Пловдив, зимна вечер. Между седем и осем вечерта. Някакъв бордюр на някакъв тротоар на някаква закътана уличка в самия център на града. Пада сняг на парцали, но не е студено. Тоест, горещо е. Петър и аз пием бърбън от бутилката. Правили сме го и преди. Но този път е различно. Той кашля. И знае защо съм дошъл. Сбогуваме се. Аз се сбогувам с Петър, той си пие с мен. През последните двайсет и три години някои от по-важните периоди в живота ми бяха свързани с него. Неговите важни периоди – не бяха свързани с мен, понякога този едър белобрад мъж е егоистичен. Така че, това по-долу е лично. То няма общо с Петър. Днес на погребението му не го попитах какво мисли за този текст. Ако бях попитал, той щеше да се надигне, да прочете и да отсъди – пускай го! Напоследък, бяхме му дотегнали.
Написаното по-долу няма общо и с медиите, които никога не намериха време да разгадаят един доста необичаен език, неговият език. Колко необичаен? Ангели, тези даскали обезверени, осакатени още на вашата възрасти довършени в университетите и живота, мислят шаблонно от страх... Нямайте съмнение, той така говореше. Дори на онзи бордюр. И така… Седим, ние двамата с Петър, на пловдивския бордюр. Бордюрът, останал сух от снега, където ние двамата седим. И той казва, например …Тези даскали, тези сенки на хора – също са хора, но още не са получили инструкции с илюстрации какви хора са нужни на бъдещето и дали на бъдещето изобщо му трябват хора!
Слушам и виждам, че е против всякакви правила… Против всякакви правила е Петър да седи по тротоарите на 76 насред снега и да кашля лошо… И аз също да седя с него и да не го карам да се прибере у дома. Но, момичета и момчета, повярвайте, в онези минути беше горещо, по-горещо дори от предното лято на Иракли, където е Пешова колиба. О, наивни хипита, които вечно питате, на кого е Пешова колиба – някой ден ще ви разкажем цялата история за нея, но не тази вечер, не и тази гореща снежна вечер. На Петър му остават още малко дни на този свят и нямаме време да ви говорим за хипарски имоти на плажа. Двамата, той и аз, знаем защо съм дошъл да пием на тротоара в Пловдив, посред тежка зимна нощ. Защото Петър се сбогува с живота, а аз с Петър. И изведнъж започваме да се смеем. Стига бе, голяма работа – нещо такова казва Петър. Да, с това започнахме. Но аз видях нещо в бистрите му зелени очи. Страх… Страх от смъртта. Но не много страх. Прахчета страх в зелените очи… А тези очи се усмихваха. И тогава вече бях спокоен, спокоен почти колкото Петър. Та, това беше един самотен човек. Колко съм общувал с него? Да, двайсет и три години. И през цялото това време съм се питал наистина ли той е бил това, за което го представяха медиите на Запад. Да не би да се е чувствал сигурен заради световната известност, която би трябвало да го пази дори насред комунистическия режим? Да не би еди какво си… Подли гробищни червеи говорят /това по него, вероятно…/
Ха! Но нали помним? Сняг, бордюр, Смъртта идва. Тя е край нас. И Петър се засмива – Не казвай на майка си къде сме пили! Ще ни убие…
Казах. Но и също, че вече не съм на 46, а на 76. Заедно с Петър. Завинаги на 76. Ще седя, на който си бордюр искам!
….
На 7 февруари в Пловдив на 76-годишна възраст почина поетът Петър Манолов, един от малцината действителни български дисиденти. Той е роден в с. Садово, Котелско. Завършва Философско-историческия факултет в СУ “Кл. Охридски”. Работил e като възпитател, журналист, метеоролог на фара на нос Емине, през 1968 г. се заселва постоянно в местността Урбань-Иракли в землището на Емона. Той имаше смелостта да заяви публично несъгласието си с комунистическия режим и стана съосновател през 1988 г. в гр. Септември на Независимото дружество за защита правата на човека, заедно с политическия затворник тогава Илия Минев и няколко смелчаци от различни краища на страната. Властта първо мълчеше и само ги следеше, после – в началото на 1989, опита да пречупи и спре Манолов с домашен арест. Последваха обиски от Държавна сигурност на неговата квартира и изземване на архива му, едновременно с яростна клеветническа кампания срещу него в “Работническо дело”. Паралелно с това в страната се провеждат партийни събрания срещу него, трудови колективи заклеймяват поезията му и пишат до София възмутени писма. Манолов обявява гладна стачка с конкретно искане – да му бъде върнат архивът. В негова защита застават публично поети и писатели – Блага Димитрова, Валери Петров, Радой Ралин, Едвин Сугарев, Георги Величков, Димитър Коруджиев, Евгения Иванова, Йордан Василев и други. Благодарение на гласността, която се разпростря на Запад за гладната стачка, Петър Манолов получи и международна подкрепа от чуждестранни писатели и журналисти, сред тях и доказани творци – Алън Гинсбърг, Айзък Азимов, Кърт Вонегът, Норман Мейлър, Рене Таверние, Уилям Стайърн и други. Гладната стачка на Петър Манолов продължи 32 дни под денонощна охрана, поставена от режима, и властта се видя принудена да отстъпи и да му върне архива. Междувременно Петър Манолов се застъпи в поредица интервюта пред западни медии за спасяване на Илия Минев, който в затвора обяви гладна стачка с искане да бъде разрешена дейността на правозащитното дружество. През май 1989 е екстрадиран със семейството си от България и се установява във Франция. Там активно участва в различни проекти и колоквиуми под наслов “Свободата на духа”. Пак там се ражда идеята му за създаване на фондация “Болната планета”. Сътрудничи активно на списания с правозащитна тематика, включително и на “Pеnsee russe” и на парижкия клон на “Амнести интернешънъл”. През 1991 се връща в България и фондацията му продължава да се занимава с правозащитна дейност като разгласява в чужбина случаи на репресирани писатели и общественици в други страни – поет в Йемен, над сто учени в Грузия, от които някои със смъртни присъди, и други. Пет години /от 1997 до 2002/ ръководи издателство “Народна култура”. През ноември 2014 г. присъства на откриването в София на паметника на убития писател Георги Марков. Манолов каза тогава, че есето на Георги Марков “За благодарността” му е дало идеята за фондацията. Остана неизкушен от политиката и не криеше разочарованията си. По повод 25-годишнина от началото на демократичните промени Петър Манолов беше един от наградените от президента Росен Плевнелиев с орден “За граждански заслуги”. Последните години от живота си той прекара в Пловдив – града, от който беше прогонен. В последното си интервю казва: “Живеем в режисирана свобода, но силата на нашата памет е неотразима.”
NEZABRAVIM!… RIP 🙁