непредвидено обаятелните си цветни усещания. Усещания за какво? За безпомощност, че няма да мога да и се насладя до край поради липсата на време, поради липсата на средства или просто поради липсата на настроение? Въпроси, въпроси, въпроси в безкрайно зелено поле, на фона на което стои и се пули едно заблудено теле.
За щастие все още простатата не ме алармираше и по някое време се унесох и като че ли засънувах някакви много хора от различни народности с различен цвят на кожата, с различно изражение и различни физиономии и всички те бяха с лица на животни.
Първо към мен се затича една дама с глава на мечка и тръгна да ме облизва по носа, и да ми обяснява че медът бил не само полезен, но и изцяло руско производство. После в устата ми стана сладко и аз усетих как Жената Мечка, ще я наречем с кодовото име Наташа, ми набутва огромна лъжица акациев елексир в устата . И танцуваме някакъв руски танц, и тя ръмжи от задоволство и ме потупва толкова силно, че едва ли не се задавям, ама нали е толкова сладко в устата ми, някак не обръщам внимание. И изведнъж се усещам: ами да, нали Жената Мечка е от там, където освен мед има и водка и й викам да почерпи с една-две, ако нещо така й се намира. Тя се завърта, плясва с ръце, набутва ми още един черпак мед в устата и отговаря, че мечките не пиели, ама тя нали не била баш мечка ами Човеко-Мечка, така че що да не почерпи. И се почва един пролетно-меден запой, ама както си трябва и лицата ни грейват от щастие, кое до някъде човешко, кое до някъде животинско, ама к’во значение има – щастие.
“ …и пегасите препускаха ли препускаха
по необузданата сибирска пустош,
докато не капнаха от умора и изведнъж им призля.”
– Глупава казашка поезия, направо ми се гади от нея – изръмжа Наташа и поседна.
Ето ви един интересен разказ, от който става ясно докъде може да стигне една човеко-животинска дружба. Но разберете, мили мои, това е просто една селска еснафщина, на фона на един знаменит случай край река Нева, или в горичката с брезите, или там, където и да е. Разбира се всичко туй е вятър работа, романтизъм, безсмислено мечтание.
После Човеко-Мечката ми разказа приказката за „Маша и Мечока, след това приказката за „Трите Мечета”, после за „Мечока Протопи” и т.н. и т.н., а аз отвърнах – „Вече съм голям за приказки, не ме връщай в детската градина. Няма да издържа отново миризмата на нишесте, мляко с ориз, мазни дебели ръце на лелички-педофили и чаени чаши по–големи от главата ми.
Напук на всичко казано Мечката изкара от една хралупа чайник с размер на котелен резервоар и зарева – „Чайййй…Чайййй…Чайййй!!!”
Виждам как чайникът се обръща над мен и водопад от вряла вода, лайка и кедрови листа прониква в ноздрите ми, подиграва се със сетивата ми, обладава самочувствието ми. О, бели нощи… О, черни бръмбари. О, времена… О, равенство – времето от отваряне до затваряне на магазините за алкохолни напитки.
– Към своят край сме. – изрева Мецана и пчелите ме довършиха.
И нахапан, пиян, изподран търсих поне един от всички богове да ми продаде Алказалцер или поне Алергозан.
– Внимавай какво си пожелаваш! – ехидно поде някакъв Човеко-Слон с индийски дрешки “Primark” и сандалови сандали тип сандал. Необяснимо защо притежаваше 8 хобота, 16 очи и 32 вежди. Завъртя се 64 пъти и добави – Е какъв е проблемът?
– Проблемааа, а да проблемът е… всъщност забравих. – Имаше ли изобщо проблем? Имаше ли изобщо каквото и да било?
– Ето – изправи си главата Човека Слон и запръска лайняна вода с всичките си хоботи, – моят проблем например е, че си изгубих човешкия облик и го замених със слонски, но всъщност не съм единствен. Огледай се на около и ще забележиш, че всички мои сънародници са с животинско изражение. Такава ни е епохата. Такова ни е времето. Такива са ни нравите. Толкоз! А сега, младеж, пред теб стои самият Буда, когото ще молиш за още! Обаче, пич, ще ти струва 10 долара. И такси ще ти намеря, и компаньонки ще ти доставя, и Нирвана ще ти издействам, ама за Нирваната още 20 долара, скъпи! Има ли сделка?
– Абе я си ги наври тия хоботи някъде другаде бе, псевдо-кришнар цигански!
Събудих се с усещането, че край мен гробари спускат мъртъвци в дупките на паркета ми. За пореден път в живота си усетих нещо вътре в себе си , абсолютно необяснимо. Всичко беше непропорционално голямо. На няколко крачки от прозореца се чуваха крясъци. Някакви пакистанци биеха рус травестит. После всичко утихна. Кърпата, с която изтрих потта от лицето си, заприлича на оживен бардак. Прекарах междусънното пространство, взирайки се в стените. Невидими пипала мимолетно пробягваха над главата ми. Залитаха по стените и изчезваха в отдушника. Една от сенките сякаш ме целуна и ме потопи отново в съня на моите ветеринарни перверзии.
И ето го Малекон. Топъл, гнусен залез. Лято като лято. Куба като Куба. Хавана в болнична пижама. Животински изчадия. Колоездачи с кози крака. Трафиканти с маймунски захапки. Крадци и кокаин с лица на бели стоножки, пъплещи към зурлите на разврата. И една пейка. А на пейката Аз с пояс на гърлото и тотално безпомощен поглед. Ами ако се появи господ с лице на Грифон? Не, не бива да се мисли по този начин. Сигурно има наказание за такива разсъждения?
Следобедът преваля. Слънцето е ненаситна риба, обърнала корем. Луната се появява, променяща като хамелион физиономията си.
Има ли изобщо справедливост? Представете си монахиня с глава на змия, хвърляща отрова върху смирените вълкодави на всеопрощението.
И ето до мен мургава хаванска Котарана. Вплела крака в пояса ми. Усмихва се и казва „Hola!”. Какво ли не бих дал, за да разбера какво си мисли за този сън и дали в този сън има някой с човешко лице освен мен?!
Наоколо вони на фекалии. В задушаващата влага Жената-Котка дере ушите ми, измърква… и пак едно тихо „Hola!”. Бедно, екзотично, венерическо – „Hola!” .
– Добре – отвърнах, – ще остана с теб тук, на пейката, миришеща на евтини водорасли .Чак до изгрев слънце. Bueno?
– Hola!
Si, такъв е шибаният живот. Пълен с недоразумения. Взираш се в лица, които са ти уж познати, а се оказва, че няма нищо такова. Чакаш Архангел Гавраил, а той ти изпраща съобщение, че е в метрото и няма връзка с този номер. Вярваш в бога на рибите, а той ти изпраща рибари, за да ти строшат носа. Мяууууууууууу. И съмна. Бе 5 и 15, звънене на младостта. Промоция на фалшиво ангелско споразумение. Слънцето цвърчащо като хлебарка, забодена с карфица. Вятърът ужасно южен. Океанът зеленясъл.
Станах, после седнах, после май пак станах. Мрак, светлина, мрак, свет… а не, стига вече. Ужасът отмина и всичко вече ми е безразлично. Мрак и котешка козина върху жакета ми с едно единствено копче. Опитах се да го изтупам. Не успях.
И се сетих за един тарикатски трик, и как не, та нали бях станал Мачо Мен. И докато радио „Бемба” (Националното радио на Куба) сподавено пускаше своите комунистическо–латино парчета, аз вече се носих в океана, увит с пояси от носталгия към затихващото Дерумбе (скъпи сгради в Куба, които се срутват поради липса на реставрация).
И ми се прииска да се оттегля в манастир и да се отдалеча от всичко, но уви : Така не става, мой човек!
В Америка тържествено ме посрещна Прасе–Магнат, естествено с пура под зурлата си. Качи ме в лимузината си, подаде ми чаша скоч и купа с помия, отпуши, изгрухтя и каза:
– Всъщност ние богаташите с глави на прасета сме по–умни от богаташите с глави на кучета. Ние с глави на прасета сме почти толкова умни, колкото ония с глави на маймуни.
– Добре. ОК! – отвърнах – Но… имам един въпрос. В какво точно се изразява вашата интелигентност???
Следва „ПЕСЕН НА СВИНСКИЯТ МАГНАТ”, в която той обяснява всичко.
Изчезват халките от моите ноздри
И гушата пълни се пак
Ще грейнат поля от облигации мазни
Ще си намеря и аз моята Лейди Маз
На есен вместо да оглавявам коптора
Ще мърсувам доволен в Тузарския Парк
И земята ще бъде тъй благосклонна
Че ще я продавам и ще я купувам пак
Изчезват халките от моите ноздри
И ето спуска се мрак
Грухтенето символ на какво е
На висок, на висок, на висок капитал
ПРИПЕВ
Грухтенето символ на какво е
На висок, на висок, на висок капитал
Когато песента свърши, Прасето–Магнат се поклони и ни в клин, ни в ръкав поде:
– 21 Век ще бъде лош и зъл за птиците в Америка. Те няма да приличат много на птици. В сравнение с тях един бял английски гълъб би изглеждал като папагал Какаду, като ей онзи там на клона. Скиваш ли го? Добре ли си? Аз изчезвам. Все пак е криза – световна – схващаш ли?
– Амиии не, или… – и Манхатън изчезна също. Шлюзите се отвориха. Фериботната гара ме призова. Три Не-Птици кръжат над изгнили сандъци. Корабът се носи над нощта. Колко глупав изглежда светът.
Предпоследна част – ПАПАГАЛЪТ
Колко животинско цветно. Чак да повърнеш.
– Погледни си лицето, лицетооо, лицетооооооо! – Мъдро каза папагалът – Нима очакваш, че след всичко това то ще е запазило същия си вид. Грешиииииииииш! ГреГреГре Шииииииииииииш! – и изплю от човката си едно огледалце, и аз го взех. Трябваше да видя остатъка от себе си. Времето за равносметка настъпи. И не видях Нищо. Нищо. Нищо.
Аз нямах лице. Всички те, въпреки че бяха изменени, имаха някакъв, макар и животински облик. Беше останало нещо „човешко” в очите им, а аз, аз нямах нищо. Абсолютно безмълвно, празно, беззащитно – Нищо.
И се събудих. Огледах се в огледалото на банята си. Всичко си беше на мястото. Носът, очите , чипият нос, зъбите, лошият застоял дъх.
Направих си кафе. Радиото представяше поредния Box Office новини, а навън летяха птици, котки минаваха по покривите, кучета търсеха убежище. Хората си бяха Хора. Остана само един въпрос: ако всички те, Хората-Животни от съня ми бяха изменили човешките си лица с животински в течение на милиони проблеми, било то от национален произход, мизерия, недомлъвки, защо накрая аз се оказах без лице. И дойде отговорът. Защото живея в държава, в която хората нямат право дори и на животински облик. Държава, в която последното лице на нормалното изражение изгоря. А може би не? Може би все още има смисъл да вярвам, че утре като се събудя, отново в огледалото ще видя себе си. Малко по–усмихнат, малко по–човечен.
Облякох се стилно. Загасих радиото. Приех съня като знамение.
Днес щях да посетя зоологическата градина.
