Времето тогава
В книгата си „Модерното изкуство в САЩ” с подзаглавие „Същност и противоречия на 20-ти век”, Патриша Хилс цитира мнението на Кинастон Макшайн, куратор на изложбата „Информация” през 1970 в МоМа (Музей на модерното изкуство), че фотоархивите на дадена творба или процеса на създаването ѝ, когато тя е с кратък живот, се превръща в главна категория на съвременното изкуство. „Същността за документиране и исторически запис става водеща линия в изкуството на 80-те и 90-те години.” Няколко страници от книгата са посветени на Кристо. Чрез филмите най-добре може да се разбере тяхната идея за изкуство. Само там закъснелият зрител може да види играта на вятъра-приятел, помагащ в инженерните операции, галещ, диплещ, опъващ, създаващ непрекъсната редица от картини, променящи се всяка секунда. Само там вятърът-враг брули и разтърсва творението с могъща сила, иска да скъси краткотрайното му съществувание, опитва се да го унищожи. Дъждът удря платовете в нескончаем ритъм, напомнящ на тропота на изплашено стадо антилопи. Идва ред на слънцето! Палитрата му от изгрев до залез е различна и цветът на материята се променя в хиляди нюанси. В танца ѝ с вятъра онемяват и създатели и зрители. Там най-добре непредубеденият почитател разбира защо опаковането на Райхстага протича почти 24 години, това на парижкия мост „Понт Ньоф” – 10, „отварянето” на „Чадърите” – 7; години наред се спуска и „Завеса в долината” и се ограждат островите в залива Бискейн, близо до Маями.
Искрен смях се отприщва от гърлото ми, когато слушам Жан-Клод в „Кристо в Париж” да разказва за част от подготовката на „Желязна стена от нефтени варели” през 1961 година на улица Висконти. Годината е една от „най- горещите” за периода от „Студената война”. Строежът на Берлинската стена е започнал. Западните сили протестират срещу стрелбата на източногерманските власти по бегълците от източен Берлин; Алжир придобива независимост от Франция, но напрежението между двете страни не намалява; от 1 до 25 юни повече от 160 000 бегълци от Алжир са влезли във Франция през Марсилия; Китай претендира неистово за Тайван, а Кристо, обсебен от проекта си, миролюбиво носи 200 варела един след друг по стълбите на сградата без асансьор до ателието си на седмия етаж, почиства всеки един, подготвя го (на снимките на „Желязната стена от нефтени варели”, дъната им са разноцветни), и ги складира в другото си ателие, което се намира в мазето на дома на родителите на Жан-Клод, а от екрана Жан-Клод шеговито отгатва мислите на портиерката:
„Тоя българин дни наред носи един и същ мръсен варел, качва го на седмия етаж, после го връща обратно, отива до някъде, пак се връща с него и така дни наред. Май не е с всичкия си!”
Официално искане за разрешение да се построи стената е подадено преди година, но се бави. Генерал дьо Гийебон лично пише писмо до префекта на Париж, Морис Папон, за съдействие. Кристо издига стената без да дочака официалното разрешение. Улица „Висконти” е еднопосочна. Затварянето ѝ предизвиква транспортно задръстване не само на самата улица, но и в целия квартал. Точно този ефект дава основание на много критици на авангардното изкуство да сочат „Желязна стена от нефтени варели” като едно от десетте най-добри постижения на концептуализма. „Делакроа издигна барикади, защо пък аз да не построя моята стена?”- отразяват медиите едно от изявленията на художника (Доминик Лапорт, „Кристо”). Стената стои издигната в продължение на осем часа на 27 юни 1961 г. Дискусията става гореща. Въпросите и мненията се движат между: „Защо художникът е избрал еднопосочна улица?” и „Колко човешки живота струва един варел нефт?” Жалко, че по това време Кристо и Жан–Клод все още са под възможностите да филмират проектите си и от “Желязна стена от нефтени варели” са останали само фотографии. Критици, а по-късно и биографи говорят за политическата насоченост на стената. Шумът, обаче, който се вдига около нея, е достатъчен да придвижи двойката към центъра на авангарда. Това е и творбата, след която Кристо започва да нарича следващите си произведения проекти.
Жан-Клод и Кристо обособяват два етапа при създаването на проектите си, наричайки ги условно „софтуер” и „хардуер”. Първият включва появата и изкристализирането на идеята, скиците, чертежите, колажите, пътуванията до избраното място, изучаване на топографията му, задвижване на финансовата машина за реализацията. През цялото това време дипломатическата совалка, която двамата овладяват и усъвършенстват с всеки следващ проект, работи „перпетуум мобиле” или буквално казано е впечатляваща, зашеметяваща само като се прецени енергията, която влагат. Тези усилия будят възхищение и стоят неизменно като неделима част от творбите им. Целите са: да се проучи общественото мнение, да се настрои позитивно, да бъдат убедени скептиците. В тази връзка се провеждат десетки публични изслушвания, в ход е задкулисната дипломация, изискват се и се получават неподозиран брой разрешения от различни отдели на скърцащата навсякъде бюрократична машина и дори изслушване на петиции на дребнави художници с мироглед на бакали или пукащите като царевични зърна в горещ тиган завист и злоба. Вторият период е финалът: от започване на реализацията на проекта, ефимерният му живот и накрая до демонтирането му, което включва оставяне на мястото в екологично приведен вид, без каквито и да е вреди и поражения.
Из книгата на Ванцети Василев „Да опаковаш вятъра“, с подзаглавие „По стъпките на Кристо и Жан-Клод“, „Изток – Запад“ 2013 г.
Ванцети Василев е роден в гр. Радомир. Завършва ВХТИ-София, където защитава дисертация. Преследван от органите за сигурност като син на репресиран и концлагерист от лагера на о-в Белене, през 1988 г. емигрира в Италия. От края на следващата година живее и работи в Ню Йорк. Автор е на книгите „Семената на страха“, „Влаковете на Рим“ (преведена на немски и представена на панаира на книгата във Франкфурт през 2009 г,) и „Разкази от нюйоркската библиотека“. Член е на редакционна колегия на нюйоркското издателство „Cross Cultural Communication“ от 1991 г.
