
Годината е 1926, близо 10 000 българи и гагаузи напускат Бесарабия в посока Бразилия. Изпълнени с надежда и страх, отправени към неизвестното, с ясното съзнание, че път назад няма…
Причините за това са няколко: след края на Първата световна война Бесарабия, която е била в рамките на Руската империя, е анексирана от Румъния. Властите започват да преследват нейните жители, включително и българите, отнемат земите им, затварят училища, църкви. Налагат им непосилни данъци.
По това време, поради премахването на робството и нуждата от работна ръка за плантациите, Бразилия започва да привлича нови имигранти (заселници). От уста на уста се разнасят истории, че бразилските власти осигуряват земя, къщи, всичко необходимо, за да се започне нов живот. Условието на румънските власти било всички членове на фамилиите да напуснат земята. И така по корабите са натоварени от бебета до старци, като голяма част ще загинат още по време на презокеанското пътуване.
Извън специалистите и потомците, рядкост са хората, които знаят за съдбата на тези смели българи, осъществили двойна емиграция. Веднъж в края на 18-и век от България към Бесарабия (разделена днес между Молдова и Украйна), за да избягат от османско владичество, и втори път – два века по-късно в посока Бразилия, подбудени от политически и икономически причини.
В опит да хвърли светлина върху пътя и развитието на заселниците и да запълни празнотата, един техен потомък – Жорже Косиков пише книгата „Имиграцията в Бразилия. Бесарабски българи и гагаузи“. Юрист по образование, университетски преподавател и пенсиониран съдия, Жорже Косиков се впуска в едно задълбочено изследване на сложната и нелека съдба на 53 семейства, разкрита чрез анкети, които той провежда из цяла Бразилия. Изданието е преведено на български език от Мая Даскалова с финансовата помощ на Агенция за Българите в чужбина.
„Наистина, каква изключителна смелост и решителност е трябвало да притежаваш, за да напуснеш с цялото си семейство родната земя, без надежда за връщане назад, да се озовеш с оскъдни средства в чужда страна с непознат език, да нямаш подслон и въпреки това да се бориш за оцеляване. И което е по-важно, да спечелиш битката, да предадеш на децата си най-важните житейски уроци, да ги направиш хора с морал, да им вдъхнеш жажда за познания – единственият начин, който би ги отдалечил от посредствеността – това е най-голямото богатство, което ни оставиха нашите родители“, пише Жорже Косиков.
Защото оцелелите от зловещото пътуване бесарабски българи са посрещаните от една различна действителност. Принудени са да работят от сутрин до вечер на кафеените плантации точно като роби, няма и следа от обещаната земя и собственост.
Това обаче не сломява непокорния дух на бесарабските имигранти, които са единствената група в пансиона в Сао Пауло, която вдига бунт срещу нарушените им права.
Скоростно са екстрадирани на карантинен остров Аншиета или Иля дос Поркос (Островът на прасетата) близо до Рио де Жанейро, където прекарват месеци в изолация. Условията са ужасяващи, захвърлени в мизерия и неизвестност, много от семействата губят новородените си деца, а част от тях са натравят от непознатата растителност, която не знаят как да обработват и консумират.
След този тежък период властите транспортират оцелелите в Сао Пауло, където повечето намират работа в многобройните фабрики. Стават част от индустриализацията на големите градове и показват умения в строителството на мостове и други големи обекти. Събират пари и успяват да осъществят голямата си мечта да притежават земя. Живеели са в една изключително затворена общност. В последствие решават да напуснат колониите, защото възрастните са искали да дадат възможност за образование на децата си. Най-голямата ценност за българина.
Така още първото поколение бразилци с бесарабски корен имат висше образование, постигат добра професионална реализация и висок социален статус.
Един от основните проблеми, с които се сблъскват бесарабските заселници, с последици до ден днешен, е фактът, че техните предци пристигат в Бразилия с румънски паспорти. Така те са „отчетени” от бразилските власти като румънци. Което оставя огорчение в сърцата на заселниците. В Бразилия е от изключително значение да кажеш например: „Аз съм бразилец от български произход!“
През изминалите десетилетия се раждат няколко поколения бразилци с бесарабски корен. Много от тях продължават да изпитват нуждата да бъде призната националната им идентичност заради завета от техните прадеди, които и на смъртния си одър не забравят кои са и откъде са тръгнали…
Белослава Димитрова е родена през 1986 г. в София. Завършва немска филология и журналистика в Софийския университет„Св. Климент Охридски“. Работи в Интернет радио „Бинар“ на Българското национално радио. Пише поезия, има две книги със стихотворения „Начало и Край“ и „Дивата природа”.