PROVO Magazine

Златното звънче

Пристигнах в Германия през август. Знаех само няколко думи на немски, в началото започнах работа като чистач в един двузвезден хотел на няколко километра от Кьолн. Дадоха ми третия етаж, трябваше да изчиствам по 40 стаи на ден, да казвам „Да, господине, веднага идвам господине” на шефа си, който беше румънец едва завършил шести клас. Тялото и психиката ми издържаха два месеца. После реших да си потърся друга работа. Какво по дяволите може да прави един доктор на селскостопанските науки от България, дошъл в Германия без да знае немски език? Ами да, правилно се досещате – може да копае градинките на богатите. И така, само след няколко дена ровене из обявите, бях извикан от първия си работодател – хер Гарсия. Той беше един от най-богатите адвокати в Кьолн, потомствен емигрант от Аржентина. Навярно това го караше да бъде по-вежлив с чужденците, които наема за работа, и да има сантимент към източноевропейците – още повече че жена му Наталия беше украинка. Двамата живееха в къща с 18 стаи и 30-метров кръгъл хол, по средата на който се поклащаше любимият на хер Гарсия люлеещ се стол. Есента беше в разгара си, адвокатът ме посрещна по домашен халат, имаше боядисана в черно коса и дълги, извити момичешки мигли. След няколко реплики разбрах, че през първия си работен ден ще чистя огромния паркинг на хер Гарсия. Понеже листата на акациите капеха, започнах да го мета от единия край, като бавно и упорито се придвижвах напред. След обедната почивка се върнах на паркинга и видях, че всичко, изметено от мен, беше покрито отново с листа. Обзе ме страх, че се въртя в омагьосан кръг и че вечерта няма да взема никакви пари, защото паркингът ще бъде покрит с листа, може би много повече, отколкото сутринта. В края на деня върху асфалта имаше двойно повече нападала шума, бях капнал от умора, краката ми трепереха и осъзнавах ясно как градинарската ми кариера е към своя край. Хер Гарсия се приближи към мен, усмихна се по детски, подаде ми банкнота от 100 евро и ми каза: „Чудесна работа, хер Христов! Елате утре по същото време…”. Дните се нижеха, метях паркинга и получавах вечерта своите 100 евро. Това беше някакъв ритуал, все едно съм загубил своята банкнота и хер Гарсия всяка вечер учтиво ми я връщаше. След като листопадът свърши, адвокатът ми връчи малко сребърно ножче и някак поверително прошепна: „Между плочите има трева, а където има трева, се появяват мравки. Наталия има алергия към насекоми, а вие, хер Христов, с това ножче ще премахнете тревата, за да не се завъдят мравки, нали?”. Можех да свърша работата за не повече от половин час, но понеже така или иначе щях да получа парите в края на деня, клекнах наведен над плочките и започнах да се боря с тревата, заради която щяха да дойдат проклетите мравки. Трябваше да избавя Наталия от тази напаст. Една толкова красива украинка не биваше да страда по никакъв начин. Наталия беше истинска радост за мъжкото око, висока може би поне две глави над хер Гарсия с тънка талия и походка на гепард, струваше ми се, че когато се движи сякаш преминава покрай някакви въображаеми камъчета, които караха тялото й да се извива още повече. Чудех се как такава жена можеше да не прави нищо по цял ден. Излизаше само сутрин за солариум със своя ретро велосипед и се връщаше на обяд. От багажничето на колелото й често стърчаха връзки пресен лук, целина и какви ли не зеленчуци. Следобед Наталия се появяваше на двора с купа пълна със салата, и започваше да яде бавно със затворени очи, докато пръскачката, която оросяваше тревата мокреше изящните й глезени. Наталия и хер Гарсия водеха доста самотен живот. Спомням си как през една слънчева събота, адвокатът с дългите мигли се приближи към мен и ми съобщи: „Хер Христов, жена ми се чувства самотна, измислил съм нещо за нас тримата, бихте ли влезли вътре, няма да отнеме много време“. Първата мисъл, която мина през главата ми, беше, че хер Гарсия ще ми предложи да правим групов секс. Влязох в огромния им хол, на масата имаше свещи и бутилка шардоне. Това някак потвърди първоначалното ми подозрение. „Седнете хер Христов, чувствайте се като у дома си“, каза с равен тон на убиец хер Гарсия. Наталия в това време се поклащаше в стола, а на изпъстреното й с лунички лятно лице стоеше леко престорена служебна усмивка. „Хер Христов, Наталия няма с кого да говори езика си тук. Роднините и приятелите й са далече, далече, чак в Киев, а на Наталия й е мъчно и иска да си поговори с някого. Вие сте от Източна Европа няма как да не знаете руски език. Бихте ли си поговорили малко с нея, ще ви платя за това“, промълви с лек трепет в гласа адвокатът и се зае да отваря бутилката шардоне. В началото малко се сепнах от настъпилия обрат, после ме заля вълна на облекчение и на тъга едновременно. Руският ми никак не беше добър, но дадох утвърдителен отговор и вербалният ни сеанс с Наталия започна под зоркия поглед на хер Гарсия. В началото се опитах да говоря с украинката за руска литература – Достоевски, Чехов, Толстой, Пушкин, бързо осъзнах грешката си и превключих на Чебурашка, крокодила Гена, Ну погоди, Диамантената ръка и други филмови класики. Тук имах малко по-голям успех, но все пак реших да вкарам храната като тематика – блини, пелмени, борш и разбира се водка, това ми осигури още 15 минути разговор. Накрая извадих последния си коз – българските черноморски курорти. Оказа се, че Наталия като дете е била на почивка в Албена заедно с родителите си. Очите й грейнаха, разказа ми как са й купили надуваемо поясче – лебед и как тя го ползвала всяко лято, докато съвсем не пораснала и останалите деца не започнали да й се подиграват за поясчето. Хер Гарсия следеше разговора ни с интерес, все едно разбираше всяка дума, смееше се когато с Наталия се смеехме и ставаше тъжен, когато очите ни помръкваха. Така неусетно беше минал цял час, хер Гарсия погледна часовника си и заяви „Хер Христов, благодаря ви много, ето това е за вас“, след което ми подаде две чисто нови сто еврови банкноти. Излязох навън, тъкмо беше станало време за обедна почивка. Дворът на хер Гарсия беше около 10 декара и в обедните почивки обичах да лягам между цъфналите рододендрони и камелии. Градината беше прекрасна, толкова чиста и подредена, че когато си ядях сандвича, гледах да не падне някоя троха върху прясно подстриганата трева. Ненадейно откъм съседния двор някой извика: „Хей, хей…!” Гласът беше рязък, но дълбоко в себе си добронамерен. Обърнах се и видях над ниската ограда да се подава ухиленото лице на рус мъж на средна възраст. Станах и се приближих. „Казвам се Лукаш, от Полша съм, май сме съседи”, с престорена тържественост каза мъжът. По дрехите му личеше, че и той е градинар като мен или най-вероятно се занимава с друга дворна работа. Когато го попитах какво работи, Лукаш се ухили толкова широко, че жълтите му зъби се строиха в права редица като зърната в царевичен кочан. След това рязко се наведе и когато се подаде пак над оградата, вече държеше в ръце си уплашена и ритаща с крака котка. „Виждаш ли? Това е Марцела, абисинска порода е, струва 10 000 евро! Ходя по цял ден след нея, моят шеф е милионер, плаща ми по 2000 евро на месец да се грижа за котката му, и аз, повярвай ми, се грижа добре!”, заяви с гордост Лукаш и ми показа пак царевичните зърна в устата си. „Лукаш, дай да я откраднем тая котка, ще си разделим парите, и ще забогатеем!”, възкликнах аз по-скоро на майтап, за да вляза в шеговития му тон. Усмивката на Лукаш изведнъж помръкна, той свъси вежди и отсече леко ядосано: „Ти луд ли си! С тая котка от четири години изхранвам семейството си! Имам две деца, които ходят на училище, а жена ми преди три месеца я съкратиха…”, тук го прекъснах, защото забелязах, че на врата на котката, на копринена панделка, виси златно звънче. „Какво е това звънче, Лукаш?”, попитах го с видимо въодушевление. „Златно звънче е! 22 карата! Шефът го купи за първата й годишнина, тази порода котки не мяукат, и по този начин я откривам, когато се напъха някъде. Тя е като мишките – види ли дупка, се пъхва там, проклетницата…”, съобщи Лукаш и изгледа котката с лек укор. В това време от дъното на съседския двор се чу дрезгав старчески глас: „Лукашшш, къде сииии, ела веднага тук…Лукашшшш….”. Полякът с царевичните зъби се скри моментално зад оградата. Продължих да ям сандвича си с усещането, че съм попаднал на място, където, насред целия разкош, всеки момент ще настъпи краят на една цивилизация. През следващите дни си поставих за цел да подмамя котката, за да мога да я разгледам отблизо. Тя беше много елегантно същество, със заострена муцуна, приличаше на древните египетски котки, и с една лудост в очите, която издаваше дивата й природа и решимостта й да прави когато и каквото си пожелае. Ако за момичетата най-добрите приятели са диамантите, както се пее в една песен, то за котките това е валерианът. И ето че една сутрин приложих коварния си план за съблазняване на Марцела, разливайки цяло шишенце валерианови капки откъм оградата на хер Гарсия. Скрих се зад един цъфнал в червено рододендрон и зачаках. Само след минутка-две видях как Марцела кацна на оградата, а после с ловко движение се приземи на меката трева, полята с валериан. Все още стоях в прикритието си. Тя започна да се търка в тревата, да се търкаля в транс и да души навсякъде. Приближих се бавно към нея, като последните метри пролазих на колене за да не я уплаша. Успокояваше ме факта, че за нея околният свят не съществуваше, беше се отдала на сливането с валериана. Това ми даде възможност да я погаля до насита. Тялото й беше толкова гъвкаво и пластично, все едно докосвах повърхността на вода. Загледах се в златното й звънче и едва тогава забелязах инкрустираната буква „М”. „Колко мило”, помислих си, и веднага ми се прииска да подаря звънчето на любимата си жена, чието име също започваше с „М”. Ръцете ми сами започнаха да развързват панделката от врата на Марцела и секунда по-късно златното звънче вече беше в дланта ми. Истинско произведение на изкуството! Стиснах дланта си инстинктивно, да не го загубя. От съседния двор вече се чуваше разтревоженият глас на Лукаш: „Марцелаааа, Марцелаааа…”. Тя нямаше как да му се обади, защото не можеше да мяука, звънчето пък вече беше моя собственост. В този момент си помислих за двете деца на Лукаш, и за жена му, която от три месеца не е на работа. Представих си как вечерта полякът ще се прибере вкъщи, цялото семейство ще мълчи край масата и никой няма да посмее дори да посегне към храната… Очите ми се насълзиха, бързо върнах златното звънче на панделката и я завързах на врата на Марцела. Притиснах я силно до гърдите си и започнах да викам с цял глас: „Лукашшш, Лукашшш…”. Русата му глава се подаде иззад оградата и взе да се оглежда на всички страни – като главата на лохнеското чудовище. Когато Лукаш видя Марцела в ръцете ми, царевичните зърна моментално се подредиха в неговата уста. Подадох му котката през циментовия зид, той я пое с треперещи ръце и я стисна толкова силно, че тя измяука от болка. „Любов моя, глупачето ми, къде беше, съкровище, защо така ме уплаши, защо, любов моя, защо…”. Когато се успокои, Лукаш ми благодари поне десет пъти, че съм я намерил, и още толкова, че съм се грижил за нея, докато го е нямало. После изведнъж двамата с Марцела изчезнаха от оградата. След минутка Лукаш отново се подаде, в ръцете си държеше огромен букет ириси. Личеше, че току-що ги беше отскубнал от градината. „За теб са!”, заяви той с усмивка на влюбен осмокласник. Поех букета през зида. Не знаех как да реагирам, бях трогнат и объркан, но събрах сили и казах на шега: „Е, моята любима довечера ще си има подарък!”. Лукаш вдигна съзаклятнически показалец, а на устата му грейнаха царевичните зърна.

Разказът е част от сборника “Куфарът на брат ми: Истории за пътя”, изд. ICU, 2015 г.

Facebook Comments
Споделете публикацията:
Владислав Христов

Владислав Христов

Владислав Христов е роден през 1976 г. в гр. Шумен. Има многобройни публикации в периодичния литературен печат – „Granta“, „Литературен вестник“, „Съвременник“, „Страница“, „Факел“, „ЛИК“ и др. Член е на международна организация „The Haiku Foundation“. През 2010 и 2012 г. влиза в класацията на 100-те най-креативни хайку автори в Европа. Негови хайку са публикувани в издания като „Simply Haiku“, „Whirligig“, „Sketchbook“, „The Heron’s Nest“, „Мodern Haiku“, „Notes from the Gean“, „LYNX“, „Naiku Heute“, „Asahi Haikuist Network“, „The Mainichi Daily News“, „World Haiku Review“, „Frogpond“ и др., част са от международни антологии и сборници. Организатор е на благотворителния проект „Оризови полета“ за подпомагане на пострадалите от земетресението в Япония през март 2011 г., и на много други инициативи, свързани с популяризирането на хайку в България.

Вижте публикациите на този автор

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *