В началото беше… Фатима Джабер. Палестинка е, но се представя като “дъщеря на лагера” – като че ли има един единствен палестински бежански лагер…
Трябваше да мине време – немного – за да разбера какво всъщност означава това. Миналото лято Фатима с гордост показа безценния виртуален подарък, който беше получила – снимка на деца от лагера “Ярмук”, които – като няма как иначе да й кажат, че я обичат, просто й го бяха написали заедно с името й върху листове, откъснати от ученически тетрадки…
В един момент Фатима сподели и идеята – да организираме концерт – по „скайп“ на един палестински пианист от обсадения лагер.
Сетне дойде Лагерът (с главна буква – амалгама между нарицателно и собствено име). В огнения ад на лятото, в потока сирийски бежанци от дамаските квартали в съседство, в разговор по телефона с деца на нейни близки стана ясно, че момчетата спят на улицата – защото в стаите им “спят жените и момичета” от новодошлите (“Да оставим тях да спят на улицата ли?!”).
Постепенно образът на “Ярмук” започна да се изпълва със собствени имена. “Децата на Лагера” – които, независимо от възрастта си, обичайно се обръщат към Фатима с “мамо”. После сред тях взеха да се открояват поети, художници, музиканти..
Поетите… Абдул Рахман Калак. Сигурна съм, че с радост щеше да участва в подготвяния от нас импровизиран концерт. Но нямаше как – “Ярмук” е в обсада. А колкото и да се опитваме, ние дори не можем да си представим битието такова, каквото го живеят там. При втория ни – виртуален – разговор Абдул Рахман ми писа: “Извини ме, опитах се да не те карам да чакаш, но по пътя имаше малко трудности, докато стигна до вкъщи, Има много бариери, на които те спират за проверка. Претърсваха ме, но търсеха единствено куршуми и бомби. Не разбират какво нося по листовете си. Или както казва писателката Гада Самман: “Ако бяха претърсили главата ми, щяха да я конфискуват.” (нека добавя: Абдул Рахман е 18 годишен!)
Художниците: “Ярмук” започна да разговаря с нас и от Норвегия – там живее в момента синът на лагера Анас Саляма. А тези дни той излага свои работи в Берлин, изложбата му се нарича “Приказка и чаша кафе от “Ярмук”, а по програма точно докато ние в София ще слушаме пианото на Айхам, Анас Саляма би трябвало да има среща със своята берлинска публика – на която да разкаже отново за “Ярмук” – да добави слово към образите от своите картини.
Поантата обаче сложи Омар Ахмад, художник карикатурист от “Ярмук”, когото “бежанството и войната са отвели в Индия”: “Искам да ти кажа нещо за палестинската същност на “Ярмук” – писа ми той. – За нас лагерът “Ярмук” е кътче от Палестина. Той е люлката и опората ни до деня на завръщането. Той представлява Палестина с всичко, което сме наследили от бащите и дедите си.”
И тук се вмести образът на Айхам Ахмад. 27-годишен, пианист и учител по музика, повече от две години обсаден със семейството си в лагера. Параметрите на тази обсада – колкото и да ги повтаряме: стотици дни с прекъснато водоснабдяване, ежедневно спиране на тока – години наред, по няколко месеца недопускане на хранителни продукти, изобщо не бихме могли да си представим. Но още по-трудно е да си представим, че в такива условия човек може да оцелява, като свири на акордеон и на пиано, за да изпраща – на околните и на света – посланието: „Жив съм и обичам живота! Пея за вас, за родината, за любовта, за красотата.“ (Айхам започва всеки свой ден, като пише това отново и отново на стената си във „Фейсбук“. А как се добира до „Фейсбук“ – с динамо за електрически ток, снабдено с педали, чрез което се зарежда акумулатор за автомобил…)
Идеята дойде от Движението за спасяване на обсадените в “Ярмук”, организирано спонтанно в страните в света, където има бежанци от лагера: да се направи символичен пробив в блокадата на “Ярмук” чрез концерти, предавани по “скайп” директно от обсадения лагер до различни точки на земното кълбо. Не преувеличавам: досега такива импровизирани концерти са осъществени за Швеция, Германия и Газа – от обсадения от две години “Ярмук” за обсадената от 8 години Газа. Подготвят се концерти и за Испания и Италия. Миналата неделя с вдъхновението, помощта и участието на Фатима Джабер ние от Форума за арабска култура дадохме възможност песента на “Ярмук” да достигне и до софийска публика. Не знам как да благодарим също на Магдалена Малеева и Тенис център “Малееви”, които ни отвориха вратите си, предоставяйки ни всичко необходимо за осъществяване на замисъла. Оттам насетне дойде ред на развълнуваните слушатели, които не просто слушаха, а съпреживяваха и песните, и думите на Айхам, 10-годишната Шухд и 11-годишния Мохаммад. В очите на всички припарваше от болка и безсилие, че през екрана няма как да им подадем нито хляб, нито цвете. Но искреността се предаде и в двете посоки и Айхам не престана да се усмихва и да повтаря, че песента вдъхва вяра и сила, топлина в студа и смелост под снайперистките куршуми. И че няма да остане недопята. Накрая слушателите се подредиха на опашка пред камерата на лаптопа, за да разменят лично дума или усмивка с изпълнителите. На опашката стояха и милата Вяра Деянова-Иванова, която снима за бТв целия концерт, и 4-годишният Тимур, който държеше малко тефтерче, отворено на страница с детска рисунка, а майка му ни обясни, че по време на концерта Тимур нарисувал тази къщичка за хората в “Ярмук”, чиито къщи са разрушени – да заживеят в нея с децата си…
На хиляди километри в един бежански лагер, потънал в разруха, тъмнина, студ и убийствен глад, един палестинец намери усмивка и благодарност за всеки от опашката в София. А аз си мислех: ето, това е “Ярмук” – лагера, който наричат “столицата на палестинската прокуда”. Толкова много любов, жизнерадост и воля за живот са обсадени в него вече втора година. Но може ли обсадата да бъде по-силна от тази огромна съзидателна енергия! Пианото на Айхам Ахмад, което звучи от вътрешността на обсадата, измежду разрушенията, не е просто изкуство. Не е просто себедоказване. То е въплъщение на “явлението “Ярмук”. За него Мина Иванова, пианист и преподавател по пиано, каза: “Звучи вселенски симфонично, Майче.” Но нима това не значи, че самата Палестина звучи като част от вселенската симфония? И че и за нея трябва да има място във вселенската симфония?
Ето, така явлението “Ярмук” се оказва тъждествено с явлението Палестина. За мен то е нещо като магнита – на каквито и парчета да го разрязваш, всяко от парчетата съхранява свойствата и качествата на цялото… Така миналото лято “бяхме Газа”, в тоя момент “сме “Ярмук”, но в това няма капчица противоречие. Има много любов. И тя е споделена…
