PROVO Magazine

Щастието не е културна ценност

Иван Карадочев е роден на 15 февруари 1951 г. в гр. Троян. Средно образование завършва в Габрово, а след това специалност „Българска филология” в Шуменския университет „Еп. Константин Преславски”. От 1985 г. до 1989 г. е редактор на списание „Пламък”. Още през 1988 г. участва в създаването на Клуб за подкрепа на гласността и преустройството, един от основателите на СДС в Шумен. В периода 28 август 1990 г. до 10 октомври 1991 г. е зам.- кмет на гр. Шумен до провеждането на първите в страната демократични избори. По-късно се оттегля от политиката.

Да се убедим в европейската си идентичност означава едновременно или поотделно две неща: че сме поели в целостта им основните цивилизационни ценности на европейската култура и че сме интегрирали националната си специфика в тяхната система. Имаме нужда да вярваме, че това се случва. И че случването е необратимо. Имаме нужда от ритуалите и реториката на потвърждаването на новото си самочувствие в публичността. И когато ги изразяват хора с очевиден ориенталски манталитет, проевропейската ни устременост се разколебава, заедно с достижимостта на целта.

Справедливостта не е задължителна, задължителна е надеждата, че тя е постижима.

Само Бог може да ни убеди да приемем смъртта, но е човешко да се съпротивляваме.

Хубаво е, че на днешния ден толкова се говори за Левски. Думите са важна част от ритуала на пречистването. Потапяме се в най-светлия от митовете на идентичността си. И най-често чувам думата – водач. Не че е неуместна, но е неизчерпателна. Конотациите й са насочени повече към действието и към успеха, по-малко към саможертвата и моралните основания. Водач е Бенковски, Левски е и пример. Водачът е ситуационно неповторим, примерът е винаги актуален. Днес си спомняме рождеството на един българин, чиито живот може да ни помогне да преодолеем отчаянието си.

Колкото повече се блъскам над въпроса за смисъла на живота, толкова повече разбирам, че отговорът му е свързан с въпроса за смисъла на смъртта.

Поезията е доказателство, че светът е по-значим отвъд видимостта си. Че дълбочината му е постижима през езика и че езикът е безкрайна възможност. Възможност да постигнем света в себе си и себе си с него. Поезията е постигане на себе си в едно със света като езиково битие.

Когато, както си го представя Фокнър, прозвучи тътена на страшния съд, или земята бъде обгърната от изпепеляващата мощ на радиацията, както си го представя Фуко, последният българин ще седи съкрушен на ръба на огряна от последните лъчи на слънцето скала и ще се ядосва, че съседът му е платил повече на чиновниците, и се е отървал от мъките преди него.

Управленската мантра е – стабилност. В общия си аспект стабилността означава предотвратяване на рискови фактори, които могат да дестабилизират някаква система. В социалното си звучене стабилността е приемливо примиряване на противоречията в обществото в рамките на приетия модел на държавно устройство и ценностните хуманитарни стандарти. Стабилността е свързана с поддържането от механизмите на държавата на чувството за справедливост. Още Платон говори за това. Законите са инструментите за тази цел и като всяко човешко творение те не са съвършени, но трябва да водят към целта. Значи, със законите и прилагането им, за да е стабилна, държавата трябва се свързва със справедливостта. Да помислим възможна ли е стабилност и справедливост при сегашното състояние на съдебната система, при корпоративната агресия на енергийните монополи, при непонятното за европейските икономики банково лихварство, смазващо всяка икономическа инициатива, при откровената корупция на всички административни нива. И разбираме, че стабилността е паролата за поддържането на това състояние на нещата, че тя е алиби за отчайващата несправедливост. Тази стабилност не е необходима на онази част от българите, чиито доходи им стигат, за да плащат на монополите, тя не е необходима на отчаяните млади хора, които напускат страната, не е необходима. Тази стабилност е средата на нашето нещастие.

Мирният преход все още е неподозирани възможности. Липсата на правила прави допустима всяка претенция. Мирният преход е сбъдване на мечтите без скрупули. Нужна е безогледна дързост. За всеки случай трябва да имаш път и място за отстъпление. Ако си присвоил няколко ТЕЦ-а, трябва да си уговорил прикриването си в българското гето в Чикаго, ако си приватизирал само няколко кабела, трябва да си се подсигурил в Столипиново. Гетото е средата на новата ти идентичност. В гетото твоят успех влиза в нов ред, а ти самият – в нови йерархии. В гетото богатството е факт без история, времето е плоска актуалност. И когато видиш, че външният свят не се тревожи особено от ситуацията в него, пожелаваш да разшириш пространството и валидността му. Въпрос на време е да стане, а не може да не стане, щом ТЕЦ-овете и кабелът работят.

“Реалността е илюзия, породена от липсата на алкохол”. Значи – трезвостта е солипсизъм!

Само в утопиите нормалността се възстановява спонтанно. В реалността постигането ѝ трябва да преодолее деформациите на отклоненията.

Вали вече дълго и отвесно, на едри, тежки капки, като в роман на Маркес. Вали и измива. И колкото по-силно вали, толкова по-силно пеят славеите край реката. Песента им превръща дъжда в живот. Една хармония на живеенето, в която се вписват и гръмотевиците. Велика простота, която ни актуализира като част от себе си със звуците и ароматите си.

Не можеш да спреш, защото си изморен или обезверен. Писането не е щастие, става неизбежност като дишането. Става все по-спонтанно, но остава в контекста на написаното. Не можеш да забравиш, че някой преди теб е написал “Вълшебната планина” и “Сто години самота”. Че ги има “Безплодната земя”, “Джонатан Ливигстън – чайката” и “Свирепо настроение”. Самото писане е потапяне в свят, който подканва да създаваш светове. И това е валидно както за света на образите, така и за света на идеите. Езикът е концентрирал енергията на предходниците ни, за да подхранва нашата собствена до смъртта ни.

В националсоциалистическата медицинска терминология съществува изразът versuche-personen. С него са имали предвид определените в лагерите пленници, евреи и цигани за експерименти. Колко могат да издържат на глад, на студ, медикаментозни интервенции и т.н. Хуманитарни ползи! Понякога имам чувството, че някой ни тества по подобен начин, до къде можем да стигнем в глупостта си. Каква степен на манипулация може да понесе един народ.

И понеже не успяха да му поставят точна диагноза, обявиха го за гений. А беше скромен човек и единственото, което искаше, беше да ходи по вода.

Не е страшно, че сме вечно недоволни от политическия си елит, страшно е, че те са доволни от себе си.

Корупцията ни е толкова органична, че всички изглеждаме еднакво почтени!

От Адам до днес конструираме свят с имената, за да се убедим в значимостта си. Колкото повече назоваваме, толкова повече затъваме в творението си и живи не можем да се измъкнем. Колкото повече знаем, толкова по-обречени сме. Единствената надежда е траенето в паметта. Утехата, че обречените след нас ще ни помнят. А, да, и вярата, че има свят, в който нещата са невинно неназовани и ще се върнем в целостта му. Лишеният от думи свят на отвъдното, който не се нуждае от поети, за да бъде съвършен. Поезията е крехък опит да добавим красив смисъл на своята обреченост.

Eдин от неизбежните изводи при анализа на историческите цялости: всяка цивилизация носи и развива зародиша на смъртта си. Генетичен порок на човешкото творение. Цветя в целофан пред стената на концертната зала в Манчестър за мъртвите деца и надписи: “Не се страхуваме!”. Което трябва да разбира като – примирили сме се със съдбата си. Съдбата ни на култура, която изобрети аргументите на самоубийството си, превръщайки ги в своя идентичност.

И става безпощадно ясно – десетилетната негативна селекция на политическата класа превърна политическия елит в примитивни субекти, които нямат интелектуалния капацитет да осъзнаят смисъла на ролите си. Представете си какво би станало, ако не беше възпиращата санкция на ЕС. Портретите на Сталин и Хитлер вместо по стените на тайни механи щяха да са в кабинетите на властимащите. Като символни рамки на човешкото в света.

Дори империите дължат приемливо обяснение за съществуването си.

Житейската ни неудовлетвореност сякаш получава успокоение , ако заподозрем някакво отклонение в успяващия. Ако не е различен, ще изобретим неговата различност, за да посочим, че той е възможен при обстоятелства, които ние сме нямали.

Национализмите и идентичностите са възелът след края на идеологиите. Да си англичанин или французин е повече от това да си европеец, твърдят националистите в тези страни. Да си българин е повече от това да си циганин, твърдят нашите. Друга форма на двете скорости…

Смъртта е отчаянието на тероризма. Отчаянието не признава граници, смъртта също.

Преди 141 години интелигенцията поведе българите на бунт. В нейната реторика свободата беше с ясно съдържание, а алтернатива й беше смъртта. В по-късните разломни моменти от новата ни история смъртта беше в изобилие, а алтернативата – нови форми на несвобода. Априлското въстание, неговата подготовка и финала му с Ботевата чета е първото събитие, в което българската общност е обезглавена духовно. Ако Левски, Ботев, Каблешков, Волов, Бенковски и още бяха сред строителите на новата българска държава, съдбата ни щеше да е различна. Без да изпадам в ресантимент, мисля, че въстанието е раната в нашата идентичност, която никога няма да се затвори напълно.

Исус Христос е най-красивото нещо, случвало се на земята!

И Исус и Юда умират от насилствена смърт. Това не е достатъчно, за да ги изравни. Целувката се оказа по-силна.

Когато елитът на една държава е криминален, всичко е криминално. Дори църквата.

Драмата на българските сюжети – те нямат капацитета и амбицията да се разгърнат в атмосферата на нова хуманистична концептуалност. Писателското ни мислене не хуманизира българина, а побългарява злободневно човека.

Смисълът е като дъгата – всеки вижда собствена.

Не може марковите ни дрехи и изтребителите да са втора употреба, а дясното да не е.

В нашия случай капитализмът разширява радиацията на комунизма.

Езикът е възможност. Безкрайност от възможности. И много точно избира хората, с които да се освободи от несъвършенствата си.

Всичко това ни се случва поради безотговорна употреба на езика.

В политическия маймунарник хаосът е пълен. Цветът на задниците е без значение. Гласуването задължително.

Поизчистилият се от паяжината на утопиите свят е лесна плячка за милиардери и бивши партийни секретари.

Исус Христос разширява човешкото в нас. Можеш не само да го почиташ, но и да го обичаш.

Политическото у нас е скандална безкрайност. Единият скандал затрупва другия и продължаваме надолу.

След всичко,което преживяхме и преживяваме, след разпадите край нас и в нас, след като виждаме само пътищата за бягство, ние сме завършени дзен-будисти:в нас е огромна пустота и в нея няма нищо сакрално.

Ситуацията в българската литература е по-скоро комична. Писателите се рекламират като батериите “Дурасел”. Явно или прикрито,всеки твърди,че е по-добрият. По-добрият в едно малко езиково пространство,неясно регулирано от тиражите и критиката. Блуждаейки между тенденциозността на рекламата и безпристрастието на научността,критиката не открива мястото си в литературната ситуация,а в мътилката на визуалността тайните тиражи не означават нищо. Писателите са в състезание без рефери. Май и без правила. В тази битка имената на пишещите са по-популярни от заглавията на книгите им. И нищо чудно книгите им да са по-умни от тях. Когато настъпи подходящата тишина да ги прочетем и да преценим.

Денят на чистите ръце след Пилат е ден на мръсната вода.

Сковани във фотьойлите, алкохолно абстинентни, натровени от нещата, които ни пробутват за храна, живеем света през плазмата на екраните. С вторичните светове на манипулативно селектираните образи от репортажите или тенденциозно подредените на фикциите. Възмущаваме се от бруталното или прикрито зло в първите и катаризираме идеализираното добро във вторите. И лекомислено увлечени пропускаме автентичността на реалността. И някъде в обърканата плетеница на образите личният ни опит за света губи очертанията си и волята да се отстояваме. И се отчуждаваме от себе си. И смъртта вече няма кой знае колко да ни отнеме, защото живеенето ни е в ниския й хоризонт.

След научнопопулярен филм за бушмените разбрах: тръгнали сме от Калахари и по пътя сме загубили най-важното. Хиляди години го измисляме.

Цял живот зидам стени, да се пазя от себе си. Спра ли – трябва да се пазите от мен.

Българският политически живот е като читалищна вечеринка – ако не беше толкова тъпо, щеше да е забавно.

Фикцията е подреждането на фактите на природата по правилата на културата. Колкото по-напреднала е културата обаче, толкова по-удобно си подбира и манипулира фактите. Идеалната култура ще си е създала фиктивна природа.

През Кант, през Фройд, през екзистенциалистите, през Маркузе изводът е един – щастието не е културна ценност. И спрете да мрънкате!

„Духът на капитализма отдавна е пренебрегнал протестантската етика и е превърнал изобретателно всяка възможност за възпроизводство в лековерна съблазън. Това се извършва под булото на либерализма. А глобализмът разширява безкрайно хоризонта му за фиктивната свобода. Високите хуманитарни ценности стават средствата за разширяване на властта на корпоративния капитал и превръщат хуманното в стока”.

Facebook Comments
Споделете публикацията:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *