Злото, доброто
Моралът се занимава с доброто и злото. Но какво са те? Бих искал вместо от дефиниции, да тръгна от някои реминисценции, които, както забелязвам, подхранват моите реакции.
За мен, както и за мнозина други, най-чистото олицетворение на злото е страданието на децата. Всички знаем пламенните думи на Иван Карамазов по темата, които служат като въведение към „поемата“ му за Великия инквизитор. Иван иска да докаже, че съществува страдание, което нищо не може да оправдае, и затова избира да говори за децата. След няколко въвеждащи истории разказва три случая, които се отнасят до собствената му страна, Русия. „Образован господин с прогресивни възгледи“ шиба с камшик седемгодишната си дъщеря, за да се наслади, както изглежда, на удоволствието от мъчението; детето пищи: „Татко, татко, татенце!“. Мъж и жена му бият и малтретират петгодишното си момиченце, а нощем го затварят в тоалетната, мажат лицето му с неговите собствени екскременти и го насилват да ги яде. Генерал, който живее на село, е бесен на осемгодишно момченце, защото е наранило една от хрътките му; хваща го, заповядва да го разсъблекат и насъсква глутницата свои зайчари срещу него; кучетата разкъсват детето пред очите на майка му. Но в очите на Иван има нещо много по-важно от садистичното удоволствие на мъчителите: че страданието в чист вид на хората от преди грехопадението не може да бъде изкупено от никакъв по-късен резултат, пък дори и „от цялата вселена на познанието“ или „върховната хармония“, нито от щастието на човешкия род.
Подобни случаи служат на Иван Карамазов, както и на други след него, да оспорват ако ли не съществуването на Бог, то поне на Неговата справедливост. Той обаче ни представя и един практически еталон на злото: всичко онова, което напомня тези страдания. Наистина те са крайни и ние можем дори да сметнем за проява на лош вкус драстичния им характер и наслагването на ужаси; обаче Иван е пожелал да е така: той нарочно избира най-фрапиращия и най-безспорен случай, за да бъде разбран; тук крайността казва истината за живота заедно, доказва категорично онова, което другаде би останало спорно. И трябва да му признаем, че след преминаването на определен праг подробностите за страданието вече нямат значение: за да разберем какво е злото, казва Януш Корчак (в прекрасния филм на Вайда), не се нуждаем от нацисти, достатъчно е да видим как пияница бие дете.
Но в нашия живот дори такива постъпки са станали рядкост; можем ли все още да използваме този еталон? Всеки родител понякога кара децата си да страдат наистина, но не ги изтезава. Несъмнено тук трябва да се насочим към друг вид различаване. За някои страдания, които им налагаме, сме преценили, че са необходими за тяхно добро; иначе няма да се научат да се хранят, да се обличат или да стоят мирни. Оставяме ги сами и това ги кара да плачат, но иначе никога няма да станат самостоятелни. Те са ползвани с добронамерен замисъл; и всички злоупотреби, които си въобразяваме или за които си спомняме („бия те за твое добро“), не обезсмислят справедливостта на принципа: не помагаме истински на детето си, когато се стремим да му доставяме единствено удоволствие.
Това оправдание обаче изчезва, когато го подлагам на страдание не за негово, а за мое добро. Мъж, който напуска дома си, за да е по- щастлив някъде другаде (тук вече не става въпрос за висшата хармония или за щастието на човечеството), съпровождан от виковете на детето си: „Искам тати! Искам тати!“, не прилага физическо мъчение и не изпитва никакво удоволствие от причиненото страдание; но и не затръшва вратата, за да осигури на двегодишния си син повече самостоятелност, макар да си казва, за да се успокои, че за детето така ще е по-добре. И се питаме: щастието на едно място изкупва ли нещастието на друго? Не иде ли реч за аритметика: сигурно има случаи, когато трябва да направим десет души нещастни, та двама да са щастливи; но само ако ние не сме един от тези двама. От морална гледна точка не е едно и също да накараш някого да страда с цел да му спестиш по-голямо следващо страдание или за да си осигуриш един по-добър вътрешен комфорт.
С притеснение признавам, че моята представа за доброто е свързана с образа на майка ми. Но дали всъщност не я идеализирам като всички момчета? На първо място, далеч не всички момчета мислят еднакво; пък и е без значение за целите на дискусията, ако греша: аз мога да свидетелствам единствено опирайки се на моята представа за нея, а изобщо не се съмнявам, че тъкмо тя оформи моето схващане за доброто. Майка ми прекара целия си живот в грижа за другите. Не, не се занимаваше с обществена благотворителност; но след като заболяване я принуди да напусне работа, тя изцяло се посвети на близките си: децата, съпруга, неомъжената си и доста бохемски настроена сестра, неколцина приятели (разбира се, според днешните жени това е лош пример; но тук мен не ме интересува социологическият аспект). Никога не я видях да направи нещо егоистично. Тази нейна постоянна загриженост обаче не беше съпроводена от онова, което толкова често отравя плодовете ѝ: тя не създаваше впечатлението, че се жертва, нито че очаква ние да го забележим, та по-късно да получи дивидентите за това си поведение; тя се чувстваше доволна именно когато можеше да се грижи за няколкото души около нея. Нейното удоволствие сякаш минаваше през това на околните, макар да не изпитваше никакво в това да се грижи за себе си; беше щастлива само когато успееше да допринесе за щастието на другите. Освен това никога не даваше себе си за пример и никога не я чух да чете на някого „морал“ или да го назидава; всякакво проповядване ѝ беше чуждо.
А дали пък на свой ред нейното поведение не беше съвсем морално? Морален акт не е ли онзи, който извършваме, преодолявайки своите наклонности, и то за да не изневерим на дълга, а не за да изпитваме удоволствие? „Дългът на добродетелта, казва Кант, почива единствено върху свободното самопринуждаване.“ В този смисъл на думата майка ми със сигурност не беше човек на дълга и ако моралът е дълг, то тя изобщо не би трябвало да е морална. Аз обаче със сигурност знам, че беше добра. Но говорейки по този начин, Кант не допуска ли, че всички наши наклонности са черни? Няма да стигна дотам да кажа, че те до една са розови; дори моята майка, която беше доста голямо изключение в тази област (дотам, че дори съжалявам, задето не беше поне мъничко егоистка), сигурно не се е оставяла просто да я водят само благородните ѝ подтици; тя желаеше доброто на другите, а това което вършеше, ѝ беше така присъщо, като кърменето за една котка. Волята не се припокрива с природата, но и не се състои винаги в това да се откъсваш от тази природа, да преодоляваш противопоставянето на наклонностите. Добродетелта може да произтича от конфликт с природата ни, но и от нейната сублимация. Нашите наклонности са многобройни и различни, алтруизмът е точно толкова вреден, колкото и егоизмът (казва го още Русо). Проявите на доброта могат да изпълнят с радост всеки, който ги прави; но не стават такива само заради това.
Мисля, че ако бяхме попитали майка ми дали се смята за морален и добродетелен човек („светица“), тя щеше да отговори отрицателно. Точно по същия начин реагират „спасителите“, онези добродетелни хора, които през Втората световна война се посвещават на това да спасяват живота на преследваните, и по-специално на евреите, което е изключение от всяка друга форма на съпротива. Много по-късно, когато изпълнени с възхищение историци и социолози отиват да ги питат защо са го направили, рискувайки собствения си живот и този на близките си, за да спасяват непознати, те неизменно отговарят: Не можех да постъпя другояче, идваше ми отвътре, пък и не съм направил нещо изключително, нямам никаква заслуга, това е най-естественото нещо на света; почукаха на вратата ми и аз им я отворих. Те мразят на тях да се гледа като на герои или светци. Трябва ли, след като за тях тези действия си били „естествени“, те са ги вършели без свръхчовешки усилия, изпитвали са радост, че постъпват по този начин, да заключим, че не са притежавали добродетели? Подобно използване на думата би било странно. Спасителите са постъпвали така по свое желание, без обаче да вървят срещу природата си: действали са „доброволно“.
А можем ли тогава да кажем, че са „имали интерес“ да го правят като най-обикновения егоист, защото в крайна сметка са вършели нещо, което им е носело удовлетворение? Тъкмо това би предположил през ХVIII век Хелвеций, следван днес от няколко повече или по-малко диви психоаналитици: ние винаги сме движени единствено от собствения си интерес и щедростта е точно толкова мотивирана от задоволството, което поражда, колкото и нейната противоположност. Възможно е тази теория да е правилна, ако възприемем достатъчно абстрактна гледна точка; но уединявайки се на нейната височина, ще пропуснем не само моралния живот на хората, но и цялото им обществено съществуване – а в това има и някои недостатъци. Познавам две сестри, чиито родители бяха остарели и боледуваха. Едната отказа да се грижи за тях, обяснявайки, че не се разбират много добре помежду си, пък и впрочем те били по-щастливи сами. Другата ги взе в дома си и се грижеше за тях до смъртта им. Трябва ли да кажа, че това са две еднакво егоистични поведения, защото втората също изпитваше задоволство, но просто бе тръгнала по малко по-заобиколен път, за да го получи?
Статия, публикувана в списание Lettre internationale, № 28 (пролет 1991 г.).
Из книгата „Четене и живот” Цветан Тодоров, изд. Сиела
…
„За разлика от мнозина други, по-известни от него, Цветан не беше нито дърдорко, нито фокусник. Той беше кротко непримирим, прозорлив интелектуалец, скромен учен, изследовател енциклопедист и педагог („превеждач“, казваше той), хуманист без илюзии, гражданин на света, умерен и взискателен. Затова е толкова важно да го четем: това ни прави по-умни, по-скромни, по-нюансирани, по-точни – по-осъзнаващи сложността на света и трагичността на нашата участ.
Настоящият сборник няма да утеши за загубата онези, които го обичаха, но ще помогне на всички ни да живеем малко по-добре или поне не толкова зле, а това е всичко, което можем да искаме от една книга.” Андре Конт-Спонвил
Превод: Валентина Бояджиева
…
Цветан Тодоров е роден в София през 1939 г. Като учен става известен през 60-те и 70-те години на миналия век с превод на руските формалисти и новаторски анализ, заимстващ методи на семиотиката. Утвърждава се като литературовед, като разглежда отношението към различните и изследва тоталитаризма. От 1963 г. живее във Франция. Той е директор за изследвания във френския Национален център за научни изследвания. Автор е на “Въведение във фантастичната литература ” , “Поетика на прозата”, “Семиотика, реторика, стилистика”, “Завладяването на Америка. Въпросът за Другия”, “Живот с другите. Опит по обща антропология”. През 2012 г. публикува “Интимните неприятели на демокрацията”, а през 2015 г. “Неподчинен”. “Във френския интелектуален живот Цветан Тодоров заема уникално място, пише сп. “Нувел обсерватьор”. – Той не може да бъде свързан с нито един лагер. Не фигурира в пантеона на Френската теория. Силно антикомунистичен, главно заради собствения си живот, той е част от антитоталитарния устрем, без да стане “нов философ”. Самият Цветан Тодоров се определя като “историк на идеи”. Трудовете му са преведени на 25 езика. През 2008 г. получава наградата “Принцът на Астурия” за обществени науки. Умира на 7 февруари 2017 г. в Париж.
