Бьорк (Бьорк Гудмундсдотир) е родена на 21 ноември1965 г. в Рейкявик, Исландия. Освен изпълнителка, тя е композитор, текстописец и актриса. Артист, който неизменно застава зад правата на жените. Номинирана е дванадесет пъти за Грами. С всеки албум, Бьорк продължава да изненадва и провокира верните си почитатели. Осмият й студиен албум “Vulnicura”, който излезе през февруари 2015г. не прави изключение.
Какво е чувството да издадеш един толкова личен албум?
Малко съм нервна. Определено. Особено след албум като Biophilia (Биофилия), който беше за Вселената. Този е по-традиционен от гледна точка на певеца-композитор. Когато започнах да пиша, аз се борих срещу това. Мислех си, че е твърде скучно и предсказуемо. Но през повечето време, то просто се случваше. Няма какво да направиш. Трябва да го оставиш да бъде това, което е.
Знаехте ли, че от Вас ще излезе точно този албум?
Не, не. При повечето от албумите ми, аз наистина не знам какво правя през първата година. Всичко се случва след това, когато албумът е почти готов и започна да миксирам и да правя снимките. Тогава вече мога да го видя такъв, какъвто е. Този албум беше голяма изненада. Когато чух песните, прозвуча почти като дневник.
Звучи като албум за партньорство, майчинството, и семейството – неща, които ни свързват – и Вашите най-големи страхове свързани с тези неща…
(Просълзява се) Съжалявам.
В минутата, в която твоите деца се родят, вътрешно всяка твоя мисъл е: Как да ги защитя? Как да запазя семейство си, заобиколено от любов? После много бързо осъзнаваш, че не винаги можеш да ги защитиш. Всичко това е в този албум, много разголено.
Ето защо бях нервна. Аз никога не съм правила албум като този. В Biophilia, бях като Кофи Анан – аз трябваше да бъда пацифистът, който се опитва да обедини невъзможното. Може би това беше една странна, лична работа между мен и мен, за да покажа как мога да надхвърля себе си като жена. Единственият начин, по който можех да изразя това, беше като го сравня с Вселената. Ако можете да направите природата и технологията приятели, то тогава можете да сприятелите всички, да запазите всички непокътнати. Това е, което жените правят често – те са лепилото между много неща. Не само като артисти, но каквато и да е професията им: в офиса, или като домакини. Biophilia представляваше моята лична буфонада, показвайки колко далече трябваше да достигна, между слънчевите системи, да свържа всичко. Това е като финалната сцена в Мери Попинз, когато тя сприятели всички, и бащата осъзна, че децата са по-важни от парите, а след това тя трябваше да си тръгне. (Просълзява се) Това е един странен момент. Жените са лепилото. Това, което правят жените е невидимо и често остава недооценено.
Когато направих този албум, всичко просто се срина. Нямах нищо. Това беше най-болезненото нещо, което някога се е случвало в моя живот. Единственият начин да се справя с това беше да започна да пиша за струнни инструменти. Реших да стана маниак на тема цигулка и да аранжирам всичко за 15 струни, и да направя нещо повече от това, което съм правила досега. Имаше поне 20 различни техно елементи, които можех да разработя, но албумът не трябваше да бъде футуристичен. Трябваше да бъде от певеца-композитор. Старата школа. Трябваше да бъде откровен. Някак си се пренасях във филмите на Бергман с Лив Улман, в психологическите моменти на самосъжаление, където сякаш правиш операция на самия себе си, и после се питаш: „Какво се обърка?”
Тогава бях голяма късметлийка. Аз не съм религиозна, но трябва да съм натрупала добра карма, защото в момента, в който едно нещо ми бе отнето, Алехандро Герси (известен още като Арка) се появи. (усмихва се, просълзява се). Не искам да се хваля, но аз получавам много предложения да работя с различни музиканти, и в повечето пъти отговарям: “Много съм поласкана, но това не е правилно.” Но той се свърза с мен преди почти две години, и това беше наистина най-точният момент. Бях написала ужасно много песни и тези струнни аранжименти, а темата беше толкова трудна, че исках да се махна от нея. Тогава той дойде в Исландия, и си прекарахме наистина страхотно. Той е най-благородният, забавен човек, когото някога съм срещала. Това беше толкова контрастно изживяване – най-забавното правене на музика, което някога ми се е случвало, по най-тъжната тема. Някак си, той просто можеше да го направи.
Обикновено правя половината от бийтовете, а след това взимам някого като Матю Хърбърт, за да ми помогне с припева на песента, или някой друг, който да ми помогне с различните части. Но този път, може би защото това е албум за една връзка, за двойнствеността между теб и другият, създаването на един цял албум само с един човек изглеждаше логично. Към края, имахме нужда от някого, който да го миксира, така че единственият друг човек, който се включи в това, се наричаше Хаксан Клоук. Буквално бяхме само ние тримата. Много просто. Беше много забавно.
Алехандро знаеше всичките ми албуми от неговото детство – явно съм популярна във Венецуела (смее се). Той знаеше моите песни по-добре от мен. Аз му казвах: „О, можеш ли да направиш третия бийт като …” А той: „О, искаш да кажеш като третия брейк на пета песен от втория албум?” Той беше като библиотека на моята музика. В началото, бях доста предпазлива. Аз не се справям добре с хора, които са ми фенове. Но изобщо нямаше такава енергия. Имаше една наистина здравословна енергия, като ученик. Изведнъж, аз трябваше да бъда един странен тип учител. Аз буквално седях до него за първите няколко песни, сърцераздирателните песни, бях инструкторът на задната седалка. Описвах всички бийтове, а след това той ги правеше и добавяше някакви неща. Направихме го заедно. Никога не съм правила това преди. Така че, аз просто седях до него в продължение на седмици, и заедно създадохме целия албум. Никога не съм работила толкова бързо. Той е невероятно талантлив и с огромно желание да учи. Това е един от онези луди моменти в живота, когато хора от противоположни краища се срещат, и имат толкова много да научат един от друг. Има баланс между това колко даваш ти и колко получаваш от отсрещната страна. Това е един странен албум – най-болезненият, който съм правила, но и най-магическият.
В първите две песни от албума, пееш за желанието да намериш яснота. Дали написването на една песен за нещо, което се е случило, допринася за по-голяма яснота в отсрещната страна?
Да, така мисля. Когато се получава. Много често излизам на разходка и пея. Това е, когато откриеш ясна перспектива за нещата, и когато има смисъл в този конкретен момент. Става дума за това усещане. В известен смисъл, аз преоткрих музиката, защото (просълзява се) – съжалявам – толкова е магически начина, по който може да ти въздейства; когато преживявате много труден момент, тя е единственото нещо, което може да ви спаси. Нищо друго. И това е така, наистина е така. Надявам се, че албумът е успял да документира пътуването през това. В крайна сметка, той представлява освобождаването. Появява се като оздравителен процес, защото така го преживях аз.
Наистина е успял. В края на албума, има будистки настроения за препятствията олицетворяващи пътя. Вие пеете: „Не премахвайте болката ми, тя е моят шанс да оздравея.” (Don’t remove my pain, it’s my chance to heal) Това е начина, по който разбираме нещата, нали? Това, че единственият изход е чрез преминаването, това че по-лесното не ни помага в дългосрочен план.
Казвайки това, може да Ви изглежда сякаш аз съм изключително мъдра. Но е точно обратното. Аз съм супер объркана и се опитвам да се самоубедя, като си казвам: „Давай, момиче! Можеш да го направиш!” Това съм аз, когато си давам съвети. Изобщо не съм човек, който знае всичко, съвсем не е така. Това просто е един определен път, които трябва да изминеш. Аз го преминах.
Наистина ми е много трудно да говоря за това. Всичко е в текстовете на песните. Никога не съм правила текстове като тези, защото те са толкова тийнейджърски, толкова прости. Написах ги много бързо. Но след това прекарах дълго време, работейки върху тях, за да се получат както трябва. Толкова е трудно да говоря на тази тема, невъзможно е – Съжалявам (просълзява се). Има толкова много песни за разбити сърца на този свят, защото музиката е, може би, перфектният начин да се изрази нещо подобно. Когато давах интервюта около Biophilia, можех да говоря четири часа за технологии, образование, наука, инструменти и махала – всички неща, които правихме. С това, не бих могла да поставя нито едно от тези неща над него, защото то трябва да бъде това, което е. И дори не мога да говоря за него. Не, че не искам, аз не се опитвам да бъда трудна. Всичко е в албума.
Песента “Черно езеро” (Black Lake) хвърля светлина върху онези неща от партньорството, или брака, нещата, на които дори не искаме да дадем гласност, нещата, за които никога не искаме да си помислим или да изречем, защото усещането е толкова пагубно, прекалено натоварващо и дълбоко, и същевременно толкова освобождаващо.
Бях много смутена и объркана относно тази песен. Все още ми е трудно да я слушам.
Как ще изпълнявате тези песни, в такъв случай?
Нямам представа. Но това, което казахте, звучеше сякаш няма лесен изход. Много бих искала. Аз щях да го избера, ако можех. (дълга пауза) Ще бъде емоционално. Аз просто ще трябва да се наплача, да съм зле, и след това да го направя. В момента, животът ми не получава никаква отстъпка, както казваме в Исландия. Няма лесен начин. Аз трябва да премина през това, за да продължа напред.
Аз съм благословена, че Алехандро ще участва на концертите заедно с мен. Ще бъде забавно. Ще се проведе в концертни зали, защото ще има оркестър от 15 музиканта: пет цигулки, пет виоли, и пет виолончела, така че звукът ще е много мрачен. Много мътен. Земен. Ще започнем в Карнеги Хол. Никога не съм свирила там, но залата е идеална за това. Там няма оркестрина, така че струнните музиканти ще трябва да бъдат на сцената. Карнеги Хол също е добро място за бийтове. Неслучайно Дюк Елингтън е свирил там.
Кои са изповядващите се певици-композитори, които харесвате?
Колкото и странно да звучи, аз не разбирам думите на моята любима музиката от този жанр. Много харесвам фадо изпълнители като Амалия Родригеш, но аз не говоря португалски (смее се). Много харесвам Абида Парвеен от Пакистан, но аз не разбирам и дума от това, за което тя пее. Що се отнася до американските изпълнители, знаете ли кого обичам още от дете? Шака Кан. Обичам Шака Кан. Аз бях тотално влюбена в един нейн албум с ремикси от 80-те. Не знам дали това не е сладко изкушение. Това е просто удоволствие. Очевидно е, че много обичам Джони Мичъл. Мисля, че беше абсолютна случайност някои албуми да пристигнат до брега на Исландия, защото бях луда по Don Juan’s Reckless Daughter и Hejira (албуми на Джони Мичъл) като тийнейджър. Чувам много повече нея в тези албуми. Тя сякаш направи свой собствен стил музика, той е повече за женския свят.
Hejira е един от най-феминистките албуми правени някога.
Нали? Текстовете! И също албума The Hissing of Summer Lawns. Обожавам песента The Jungle line, звучи като нещо, което някой би направил сега, страхотно е. Може би, защото това не е моето поколение, но когато чуя фолклорните мотиви, които тя правеше преди това, аз чувам много хора, не само нея. Това е духът на времето.
Когато първоначално беше грешно обявено, че Vulnicura е продуциран от Арка, вместо копродукция на Вас и Арка, това ми напомни за един цитат на Джони Мичъл от времето на върха на нейната слава, за това, че който и да е мъж влезе в стаята при нея получава принос заради нейния гений.
Да, аз не исках да говоря за неща от този род в продължение на 10 години, но тогава си помислих: „Ти си страхливка, ако не се изправиш. Не е за себе си, но за жените. Кажи нещо.” И през 2006 г., написах нещо в моя сайт, което трябваше да изясня, защото се появяваше в интернет пространството толкова много пъти, че се превръщаше в истина. Не беше само един журналист, който бъркаше, всички бъркаха. Аз правя музика от колко време, 30 години? Работя в студиото, от единадесетгодишна. Алехандро никога не е правил албум, когато съм работила с него. Той искаше да напише нещо в неговия Twitter профил, за да каже, че е копродукция. А аз му казах: „Не, ние никога няма да спечелим тази битка. Нека просто да оставим това.“ Но той настоя. Мислила съм понякога да изясня кой какво е направил във всички мои албуми. Но ми се струва, че подобна защитна реакция изглежда унизително. Бих могла да говоря за това дълго време.
Светът трудно приема жените-автори.
Нямам нищо против Канйе Уест. Помогнете ми тук, аз не го обвинявам, става дума за това, как хората говорят за него. За последния албум, който направи, той събра най-добрите бийтмейкъри на планетата в момента, да работят за него. През повечето време, той дори не е бил там. И същевременно никой не е поставил неговото авторство под въпрос дори за секунда. Ако нещо от това, което казвам, помага на жените, аз съм готова да го кажа. Например, аз съм направила 80% от бийтовете в албума Vespertine и това ми отне три години работа по този албум, защото всичко беше микробийтове – все едно да правиш една огромна бродерия. Матмос се включиха в последните две седмици и добавиха перкусии в песните, но те не са работили никоя от основните части, а навсякъде се говори, че са направили целия албум. Дрю Дениъл от Матмос е близък мой приятел, и във всяко едно интервю, което е давал, той коригира това. А те дори не слушат какво казва. Това наистина е странно.
Как Ви кара да се чувствате, когато това се случва сега?
Трябва да кажа, че имам чувството, че ще спечеля в дългосрочен план, но същевременно искам да бъда част от духа на времето. Искам да подкрепям младите момичета, които сега са в 20те и да им кажа: Вие не си въобразявате. Трудно e. Всичко, което един мъж, казва веднъж, вие трябва да го кажете пет пъти. В днешно време момичетата се сблъскват с различни проблеми. Аз съм виновна за едно нещо – след като бях единственото момиче в различни банди в продължение на 10 години, аз научих, по трудния начин, че ако искам да осъществя моите идеи, ще трябва да се преструвам, че тези идеи идват от мъжете. Станах много добра в това и дори сама не го забелязвах. Просто нямам его. Това не ме притеснява толкова. Просто искам всичко да е наред. Не казвам нищо лошо за момчетата, които свириха с мен в бандите, защото всички те са страхотни, креативни, и правят невероятни неща сега. Но аз идвам от поколение, където това беше единственият начин нещата да се случат. Така че трябва да се правя на глупава, да влагам пет пъти повече енергия, и след това се получава.
Когато хората не зачитат нещата, които съм направила, това е поради няколко причини. Сега ще бъда много последователна! (смее се)
Първо: Научих, че това което много жени трябва да направят е да накарат момчетата в стаята да си мислят, че това е било тяхна идея и тогава вие да ги подкрепите.
Второ: Прекарвам 80% от процеса на писане на песните от моите албуми сама. Пиша мелодиите. Работя на компютъра. Правя много промени. За мен това трябва да бъде самостоятелно. Не искам да ме снимат, докато работя. Няма хора наоколо. В останалите 20% от процеса на създаване на албума включвам оркестрите и останалите неща. Това е частта, която хората виждат. Когато срещнах M.I.A (МАЯ), тя се оплакваше за това, и аз й казах: „Просто се снимай пред пулта в студиото и хората ще се махнат.“ – „О, ок! Жена с инструмент, като мъж с китара.“ Не че аз съм го правила, но понякога сме по-добри в това да даваме съвети, отколкото самите ние да ги последваме. Спомням си, че съм виждала подобна снимка на Миси Елиът пред пулта в студиото и изглеждаше сякаш нещата й се получават!
Това е повечето, което хората виждат. По време на концерт, защото има и други хора на сцената, които правят останалите неща, аз съм просто един певица. Например, аз помолих Матмос да свирят всички бийтове за турнето Vespertine, затова е разбираемо, че хората си мислят, че те са ги направили. Може би не е всичко е сексистка злоба. (смее се) Но това е една постоянна борба. Надявам се, че това не звучи като защитна реакция, но това е истината. Определено усещам във въздуха трета или четвърта феминистка вълна, така че, може би, това е добър момент да отворим малко тази кутия на Пандора, за да се проветри.
Документален филм за Бьорк:
[ytube id=”qbJCqnITC7s”]
