Прости ни, Сирия. Провалихме се

6 септември. Седя на централната гара в шведския град Малмьо. Този септемврийски ден беше по-различен и това се усещаше навсякъде из гарата – бяха пристигнали първите 170 души от сирийските бежанци, преминали Германия и Дания, за да достигнат моста Йорезунд, свързващ Копенхаген с Малмьо. С всеки следващ влак идваха още и още, докато не станаха няколко хиляди. Първоначално датската полиция опита да спре потока в Ютланд, но накрая реши да организира кордон до шведската граница, където от другата страна шведската полиция вече беше обявила, че ще се погрижи за всички пристигащи. И пристигаха още и още хора…Докато хуманитарните организации, включително екипи на църквата, помагаха и раздаваха храна и вода на бежанците, мнозина от тях семейства с деца, в европейската преса можеха да се видят призиви, забравени от края на 19 век…

Някога Ориентът е бил едно екзотично място, далечна земя на приказки, предизвикващо въображението на европейските поклонници и пътешественици. Оттогава Марк Твен осмива тези наивни представи и предразсъдъци в „Глупаци в чужбина“, а Едуард Саид насочва по академичен начин проблема с ориентализма чрез превърналия се в класика труд „Ориентализмът“. В книгата се критикуват предубежденията и насложените грешни представи за Близкия изток в европейското общество. Защо припомням всичко това?

„Защо бягат?“, „Това не са бежанци – не може да имат телефони и няколко хиляди евро!“, „Това е нашествие!“, „Какви бежанци са тези – трябва да се повъргалят в праха малко, за да заприличат на бежанци!“

Докато стотици хиляди опитват да се спасят от войната в Сирия, чиято бруталност се засилва от месец на месец, в Европа са на мода конспиративните теории. Ориентализмът и пристрастията към него, срещу които пише Едуард Саид, днес са тенденция в обществените медии. Консервативните специалисти третират исляма, сякаш не може да роди нищо друго, освен тероризъм. Фундаменталистки проповедници побързаха да оприличат ядрената сделка с Иран като прелюдия към Армагедон. Популисти се подготвят за избори с празнословие. Но, разбира се, никой политик изглежда няма и грам угризения, когато става дума за продажбата на оръжия за Саудитска Арабия на стойност милиарди долари – оръжия, които в момента се използват в Йемен и предизвикали хуманитарна криза – нито пък се говори за милионите автомати, продавани по цял свят. Към момента действащите конфликти в една или друга степен, са над тридесет. И тук идва темата за бежанската вълна.

През 2003 година, когато САЩ нахлу в Ирак в разгара на своята „война срещу терора“, беше премахнат един диктатор, но пък страната беше срината до основи, а следвоенните интереси събудиха ужаса на гражданската война, от която се родиха екстремистки групировки, сред които и „Ислямска държава“. Тези събития се случиха години преди Арабската пролет, когато всички останали диктатори – Асад в Сирия, Мубарак в Египет, Салех в Йемен, Бен Али в Тунис и Кадафи в Либия – все още управляваха със силна ръка, а някои от тях получаваха и редовна помощ от Запада. Освен бягащите от изстъпленията на талибаните в Афганистан и междуособиците в Судан и Сомалия, бежанската струя беше сравнително малка. След войните в Афганистан от 2001, Ирак през 2003 и гражданският конфликт в Сирия избухнал през 2011 година, изчисленията показват, че над 19 милиона души са се превърнали в бежанци, бягащи от ужасите в страните си. Много от тях най-вероятно няма да имат възможност да се завърнат по родните си места, за да продължат живота си. Статистиката, разбира се, е динамична. Стойностите днес ще са различни утре, тъй като войната в Сирия продължава, а съседните държави като Турция и Ливан вече имат на своя територия общо близо четири милиона бежанци – като се има предвид, че тези страни приемаха, бягащи от войната в Ирак. Броят на бежанците ще бъде още по-голям, когато и войната в Йемен се задълбочи още. Само за последните няколко месеца въздушните удари на Саудитска Арабия, военните операции на Обединените арабски емирства, кланетата, извършвани от шиитските бунтовници и сунитските родове, предизвикаха хуманитарна катастрофа в и без това бедната страна, а ООН обяви, че Йемен е на ръба на поголовен глад сред населението. Страната се намира в състояние на вътрешен конфликт, с директното участие на външни сили и бежанската вълна би се разраснала, ако Йемен не беше под пълна блокада.

В края на това лято образът на загинало сирийско дете на брега при турския град Бодрум обиколи медиите и социалните мрежи. Рядко анализатори си даваха сметка, че по това време броят на загиналите, опитващи се да преминат през Турция и Северна Африка към европейските брегове, беше достигнал 2500 души. А това число е нищо в сравнение с 330 000-те загинали сирийци следствие на сражения, правителствени въздушни удари и обстрел през последните четири години. Изведнъж насилието в Близкия изток, което причини загубата на стотици хиляди животи, унищожаването на обекти на културното наследство и домове, и превърнало региона в земен ад, стана причина реалността да достигне и европейските граници, зад които държавите от ЕС живееха в състояние на наблюдение и вяра, че тази ситуация няма как да стане общ проблем, „наш“ проблем. Отчаяни бежанци, предимно от Афганистан, Ирак и Сирия, опитват да преплуват Средиземно море, за да достигнат заветния европейски бряг, където да се спасят от войната. Докато на места те бяха посрещнати топло, то някои държави, предимно от Източна Европа, ясно показаха, че нямат намерение да дадат убежище.

Новата бежанска вълна – защото тази, на която сме свидетели в момента, е просто поредната вълна – изкара отново наяве ориентализма от стар стил. Явление, много по-сериозно от дебатите за карикатурите на Пророка Мохаммад и носенето на бурки. Премиерът на Словакия Роберт Фицо заяви, че страната му ще приема само бежанци християни, тъй като имало малко джамии; Чехия слагаше номера върху ръцете на бежанците, припомняйки практики от средата на 20 век. Говори се за изграждане на стени, които да запазят бежанците „отвън“. Европа наистина е нападната – но не от бежанци и мигранти, а от популисти и лъжливи пророци, а сегашната бежанска криза е част от много по-широка хуманитарна катастрофа, която Близкият изток не е виждал от монголското нашествие, унищожило Багдад през 13 век. Сегашната ситуация е толкова продукт на грешната европейска и западна политика в района, колкото и на провала на местните държави.

Арабската пролет свали диктатори, но и събуди стари проблеми и несигурността се увеличи драстично в целия регион. Влошавайки последиците от външната намеса в Афганистан и Ирак, войнстващата религиозна вражда между Иран и Саудитска Арабия предлага реторика, отразяваща най-лошите моменти от европейския ориентализъм. Сегашната опустошителна война в Йемен е само още един пример за връщането към мисленето, оправдаващо убийствата в името на религията. Със сигурност, за да разберем напълно ставащото в Близкия изток и процесите, които достигат до нашите брегове, трябва да излезем извън начина си на мислене, извън европоцентризма, за да видим, че както човечността, така и липсата на човечност, нямат географски координати. С осмислянето на събитията и последиците на стари грешки, Европа би могла да помогне не само на бягащи от война, но и на самата себе си.

Няколко дни по-късно. Отново съм на гарата в Малмьо, този път очаквайки важен за мен човек да пристигне от летището в Копенхаген. И двамата забелязваме пристигащите все повече и повече бежанци. Наблюдаваме доброволческите групи, раздаващи топли напитки, вода и сандвичи. Някои деца са видимо в шок от пътя – не разговарят, седят вцепенени, притиснали се в родителите си. Излизайки от гарата дочуваме улични музиканти – в краката им кутия за помощи в подкрепа на бежанците.

И все пак, докато стотици хиляди опитват да се спасят от войната в Сирия, в Европа са на мода конспиративните теории, а в медиите старият ориентализъм намира нови полета за изява. Най-яркият пример за липса на сериозен аргумент отвъд подхвърлянето на конспиративни тези, е изказването, че бежанците ще променят демографията и ще нарушат социалния ред. В действителност, броят на бежанците, преминали през Гърция и Балканите досега е 300 000 представлява само 0,027% от общото население на Европа, което е 740 000 000 души. Най-богатият континент в света може лесно да се справи с такъв приток. Дори след поколение цифрите отново ще наклонят везните категорично в полза на местното европейско население.

Водовъртежът на новинарските емисии не успя да обясни причините за бежанските вълни. По време на конференция, посветена на журналистиката във военни зони, казах, че с новите технологии е изкушаващо да се повярва, че скоростта е информация. Това усещане са основава на саморазрушителната логика, че съдържанието днес е стандартизирано и списанието, вестникът вече няма отличителен характер. Искам да кажа, че за новини имаме безплатният достъп до Интернет. Днес кризата идва от самите медии, а не от аудиторията. Лично аз съм получавал немалко съобщения, съдържащи въпроси на читатели, които искат да разберат. Читателите са все още там и противно на това, което вярват много редактори, немалко от тях са читатели, които искат простота без опростяване. Те искат да разберат, а не просто да знаят.

Истината е, че ние като журналисти се провалихме. Четири години по-късно масово читателите едва помнят къде е Дамаск и светът описва автоматично ставащото в Сирия като хаос, защото никой не разбира нищо друго за Сирия – кръв, кръв, кръв. Японски турист отива в Сирия, защото иска малко „тръпка“, италиански тийнейджър се записва в редиците на Ал Кайда, шведски студент по право заминава да търси доказателства за военни престъпления и т.н. – много са примерите за авантюристи, сетили се за Сирия в скуката, завладяла дните им, но отново – контекста, историята, разбирането за конфликта в Сирия липсват.

Днес бежанците от Сирия надхвърлят 4 000 000 – само преди година броят им беше 2 200 000. От 2014 насам жертвите на гражданската война  са нараснали от 125 000 до 330 000. В държави като Ливан и Турция са намерили убежище почти три милиона души. В Йордания са над 800 000. В тази катастрофална ситуация повече от очаквано е до европейския бряг да стигне една част от това лутащо се по пътищата население. Прибавете към тях напусналите Афганистан и Пакистан, където талибаните в края на 2014 избиха 150 ученици в гимназия. А онези, избягали от Ирак? Сигурен съм, че статистиката има значение, но не и ако тя не носи размисъл. Можем ли да си представим град като Пловдив да остане напълно безлюден? Бихме ли могли да се събудим след три години и да осъзнаем, че цяла София, заедно с най-големите градове в България са със 60% до 90% разрушения, а в квартал като „Люлин“ да са останали 3 000 души? Това е гражданската война. Един от въпросите на антибежанските коментатори е защо тези хора не са останали да се сражават в страната си. Ако оставим настрана, че това не е напълно вярно, предвид хилядите, които в момента са въоръжени с каквото намерят, за да пазят имущество, семейство и мястото, където живеят, срещу кого се изправя човек в гражданска война? С кого и срещу кого да се бие? С коя група да тръгне и под знамето на коя армия да застане? Тук врагът не се вижда. Неговите танкове не преминават границата, а самолетите му не преминават с бясна скорост в небето. Защото в гражданската война врагът е вътре и всеки е враг на другия. Помня снимка от Сирия, заснета още в началото на войната през 2012 година. На нея се вижда баща, който седи между ковчезите на двамата си сина – единият загинал, докато се бие срещу опозиционните сили, а другият е убит, докато се сражава срещу правителството. Какво да направи този човек? Срещу кого да вдигне оръжието си? По-късно, макар семейството му да напусна Сирия в посока ливанските бежански лагери, подобно на моите роднини, този човек остана в дома си, продължавайки да оплаква децата си.

Сирия днес е лудница, изпълнена с лични истории. Едва ли има семейство, което да не е засегнато от едната или другата воюваща страна, а боевете продължават ожесточено месец след месец. Фокусът се измести от лошото правителство към ужасната „Ислямска държава“. Забравиха се онези дни от 2011 и 2012 година, когато стотици хиляди бяха по улиците на Алепо, Дамаск, Хомс, Дараа…Докато международната общност вече четвърта година умува как да действа, страхът и незнанието отново се превръщат в най-доброто оръжие срещу умереността и разума.

Четири години по-късно историята остава неразказана. Прости ни, Сирия. Провалихме се.