И кой ни провокира да бъдем „простолюдив” контингент
Ивайло Иванов е роден през 1972 г. в гр. Троян. Завършил е специалност Българска филология във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”. Работил е като редактор във в. “Литературен форум” (1997-1998) и като вътрешен рецензент в издателство “ПАН ВТ”. Автор е на книгите: “Хензел и Гретел” (поема, 1995), “Искри от воденичните ми камъни” (сатира, 1997), “Очи на дете” (ранни стихове, 2005), “Филологически поеми” (2006), “Пастирът на мухи” (2008), “Песен за Бащите на Прехода” (2010) и “Брачни песни” (2013), „Светогорски пътеписи” (2013) и „Нов сън за щастие” (2015). Публикува поезия, сатира и литературна критика в периодичния печат. Умира на 30 май 2016 г. в родния си град.
Съществуват няколко теми, в българското обществено и медийно пространство, на изключително нагло говорене, на говорене, което е парекселанс издевателство срещу всички хора, които са интелигентни, фини, чувствителни и добри по сърце. Тоест – които нищо друго, освен едната доброта не могат да понасят и, действително, поради детската си непристореност и тази доверчивост, с която се отнасят към битието, тях ги боли от всички степи и форми на проявата на злото. Та, ако ще, на някои като претенция да им звучи това. Такива теми, за последните двадесет и шест години, в нашата Родина са: турците и какво те искали да направят от България – как те искали да отщъпнат част от нея за своя автономия или поне, културна автономия в Кърджалийски регион на първо време и, въобще, всичко, в което тези наглеци и мизантропи им хрумне да ги набедят; Западът – като вместилище на Злото и поощрител на всички човешки недъзи (Европа като „Гейропа” и Америка – като износител на насилие, хаос и едва задържан от „добрата” Русия потенциален световен хегемон), хомосексуалистите – и явното желанието да бъда пребит, едва ли не, всеки, който публично се обяви за хомосексуалист и дръзне да се бори за ощетените /според тях самите – не според мен/ техни права, или това – че „махат Ботев и Вазов от читанките”. Нескрит добичешки възторг – да, именно възторг: българинът много обича да издевателстват над него; като всеки темерут и деспотичен човек, той много държи на това: да бъде поруган и обиден – се разнася винаги, когато някой пусне този партенка – че „от учебниците махат Ботев и Вазов”, и още много други теми от подобен характер. Добре, де, Ботев има 28 стихотворения. Като на всеки две години се разнася този дъх на застояло /бликва тази микро-кампания – че го махат/, то за 26 години преход би трябвало да са останали само две? И още: как ние, които сме „за” Запада и съставляваме хората, изграждащи либералния сектор от българския обществен климат, сме били заплатени от Запад, че протестите срещу Орешарски и окупацията на Университета били заплатени от Запад и, въобще, всеки опит да се противопоставиш на мафията, която е обгърнала България и чийто метастази са проникнали толкова надълбоко в организма на родината, бил заплатен. И как сме били казали, че било нямало турско робство – а само турско присъствие, и как „соросоидите” – и пак, „соросоидите” – били слуги на чужди колониални интереси /срещу заплащане, разбира се!/ и как всеки вик на болка, отчаяние и разтерзание от лумпенската демодернизация на България, бил – по сърцето си навярно съдим? – заплатен. А от Дявола ли е заплатен е лекарят, който ти каза, че си болен и трябва да се лекуваш? Интелигенцията има това право – и това призвание – да се произнася по морални и социални въпроси, които са от изключитена важност за общественото здраве. Насила тя обаче никого не би могла да излекува. Така че, ако искаш – и ако толкова държиш на тъмната си безпросветност – върви по нанадолнището, което води към спираловидните дълбочини на Края. Недей да увличаш покрай себе си и здравите хора обаче – недей да ги насъскваш или набеждаваш – и по детски чистата им душевност – с 26-годишни упреци и клевети – да я разтерзаваш. Всичко това съвсем не са маловажни въпроси. Обратното – тъкмо защото са проблематични и важни, то повече от подобаващо и естествено би било тяхната проблематичност да бъде обсъждана между мен и люде като Кристиан Таков. Не между Румен Овчаров и мен! Не между Валерия Велева, Кеворк Кеворкян, Драгомир Драганов, Петко Бочаров, неизброимите слуги на българската мафия – и който и да било нормален. Ами обратното – между нормален и нормален; тогава и шансът да се намери решение по някои от обсъжданите въпроси би бил по-висок. И диалогът – по-добронамерен и интелигентен, и спокоен… Когато на масата на някоя благочестива компания в западен ресторант влезе и/ седне някой квартален пияница или мутра, онези правят неприязнена физиономия, иронична гримаса, изражение на погнуса – и си тръгват. Те не се занимават да обсъждат дали това, което той казва, е „вярно” /при все че, без съмнение, то би могло да бъде и вярно/ и, изобщо, какво той с толкова неистова енергия и обсебваща сила „иска” от тях. Най-вероятно, иска любов. „Иска” да ги изнуди да получи грам внимание и капка обич. Замислете се – това са дълбоко травмирани хора! Това са зависими, и нагли и цинични, себененавиждащи се хора. Кой – от нещастия и алкохол, кой – от руските финансови и квазимафиотски метастази в България, а кой – от своите приятели от бившата Държавна Сигурност. Изобщо, #Кой! И медиите на субекта #Кой… Дотам ли опряхме, да общуваме с нашенските криминали? И с хората, обслужващи махленските им, все тъй криминални интереси. Не влизайте в диалог с българските пияндета, дилъри на нищетата или медийни отрепки – в противен случай, току-виж, че се окаже изнасилена – емоционално! – цялата компания и, респективно, изтерзано и озлочестено цялото ни общество.
Между темите, които си превърнаха в обект на изключително нагло говорене, бе и онази с наплива на бежанците. С широкомащабната вълна от бежанците, която се разби в бреговете на Европа и доста сериозно ни поопръска – ако не с друго, то с ежедневната си битова култура, която е доста различна, и доста неприятна, за нас. И нямаше и начин другояче да бъде – българинът не е много „навит” да понася другия, той се отнася с недоверие към чужденеца, по принцип, та камо ли, ако този чужденец бъде арабин и мюсюлманин. И то, на фона на все по-засилващата се световна несигурност /за атентатите – след малко; атентати станаха след „това”, след периода, за който говоря в момента и в който беше пикът на споменатото обругаващо говорене/, на всичкото отгоре, българинът е класически комплексар и обсебващ духа многознайко – тъкмо по темата за бежанците – тъкмо по тази и без това истеризираща тема, той всичко знае и, просто ей така, на две – на три, той всичко на мига ще ти го обясни. А аз нищо не знам – освен това, което медиите ми предлагат и онова, което собственото ми мислене и дедуктивна възможност ми позволяват. И, с оглед тези кратички гносеологически способности, бих искал да уточня още тук. Не съм против това, бежанците да бъдат възпряни. Не съм против това, да бъдат върнати обратно, при все че законодателството на Европа тъкмо в момента не го позволява… Буквално – стоварват се войски по границите, издига се стена /стени/ и Европа ги спира. Аз съм против това – срещу бежанците, и срещу което и да било малцинство, да се говори нагло – да се говори срещу тях така, все едно току-що са влезли в къщата ти и са изкормили джигерите на сестра ти. Но, атентатите, ще кажете, атентатите не потвърдиха ли правотата на ония, които тъкмо по този начин говорят? Не, не потвърдиха правотата им, но дори и да я бяха потвърдили, пак бих държал на своето, а именно – аз съм за начина, по който съдията говори с подсъдимия, и го осъжда на доживотен затвор, и го осъжда на смърт, ако престъплението се докаже и ако законодателството в съответната страна го предвижда и неминуемо го изисква, а не – за начина, по който една махленска клюкарка се упостосва със своята комшийка-уроспия. По много и много причини – като се начене от стилистическите и морални – и се стигне до ония, свързани с Общото благо. Все пак, при ситуацията с упостосването, полза за никого няма. Та, верно е, че преживяхме 26 мафиотски години на преход и някои от нашенските хора се поозлобиха. Но пък, други живяха при същите скотски условия – и не се озлобиха. Защо да бъдем като първите? Защо да бъдем темерути по характер и осъждащи без съд, и наглеци? И – като онзи, който сяда в благочестивата компания, за да получи грам внимание и капка обич? Та той е онзи, същият, който в други случаи ще тъпче беззащитните и издевателства над слабите, ще се умилква пред властта на силния и ще деспотизира своите съграждани, вселявайки в душите страх и паника, и вероломно отношение към другия. Страшно е, когато едно простолюдие среща друго, а дваж по-страшно е – когато негова простотия е катализирана от Кремъл /прашецът от катализаторите толкова добре е паснал на сърцето им…/. Но ние няма да започнем разговор с тях „на масата”, не, ние няма как да им дадем изнудено наше уважение, и техните характери ще си останат все така неудовлетворени – без грам внимание и без частицата от сурогата на любов…
6 януари 2016г.
