PROVO Magazine

Уютът на тълпата

Усещате ли нещо общо между прокурорската атака срещу Радев, демонстративното вседържавно разфасоване на Божков и случая на наплютото от цял клас дете?

И трите теми илюстрираха с мъчителна яркост факта, че нашето общество не може да разговаря за принципи и не изглежда да има належаща нужда от тях. Ако кажеш, че прокуратурата брутално погазва редица закони и това е изключително опасно, значи си пошъл фен и върл защитник на “льотчика” или “архимутрата”. Ако кажеш, че учителката е извършила жестоко, непрофесионално и неморално деяние спрямо цял клас деца, значи я “линчуваш” и искаш младите да растат “с чувство на безнаказаност.” (По този последен параграф, да, май го предпочитам пред това да растат с чувство на наказаност,ама нейсе, нека аз да съм ексцентрикът тук.) При всеки подобен спор се разделяме на племена, скупчваме се около знамето или кладата на една или друга личност и си представяме, че и околните са заети само с това: да крещят “Осанна” или “Разпни го”. Въпросите винаги са ти кой си и кой е оня, когото браниш. Че можеш да защитаваш или критикуваш не конкретен човек, а принцип, право, дело, тенденция – отсреща сякаш не могат да си представят. Уютът е в тълпата.

Понеже Фейсбук действа като безкраен открит урок по общностна психология, някои родни очевидности изпъкват с тегава неизбежност.

Например, ние не виждаме лоши постъпки. Виждаме лоши хора. Делим се на изцяло невинни или изцяло виновни и никакъв нюанс между двете крайности не може да бъде удържан в дискусия, независимо дали става дума за дете, ром, президент, жена или олигарх. Веднъж заклеймен като лош у нас, независимо за колко дребна или сериозна постъпка, човекът тутакси губи всякакви граждански и човешки черти – и права.

Механизмите, по които една личност бива произведена в “лош човек” са засукан лабиринт на пост-тоталитарна дезориентация, но в края на краищата сякаш опират до това кога даден индивид се е показал не толкова неморален, колкото слаб. Уязвим. Обсаден.

* * *
Да се върнем към проблема с принципите. Понеже тук не вярваме в нюансите, ако не ликуваш, когато лоши неща се случват по лош начин на лоши хора – защото осъзнаваш, че така и добрите по-добро не ги чака – то значи и ти си от лошите.

У нас агитката на добрите е добра, защото иска на лошите хора да се случват лоши неща. Така е редно. Редът у нас инстинктивно се изживява като придържане към племенните правила на кръвната вражда. Просто вярваме, че на лошите хора трябва да се случват лоши неща. И очакваме държавата и всички нейни властови проявления, от училището до полицията и съда, да функционират като непрестанни доставчици на наказание а ла карт. Пропорционалността или дори легитимността на това наказание не са съществена грижа, защото само губят време.

Общественият рефлекс клони към примитивно назидание: око за око или, още по-добре, гръбнак за зъб. След трийсет години преход ни се услажда единствено публичното, ритуализирано унижение на избран злосторник. Той трябва задължително да понесе страдание, колкото по-сеирджийско и преувеличено, толкова по-добре. На този грешник ние трябва да си го върнем. Да си го върнем тъпкано.

Колкото и изискан словоред да използваме, за да изразим своята позиция – а мнозина съвсем чистосърдечно я скандират: “Каквото повикало, такова се обадило!“ – изводът се налага от самосебе си.

Ние не се вълнуваме от мисълта за справедливост. Вълнуваме се от мисълта за отмъщение.

Стигнали сме толкова далеч, че съвършено искрено не различаваме едното понятие от другото и раздразнено се съпротивляваме на опити да ни се посочи тази разлика.
Това, че правовата държава не може и не би трябвало да може да вади очи, остава изцяло неочевидно, докато в спора не се прибегне до някакъв драстичен мисловен експеримент. Например: нима парламентът трябва да приеме закон, според който шофьор, който по невнимание блъсне дете, се наказва с това майката на пострадалото дете да се качи на кола с равен тонаж и да блъсне неговото?

Отвърнали сме очи от правосъдието, защото то ни се вижда непостижимо и излишно. На свинче – звънче. Приели сме своето варварство и даже с рози го кичим.

В ежедневието на това наше варварство трябва да свикнем от малки, че срещу ръжена не се рита. Че властта – която по своята природа е жестока, груба и непредвидима – трябва да бъде обожавана и да се полагат усилия за ежедневното й умилостивяване. Ако ли не, трябва да се стремим към пълната си невидимост от взора й. Ако властта те гледа, трябва да се подчиниш на желанията й, независимо легитимни ли са те. Можеш да се съпротивляваш само скришом, като мишка.

* * *
От това вкоренено в културата ни убеждение произлиза и травматичната ни идентификация с насилника. Адаптирали сме се към беззаконието и безправието като сме разделили насилниците и жертвите в различни касти – по-горната винаги има право, ей така, по рождение. Независимо дали става дума за жена, убита зверски при домашно насилие, или за оплюто от цял клас дете, ние се вторачваме във въображаемите мотиви на насилника, защото, за да се изразходи всичката тази енергия за наказание, все нещо трябва да я е провокирало. Трескаво ровим как точно жертвата е заслужила смърт, бой или унижение – но не се колебаем, че някак ги е заслужила. [Горното не важи, ако насилникът е от друга раса. Тогава кастите се пренареждат по етнически признак.] Е, може насилникът да се е поолял малко във въодушевлението си, ама по същество методът си е сгоден и не е имало другояче как да стане.

Слепотата за това “другояче” е трудно лечима болест. Така ослепяват за достойнството и справедливостта всички, които се страхуват за животите си – изправени пред стихия, която не вярват, че могат да контролират. Единственият въпрос, който пламти инстинктивно на дъното на съзнанието е “Какво направи тоя балък, та го отнесе така? Да знам да не го правя аз, да знам и утре да оцелея!”

В този смисъл, изуми ме болезнената необходимост на мнозина да се уверят, че някакво хлапе, плюло по друго хлапе, не е останало с чувство на безнаказаност. Откъде иде тази натрапчива необходимост да смачкаш малкия за най-дребната постъпка и да вардиш страстно авторитета на садиста в позиция на власт? Изместването на желанието за контрол над силния към жаждата да унижиш свой равен ще да е стратегия за психическо оцеляване. Тя успешно разтоварва напрежението, натрупано с години внимателно отбягване на всеки риск от конфронтация с по-висшестоящ. Знаете за кастите.

За тази наша душевна бъркотия не е виновен Гешев. Нито Цацаров преди него. Никой не е мислил или отказвал да мисли вместо нас – нито сега, нито преди. Докарахме се до Гешев, защото той олицетворява нещо, което тлее неугасимо в нас. Той е проекция на масовия стаен гняв, на желанието да биеш и да трошиш, да се подиграваш, да унижаваш, да заплюваш. Да отмъщаваш безразборно, без присъда, без мярка, без ограничения – над теб е небето! А около теб – множество, което хем ти завижда, хем ти се подчинява, хем даже е леко прехласнато по башибозущината ти и вика “Ашколсун!“ Това е мечтаният откуп за униженията, които сам си преживял, но не си преработил и разбрал. Гешев е прокурор, но е и някакво стряскащо и помитащо в мащабите си психично явление. Проекция на желанието да властваш чрез страх, защото не познаваш други начини. Да си туриш каскет и да се емнеш да уплашиш всички толкова много, че да не личи повече колко самият теб те е шубе.

….

Мария Спирова е завършила Ithaca College и магистратура в Оксфорд (криминология и криминално право). Работи като редактор в юридическо издателство в Лондон. Има над 10 години журналистически опит в България и чужбина и е носител на международни награди за репортажи и анализи на български и английски език.

Facebook Comments
Споделете публикацията:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *