Драго Джуров е роден през 1977 в Русе. Печели стипендия за следване в Hitotsubashi University в Tокио и така започва неговата японска авантюра, продължила близо десетилетие и половина.
Разкажи ни как се озова в Япония? Колко години живя там и къде ?
Бях на 19, готов да отида дори на луната, ако имаше университетски стипендии. Япония се оказа достатъчно далече от зоркото родителско око, а имаше и стипендии. Живях в Осака и Токио. Осака е символът на индустриална Япония, живее за мига, примерна, шарена и опияняваща. Токио- символът на церебрална Япония, банки, сиви сгради и с поглед в бъдещето. И така, прекарах 14 години. Първо в университета, а след това работейки в няколко компании в Токио до 2011 година.
Трудно ли ти беше да се интегрираш, колко време ти трябваше за да свикнеш и как успя да се „напаснеш”?
Да се интегрирам – не. Да свикна – може би няколко месеца. Да се “напасна” – няколко години. Ако един чужденец знае японски и разбира японските нрави, той може да се научи как да кодира поведението си по различни начини, в различни ситуации. Това е един вид гъвкавост, която се очаква от всеки японец – млад или стар. Японското общуване е силно обусловено от това фрагментирано разбиране за идентичност. Тоест, ти си едно “ти” в една ситуация и друго “ти” в друга ситуация. Тъй като в Япония един чужденец винаги си остава чужденец, изпитах просветление, когато осъзнах, че мога да си позволя да се движа между моето “аз” на чужденец и другите видове “аз”, които малко или много са по-близки до японските културни норми. По този начин се напасвах към очакванията.
Коя е най-характерната черта на японското общество?
Сещам се за един анекдот. Двама японци, познати, се срещат на гарата. Единият пита: “Ти къде отиваш?”, другият отговаря: “В Кобе”. Първият: “Лъжец такъв. Казваш ми, че отиваш в Кобе, за да си помисля, че отиваш в Осака, но аз проверих и зная, че наистина отиваш в Кобе.” Какво значи това? Ей така, за всяко нещо трябва да се бъхташ да го разбереш защо е така, каква функция изпълнява, къде и как трябва да се използва. Това е валидно и за самите японци. Малките деца се учат с години да използват клечки за хранене правилно, а дори и възрастни хора често не могат да употребяват както трябва различните езикови форми, според степента на формалност, която дадена ситуация изисква.
Разкажи ми за отношението на японците към един българин, в твое лице?
За един японец е много интересна границата, където у теб се срещат “българското” и “японското”, как си съжителстват и какви разговори протичат. Харесва ли ми тофу? А сурова риба как мога ли да ям, като не съм японец? А защо говоря японски толкова добре? Един японец не може да се впусне в луда “авантюра” с българското. Територията не е картографирана, правилата за поведение не са ясни и японецът проучва внимателно. Вежлив интерес. Премерен. Освен това, японецът не иска да се окаже, че е нагазил в територия, където може да нагруби някого или да остави неприятно впечатление. Има и изключения, разбира се.
Какво знае средностатистическият японец за България и Българите?
Япония е една от малкото страни в света, където България не само е известна (че съществува), но и се ползва с изключително добро име. Дълголетие, природа, сила и красота, малко абстрактна, но това е България за японеца. Колкото по-стар, толкова по-добра представа има за България. С изключение на киселото мляко и розите, не е много ясно от къде точно идва тази представа, но по всичко изглежда, че е трайна. Българите не са изтънчени като французите, дървеняци като англичаните или прагматици като американците… ние сме по-скоро нещо като елфове. Не сме им много ясни, но сме природосъобразни и някак си, готини.
Кое най-силно те впечатлява в японската култура?
Стремежът към незабележимото, към неуловимото. Те може би биха го нарекли усещане за “wa”. “Wa” e много неща – осезаеми и не толкова. Хармония, мир, спокойствие, японски дух… Много японски предмети – битови и декоративни, често са пропити от “wa”, нещо което е трудно да бъде назовано. “Wa” може да е един момент, в който имаш усещане за единство с природата или усещане за нещо родно и мило. Не зная, трудно ми е да го изкажа. С едно хайку можех да замажа пложението тук.
Какво те дразни в японската култура?
Всяко нещо в японската култура е двуяко. Каквото те дразни в един момент, те въодушевява в друг. И това състояние на нещата много ме дразни, но и често ми помага да се справя с привидно неразрешими противоречия. Един от любимите ми японски брандове е модна марка, която съчетава в себе си елементи от реге културата с милитъристични елементи. Според един редактор на модно списание, с когото разговарях по този въпрос, няма конфликт! Е, как да няма, бе човек!?
Как разпуска японецът?
Японците взимат най-малко отпуска от всички държави членки на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие. Нещо от сорта на 6 дни в годината. Идеята, че някой би предпочел да си почива вместо да иска да се отдаде на целите на организацията, в която работи, е недопустима. Изключение е, ако тази “идея” произлиза от организацията или държавата. В Япония има 15 национални празника, тоест тогава официално им е разрешено да почиват и разпускат. Тази разбирания са в процес на промяна и младите японци са по-гъвкави и балансират между личното удоволствие и дълга.
Иначе, истинското разпускане е в къщи, при спуснати кепенца. Струва ми се, че един японец може да разпусне само, ако е сам. Всеки си има някакъв интерес или хоби – събира плочи от 50-те или обикаля баровете в търсене на редки видове single malt уискита. Понякога интересът е споделен от други хора, но преследването на интерес или хоби се възприема като начин да влезеш навътре в себе си и да се откъснеш от заробващото присъствие на другите.
Имат ли българинът и японецът, според теб някакви прилики?
Имаме много общо като народопсихология. Също и в исторически план. България е била изолирана от останалата част от света до Руско -Турската война – малко парче земя в Османската империя. Япония съзнателно е затворила собствените си граници до 1868, когато един голям американски кораб принуждава феодалната държава да отвори пристанищата си и да търгува с “модерния” вече индустриален свят. И ние и японците гледаме навътре, гледаме в себе си. В резултат на това познаваме себе си добре, но тази самовглъбеност има и недостатъци. Има голяма доза фатализъм и “комплекс на жертва”. Чуваш от много хора в Япония, под сурдинка, че “ако не бяхме изгубили войната” … “светът е срещу нас, ние сме жертва на световната конспирация”. Това може и да е вярно, но така или иначе това да са “лесна жертва” идва от японската самовглъбеност и неразбиране на чужденеца.
Как те промени Япония, в каква посока и какво успя да „вземеш” от там?
Бях на 19 когато се озовах в Япония и ми е трудно да кажа дали Япония ме промени по начин, който друга култура не би го направила. На тръгване, 14 години по-късно, оставих няколко кашона с книги, дискове и стари снимки. На изпроводяк си взех няколко гледни точки. От една страна, това е разбирането за теб самия, като част от заобикалящата те среда, ти – като променлива и динамична величина, както и средата. От друга страна, разбирането за другите около теб, които имат различни идеи и желания. Япония ме научи, че стремежът към подобно разбиране на себе си и другите е постижим. Това, разбира се, е само един от възможните начини да се погледне на Япония…
