Палми Ранчев: Живеем в страната на подобията

Един от големите български писатели и треньор на Националния отбор по бокс за бокса, литературата и съвременното ни общество.

Ще имаме ли ново „златно“ поколение в бокса? Какво спъва този спорт в страната?

Боксът е професионален спорт след осемнайсет годишна възраст. Някъде. Не и у нас. Отношението към боксьорите е сякаш сме 54-та година. Моката /Тервел Пулев/ е спечелил бронзов медал от Олимпиадата. Очакваме априлския пленум, след две години, за да се промени отношението към спорта. Но тогава е олимпиадата в Бразилия. И ако всичко продължава както до сега политиците няма да има с кого да се снимат. Защото вече не само печеленето на медали, но и класирането за олимпийския боксов турнир е трудно.

Пулев и Кличко – шансовете? 

В случая е достатъчно, че Кубрат има шанс да победи. Последните противници на Кличко го имаха само теоретично. Иначе двамата са със сходен като техника и тактика стил на боксиране. Основно прави удари на далечна и средна дистанция. При евентуален мач ще спечели по-решителния, по-агресивния. В подготовката си Кубрат има какво да прибави в техниката на средна дистанция. Съществува потенциал и за развитие акцента на ударите. Но е сигурно, че Кличко отдавна не е срещал толкова равностоен противник.

Какви са твоите паралели между литературата и бокса? Къде се чувстваш в „свои води”?

Боксът и литература, поне за мене, се срещат за втори път в последната ми книга с разкази „Боксьори и случайни минувачи”. Преди това бивш състезател по бокс беше основният персонаж в романа „Библейски графити”. Иначе боксът, и въобще спортът, са моят социален ъгъл. Там мога да се скрия. В залата направлявам дори изненадите. Не успея ли, още са ми интересни неочакваните сюжети. Иначе литературата и боксът са напълно различни в същината си занимания.

Поезия или проза?

Поезията се пише по различен начин. Понякога дори не съм сигурен, че се пише. Или се пише сама. Без моята напълно съзнателна намеса. Има такива моменти. Но добрата проза на места използва същата оптика, свързваща всекидневието с непознати и неизследвани територии от човешката природа.

Защо българската литература е разделена на кръгове? Какво делят авторите?

Кръговете не са много. И ориентацията им не е особено сложна. Част от официалните някога писатели се опитаха да се приспособят към новите условия и да използват ресурса на държавата както в предишни години. Бяха готови да платят по познатия начин. С покорство и желание за служене. Но реалната власт владееха слугите на някогашната комунистическа номенклатура. Груби престъпници, ченгета и далавераджии. Интересуваше ги чалгата. Затова се появиха чалга-хитове, поезия и проза. По-изисканите се ориентираха към връзки с международните организации. Съвсем естествено се наложи и кръжеца на университетските писатели и литературните журналисти. На практика само те професионално се занимаваха с литература. Драматично противоречие още от времето на Елин Пелин и Йордан Йовков. Но като цяло литературата е в периферията на обществения интерес. Поддържат се имената на няколко от „старите” и техни съответствия от „новите” писатели за официално ползване. Надявам се, че все още съществува и „невидимия салон” на Цветан Стоянов. В него оценяването на литературните образци би трябвало да става според непреходните критерии на вечните литературни ценности. Или поне илюзията е такава.

Най-трудната ти победа и най-ценната ти награда?

Отдавна не обръщам внимание нито на победите, нито на загубите. Изчерпан е вътрешният ми потенциал за подобни вълнения.

На какво се възхищаваш и какво най-силно те дразни?

Независимо от отвратителните условия, в които вегетират и двете важни за общественото здраве дейности, минава време и се появява нова талантливо написана книга. Или боксьор-майстор, ако продължим с паралели от този спорт. Отвращава ме незачитането на тези само-създали се, само-възникнали човешки същности, проява на не-унищожимото и дори вечното в природата на българина.

Фикция ли е свободата в страната ни?

Свободата у нас е за лична употреба. От нея обществото не се ползва. Пълната незаинтересованост на държавата от нейните граждани /катастрофално здравеопазване, мизерни пенсионни фондове, застойна икономика и т.н./ също наподобява свобода. Можеш да работиш или не, да гладуваш или да скиташ. Всъщност живеем в страната на подобията. Нищо не е такова, каквото изглежда. Такава е и свободата ни.

Кога според теб ще има гражданското общество в България?

Когато се появят естествени лидери и нужни на хората организации, които не са подобия, участващи в организацията на поредната обществена измама.

Повече от 300 дена протести, защо не успя тази форма на недоволство?

Поради недостиг на камъни и други подръчни материали на обичайните места за протести. Петролните бомби също не бяха особено популярни.

Как виждаш българската социална интрига днес  – мелодраматична, сантиментална, цинична?

Навлизаме в нов етап на задълбочаваща се социална алиенация.

За какво се търгува днес гаранцията, че няма да умрем от глад?

Една от възможностите е напускането на страната. Вие тук, ние – там. На местото на българите управляващите ще внесат китайци или виетнамци. И ще продължат да интегрират циганите. Иначе у нас се гладува. Справка: конкуренцията на човешки същества около боклукчийските кофи.

Голяма част от хората са свикнали да чакат някой от някъде да дойде и да ги „оправи“, на какво мислиш се дължи това?

В началото на 90-те с помощта на създадените и подпомагани от управляващите силови групировки беше унищожен предприемаческия дух и първите кълнове на свободна воля и инициатива. Поддържа се кланово-партийното разпределение на местата около символната обща трапеза. Обикновено врящ казан.

Какво от миналото да помним и какво да забравим?

Една от причините за нескончаемата българска драма е, че настоящето постоянно използва декора на лъжливо тълкувано, преигравано и преразказвано минало.

Кога ще се отърсим от „скелетите в гардероба“?

Трябва да отворим широко вратите му, колкото и отвратително да скърцат, и въпреки неприятните миризми. А не да чакаме ръждясалите панти сами да се разпаднат.

Цензурата или автоцензурата считаш за по-страшна?

В изкуството всяко съзнателно или несъзнателно отдалечаване от истината се наказва. Обикновено от времето. Но и днес, а и вчера, образно казано, сравнително успешно се търгува с лъжи. Подобен успех е съществена част от депримиращото усещане за налагаща се всеобща фалшивост.

Какво мислиш за пропуснатата лустрация, кога ще паднат маските?

Трагикомично беше очакването престъпниците и рожбите им да се самоосъдят. Маскираните никога няма да свалят маските. За тях мимикрията е от съществено значение. Иначе трябва да създадем за тях специални зоопаркове.

Все по-често говорим за отрицателната селекция в България, къде са Хората?

У нас от десетки години талантливият и способният не представлява ценност за тези, които разпределят позициите в обществото. Послушните, преданите и изпълнителните  некадърници заемат първите места в държавата. Подобен подбор се прави от поколения, затова предполагам, че дори генофондът на нацията вече е променен.

Наближават Евроизбори, илюзия ли е правото ни на избор?

Както обикновено се предлагат няколко забавни, няколко скучни, и няколко безсрамни в същността си полуидиота. Представителни екземпляри за споменатия по-горе зоопарк. Изключенията не променят впечатлението от общата картина.

Посоката, която трябва да поемем като общество и приоритетно 3 стъпки за промяна?

Забрана участвалите във властта да заемат обществени длъжности. И да им се потърси съдебна отговорност за състоянието на страната. Създаване на избирателен механизъм, който да изпраща на държавни позиции само хора способни да работят за благото на обществото. И контрол върху дейността им. Убеден съм, че е нужно възмездие за кървавата жестокост и опустошителната посредственост на изминалите години.

Една анкета на PROVO показа за съжаление, че голяма част от българите днес вече не мечтаят, или ако го правят – мечтите се свеждат до „хляба“, за какво мечтае Палми Ранчев?

Не мечтая.