Людмил Димитров: Един Христос и един Христо ни стигат

Какво ни напомня всяка година смъртта на Ботев? Учим ли си уроците, или всичко свършва след воя на сирените?

Сирените определено въздействат. Но е много трудно да си научим уроците, да го кажа по друг начин – да отсеем документално потвърденото от непочиващите на никакви сериозни доказателства измислици и спекулации – след налагани десетилетия наред подменени тези за нашата история, за действителните цели на героите ни и за това кои всъщност са истинските градители на националното ни самосъзнание, култура и идентичност. Много малко от нас възприемат историята рационално и разсъждават аналитично върху поднесената им информация, или се стараят да сблъскат различни становища. Повечето приемат нещата лековерно и ирационално – щом го казва „телевизорът“, е така. Затова сирените са важни: те са своеобразно ритуално смирение, сигнал за тревога, за кратък размисъл, предполагащ самовлъгбяване, необходимост от покаяние и самопречистване. В този смисъл отбелязването на смъртта на Ботев всяка година на 2 юни ни напомня и убеждава, че смърт няма в посоката, в която той го е формулирал: падналият за свободата не умира не защото го „жалеят земя и небо, звяр и природа“, а тъкмо защото „певци песни за него пеят“. Паметта е функция на поезията (и обратно) и ако не си възпят, ако не си артикулиран в литературата, ако не се говори за теб, умираш. Дори само този знаменит негов стих да си спомним, докато траят сирените, не е малко.

През последните години има голям интерес към личността на Ботев, същото се наблюдава и при Левски, употребени ли са националните ни герои от набиращия популярност в България национализъм? Какви дефицити в нацията показва разгръщането на тази нова националистична вълна?

Никак не вярвам, че забелязваната напоследък националистична вълна (по-скоро националистични скандирания, крясъци и страховити закани) е автентична и спонтанна. Според мен става дума за инспирирани и в основата си платени клакьори бабаити. Национализмът, който на Балканите е нещо като „професия“, „щатна длъжност“ (същото, каквото е антисемитизмът на много места по света), ми е крайно чужд, непонятен и отблъскващ. Да се окопаеш в нещо виртуално, непреживяно, въобразено, преднамерено и манипулативно внушено ти, определяйки го като иманентно свое, и да го обявиш за кауза, е опасно и винаги е въпрос на компенсаторност – начин да концентрираш цялата натрупана негативна енергия от лични, семейни, професионални и екзистенциални провали и неудовлетворения в някаква фик(са)ция и да ѝ се отдадеш, да започнеш да преследваш фантазми и химери. Национализмът (едносъщен с шовинизма) е деструктивна, тъмна фрустрация, която търси мишени, за да уталожи агресивността си. Той е сигурният път да останеш недокоснат от действителните ценности, създадени от българите и отекнали в света – исторически, научни, социокултурни… Отговорно твърдя: огромно наше достойнство (познавам сравнително добре ситуацията на Балканите) е, че може би сме единствените на полуострова, в чийто чип не е заложен национализмът: не залитнахме нито по кухи символи, нито по православния фундаментализъм, нито по панславизма – при това не само след 1989 г., но още от Освобождението насам. Изключвам дежурните гласовити и първосигнални юнаци, които обикалят улиците със знамена, надувайки клаксоните, или се опияняват от кичозни изпълнения като двора на кирилицата, фланелки с карта на България от Симеоново време и подобни наивитети.

С Ботев и Левски нещата стоят, признавам, много особено и нямам съвсем правдоподобно обяснение защо е така. Както вървят уж „ръка за ръка“ (и като исторически фигури, и като патрони на училища – включително портрети по стените на класните стаи, имена на улици, дори ако щете и като футболни отбори), култът към Левски видимо надминава и то в пъти култа към Ботев. Това не го разбирам, не го приемам, размахът, с който се върши, ме кара да оставам резервиран и скептичен, провокира у мен обратен ефект. Понякога съм се запитвал дали прекаленото внимание към Левски до степен на тотално прекаляване, не цели заради нещо си да потисне и омаловажи личността и делото (особено творчеството) на Ботев. Нека не забравяме все пак, че човекът, който канонизира Левски в литературата, е тъкмо Ботев. Знаменитото му стихотворение „Дякон Васил Левски“, което по-късно Захари Стоянов издава като „Обесването…“ и налага заглавие не по волята на автора с недопустими намеси в текста – съкращавайки последната строфа – приравнява видния карловчанин и легионер на Раковски до български Христос. Преди Ботевата творба фигурата на Левски битува в пълна неизвестност сред сънародниците ни. А насловът „Обесването на Васил Левски“ демонстрира нехарактерна за поета описателност и противоречи на посланието. Парадоксът е, че в „Дякон Васил Левски“ се говори много повече за самия акт на обесването (особено в последната, премахната в З. Стоянов строфа), отколкото в популярния днес вариант.

Но проблемът не е Левски. Същностният препънкамък са употребите или още по-точно злоупотребите с него. Името му потисна и изтласка на заден план, дори заличи много големи фигури, съучастващи в инициацията му на „апостол“ – а те са не по-малко равноапостоли – Раковски на първо място, но и Ботев. В изцяло негативен план около историческите спекулации, предпочетени пред истината, битуват и Димитър Общи, и поп Кръстьо. Така че моят апел е да се върнем към началото, да защитим и отдадем дължимото на стихотвореца. На Ботев. Той е първият, изпял песен за Левски и прехвърлил обесения герой в списъка на онези, които не умират.

Нито единият, нито другият се поддават на политически, идеологически и всякакви придърпвания и присвоявания за нечисти цели. Излишно е непрекъснатото актуализиране на въпроса за гроба на Левски, тоест ровенето и търсенето на материалните му останки. И той, както и Ботев, отдавна е дух – телата им са по скали и по орляци, разтворени са в песента.

И ако ми позволите, само още една кратка, но важна подробност.

Както разбрахме напоследък, граф Игнатиев, макар да е изиграл не просто двусмислена, а направо подла роля за издаването на смъртна присъда срещу Левски, е с излъскан до блясък ореол. Точно в това е иронията. Всичките ни революционери десетилетия наред бяха нарочени за заклети русофили, на Ботев дори му приписаха фалшификата „Символ верую на българската комуна“, който украсяваше задната корица на ученическите издания на поезията му. А не е така – всички те – Раковски, Ботев, Левски, Стамболов (пропускам много други и изключвам един доказан агент на Русия – Любен Каравелов) имат информация за тайната и явна дипломация на царя освободител и се опитват да се противопоставят на по-нататъшната ни зависимост от неговата империя. Вазов например битува в нашето съзнание като страстен русофил заради ранните си стихотворения, плод на наивната вяра в добронамереността на бъдещата освободителка („Здравствуйте, братушки“, да речем), но никой не говори за това, че той дочаква и болшевишкия преврат през 1917 и в края на живота си е силно разочарован от руската политика, което и споделя в разговорите си с проф. Иван Шишманов, а професорът, от своя страна, старателно ги записва. Ако препрочетем необременено „Опълченците на Шипка“, ще забележим, че поетическият разказ свършва до идването на руските войски. Нататък е ясно; в творбата Вазов го интересуват сюблимните мигове, в които българите сами задържат пробива на турците. Но тъй като въпросът Ви бе за национализма. Балканските войни предизвикват шовинистична вълна в поезията на всяка страна участничка, различни наши автори се поддават на изкушението, но както знаем, от тези техни залитания днес нищо не е останало: времето безпогрешно е изчистило всичко.

Ботев изглежда измамно познат, какво всъщност остава извън написаното в учебниците? Какъв е непознатият Ботев?

 Нека уточним кои са учебниците – това са не само тези по литература, но и тези по история. Извън конкретиката, учебните програми продължават да поднасят бегла и пожелателна (изтъркана) информация. От 90-те години досега видяхме, че с козметични преоценки не става. Трябва да подходим към Ботев начисто и отначало. А единственото автентично, достигнало до нас, е творчеството му. Текстът-Ботев обаче остава не само непознат в целостта си, но и дълбоко недоразчетен. Тук включвам както поезията, така и останалите му произведения – статии, фейлетони, писма, дори (с повече от едно наум) и спомените за него. В текста-Ботев се крие цялостната еманация на националния ни гений – неговата екзистенциална философия, светоглед, намерения, стратегии, енергия.

Има и друго. За да се почувстваш принадлежен към една нация, неминуемо в началото приемаш (доверяваш се на) ценностната платформа, предавана през образователния канон. Но за мен е много важно в този процес да участваш и със собствения си избор. За да постигнеш това, е нужно не толкова да настояваш да ти бъде позволено да изразиш собствено мнение, а да си го извоюваш. Да, някаква цена неминуемо се плаща: неразбиране, порицание, временно изолиране, но да заявиш позиция е много по-важно от това да бъдеш харесван. На сравнително ранен етап моят избор падна на Ботев. Не на революционера, а на поета. И поетът никога не ме подведе.

Къде бихте наредили Ботев в световния поетичен контекст?

Ботев е лицето на литературната ни визитка пред света. Само да си представим на какво равнище е нашето стихотворство преди него. Имаме даскалска поезия и един сравнително по-култивиран, но все още достатъчно наивен ентусиаст Чинтулов. Езикът е в процес на изграждане – пробва различни посоки, стихосложението се колебае между тоническо и силабическо, преди да се установи модерната и използваема до днес в развитите култури силаботоника, формата е потресаващо неравна, несръчно имитираща някакви причудливи „матрици“, римите са безумни (както се казва на литературоведски жаргон, римува се „поручик“ с „подпоручик“). И изведнъж – Ботев! Е, добре, не е съвсем изведнъж, нещата са подготвени и от семейната среда и атмосфера – син е на даскал Ботьо Петков и в този смисъл е един от първите ни образовани възрожденци второ поколение, учил е в Одеса, познава образци от световната литература на езиците, които разбира – руски, румънски, сръбски, донякъде френски.

Ботев пише малко стихотворения и за това има обяснение: той създава всяка своя творба като етапно послание кам българите и я публикува едва когато е убеден, че обобщава квинтесенцията на преживяното за един по-дълъг или по-кратък, но с еднаква степен на интензивност и еманципиране период. И нещо много важно от литературна гледна точка: стихотворенията му са особено интересни не толкова с жанровете, към които се придържат – елегия, балада, епическа поема, дружеско послание, ода, песен (блестящо въплътени в руската поезия от ХІХ век, а Лермонтов, Пушкин, Язиков, Надсон и др. са добре познати на Ботев и съзнателно или подсъзнателно той се влияе от тях), а с това, че те като никога по-рано се оказват експериментални в структурата и строфичната организация. Забележете колко сложно римуване предлага например произведение като „Борба“. Текстът е монолитен, но вътрешно може да бъде разделен на около петнайсет четиристишия, в които наблюдаваме всички познати в западноевропейската и руската поезия римни схеми, някои от които тъкмо Ботев въвежда за първи път у нас: съседни, обхватни, кръстосани и сложно редуване между тях, а това прави фразата тревожна, напрегната, неравна и въздейства върху читателя за адекватното възприемане на съдържанието, посвещава го, приобщава го към мислите на лирическия аз.

Другият парадокс е, че приживе Ботев издава само една стихосбирка и то в съавторство – „Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова“, но неговите творби са по-неизвестни от тези на бъдещия министър-председател, чиито са наивно призивни, елементарни, банални, но масово са се пеели като песни. Сложният Ботев изказ, вглъбената му мисъл, предполагаща вникване, разбиране, съпреживяване, изискват далеч повече разход на интелектуална енергия и са стигнали по-бавно, но по-трайно до нас. На неговия фон Стамболовите напъни днес са смешни.

Преводим ли е Ботев на чужди езици? Кои по ваше мнение са сред най-успешните преводи на творчеството му?

Няма непреводим поет – Ботев не прави изключение. Проблемът е в друго. Стига ли поезията му до чуждия читател – той разбира ли я, има ли потребност от нея, чувства ли вибрациите ѝ, вълнува ли го. След края на Втората световна война големият френски поет Пол Елюар се съгласява да преведе Ботев по подстрочник и преводите му излизат през 1952 г., преиздавани оттогава нееднократно. Резултатът е талантлива, високопрофесионална интерпретация, за наша чест защитена с авторитета на един от най-обичаните европейски поети тогава. Парадоксът е, че самият Елюар не разбра Ботев и не скри това свое чувство. Стори му се далечен, видя (или заподозря) френски влияния върху лириката му, но по някакъв начин остана дистанциран. Дали една такава реакция е плод на неспособност за адаптация на големите и самодоволни култури към малките, дали на високомерие (?), дали на нещо друго, отказвам да гадая, но тя е доста показателна за посоката, в която се прицелва Вашият въпрос. Е, ще дам и един не толкова отчайващ пример. Преди години разговарях с мой много добър приятел, професор по южнославянски литератури в Люблянския университет. Веднъж той ми сподели нещо много лично: цял живот, каза ми, посветих на творчеството на Ньегош – дисертация, монография, десетки статии и доклади. Намирам го за невероятен поет. Но ако трябва да посоча истински голямото име в поезията на южните славяни, това е Ботев. – Вие го казахте – не без удовлетворение му отвърнах аз. Не за първи път ще го кажа, но тук е мястото да подчертая, че от останалите балкански славяни, единствено словенците са публикували Ботев в отделен луксозен том още през 1976 – по повод стогодишнината от гибелта му. Преведен е на всички останали езици от бивша Югославия, но самостоятелни издания няма. Ние имаме и Ньегош, и Прешерн на български.

Ботев се появява във време, когато на Балканите се развиват идентични процеси и останалите страни също търсят собствената си идентичност и се стремят към независимост. Така че на общия фон неговите въжделения съвпадат с тези на черногорците, хърватите, румънците, сърбите… Но нашата идентичност е заявена, дефинирана до голяма степен сакрализирана в неговата поезия. Факт е, че не всички южнославянски народи излъчват свои големи поети-кръстници на националната идея. Такива сме ние с Ботев, черногорците с Петър Петрович Ньегош и словенците с Франце Прешерн. А това означава, че имайки толкова изявени първи поети, сме изградили културите си на йерархичен прицип, тоест имаме респект от словото.

В сравнение с поезията, публицистиката на Ботев остава някак в сянка, това ли е  съдбата на публицистичния жанр? Имат ли днешните читатели очи за Ботевата публицистика?

Публицистиката е рисков жанр. Имам предвид нейната актуалност, която е далеч по-кратка от актуалността на художествените жанрове. В случая с Ботев нещата стоят и по същия, но и по по-различен начин. Да, много от темите му, конкретиката, дори езикът са вече остарели, останали в момента, в който ги е писал, невъзстановими като контекст. Това обаче, което продължава да пулсира и може да бъде „съживено“, е позицията му: категоричността, непримиримостта, изключителното чувство за справедливост. Няма значение какво точно е било събитието, разбираме, че някъде е имало проблем, понякога сериозен – свързан най-често с насилие – и Ботев реагира недвусмислено, заставайки на страната на жертвата, на онеправдания – все едно дали това е конкретен човек или народ. И най-вече е критичен към самите нас и към самия себе си. Робството като олицетворено от турчина в поезията му почти го няма – с изключение на два стиха; големият враг за Ботев е вътрешният, не толкова предателят, колкото апатичният, аполитичен хрантутник, както и представителите на институциите, формални и неформални – чорбаджии, свещеници, даскали, мекерета. В публицистиката му нещата са назовани много по-конкретно и в прав текст.

Ботев и Багряна, двете Б-та, които са най-близки до вашето сърце, можем ли да открием нишка, която ги свързва като личности и творци?

Това са непокорството, собственият глас, неповторимостта, неповтореността. Стихът на Багряна: „Изпълни се пророчеството твое – жив си ти“ увековечава лобното място на Ботев на връх Околчица. По този начин канонизиращият певец за него се оказва тъкмо тя. И както запитва реторично в края на известното си стихотворение „Стихии“: „Мене как ще спреш?“, нито нея, нито Ботев има кой да ги спре като устрем, което означава, че са ни утъпкали пътека, по която и ние да минем след тях.

„Нека сега нашата журналистика задържи сълзите си, както ще ги задържи в европейската – за да оплаче други столици, други варварства и страдания, кога робът извика на господаря си: кой си ти, що плачеш? Мъж ли си, жена ли, или хермафродит – звяр или риба?… И ще бъде ден – ден първий“, оказват ли се пророчески тези Ботеви думи за днешната ни реалност?

Всичко, казано от Ботев, е пророческо. Разбира се, че и тези думи не правят изключение. Жалкото е, че журналистиката у нас в огромната си част е все същата обслужваща и раболепна сган, за която говори геният; властимащите не само не четат Ботев, но не четат нищо – не съм чул някой, все едно от кой спектър на полиическото пространство е, да цитира литературно произведение, да познава и да борави с литературни метафори.

Дозряли ли сме като общество за появата на новия Ботев или по-скоро сте песимист в това отношение?

Второ пришествие не очаквам. Засега един Христос и един Христо (ни) стигат. Само трябва да проумеем Словото Им, да ги приемем в себе си като Слово.

….

Проф. д-р Людмил Димитров (1967) преподава руска класическа литература в СУ „Св. Климент Охридски“. От 2005 до 2010 г. и от 2014 до 2019 г. е лектор по български език, литература и култура в Люблянския университет, Словения. Член е на Съюза на преводачите, на Българския ПЕН и на Международното общество „Достоевски“ (International Dostoevsky Society). Автор на множество статии в български и чужди специализирани издания, на монографиите за руската класическа драматургия: „Четвероевангелие от Пушкин. Опит за изучение на драматургичния цикъл „Малки трагедии” (1999), „Да бъдеш шут в играта на съдбата. Руската драматургия от ХІХ век. Херменевтика на канона“ (2006), „Да разсмиваш Мелпомена, или Чехов на големия път към драмата“ (2013). Преводач от руски и словенски език, претворява на български „Опасният съсед“ на Пушкин, „Дебнейки Годо. Пет съвременни словенски пиеси“ (Людмил Димитров е и съставител на сборника), „Тази нощ я видях“ на Драго Янчар, „Поезия“ на Франце Прешерн и др. Лауреат е на Голямата Лавринова награда на Съюза на словенските литературни преводачи (2017) и на Награда за цялостно творчество на СПБ (2020).